Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ДЕСЕТА

Денят премина почти както предишния. Мисис Хърст и мис Бингли посветиха няколко часа от сутринта на болната, която се поправяше, макар и бавно; а в късния следобед Елизабет слезе при тях в салона. Но масата за карти тази вечер остана в ъгъла. Мистър Дарси пишеше писмо, а мис Бингли, седнала наблизо, го наблюдаваше усърдно и непрестанно го отвличаше с молби да поздрави сестра си. Мистър Хърст и мистър Бингли играеха пикет, мисис Хърст следеше играта.

Елизабет бродираше и се забавляваше с диалога между Дарси и неговата събеседница. От неспирните похвали на дамата — ту за краснописа, ту за равните редове, ту за дължината на писмото, — без да се смущава от начина, по който се приемаха ласкателствата й, се получаваше особен разговор, който затвърдяваше напълно представата й за двамата събеседници.

— Колко ли ще се зарадва мис Дарси, като получи това писмо!

Той не отвърна.

— Пишете с необичайна бързина.

— Грешите. Аз пиша твърде бавно.

— Представям си колко много писма сте принуден да пишете на година! А също и делови! За мен това би било ужасно досадно!

— В такъв случай, слава богу, че на мен, а не на вас се е паднала тази тежка орис.

— Моля, кажете на сестра си, че копнея, да я видя.

— Веднъж вече й го написах по ваша молба.

— Имам чувството, че перото ви не е хубаво. Дайте да го подостря. Много умея да подострям пера.

— Благодаря, предпочитам сам да си ги остря.

— Как успявате да пишете толкова равно?

Той замълча.

— Пишете на сестра си, че с радост научавам за напредъка й в арфата и, моля ви, съобщете и, че съм в истински възторг от великолепната й скица за картина — намирам я далеч по-прелестна от скицата на мис Грантли.

— Позволявате ли ми да предам тези ваши възторзи в следващото писмо? Тук не ми остана място да ги опиша съответно.

— О! Не се безпокойте. Нали ще я видя през януари. Кажете, мистър Дарси, винаги ли й пишете такива дълги интересни писма?

— Обикновено ги пиша дълги; а дали са интересни, това не аз бих могъл да преценя.

— Смятам, че оня, който може да пише дълги писма с такава лекота, умее и да пише интересно.

— С това не правиш комплимент на Дарси, Каролайн — усмихна се брат й, — защото той не пише с лекота. Прекалено много се рови за най-точната дума. Така ли е, Дарси?

— Аз пиша по различен начин от тебе.

— Ах! — възкликна мис Бингли. — Чарлс пише ужасно небрежно. Думите му най-често са изписани едва до половина, а пък останалото е цялото оплескано с мастило.

— Мислите ми текат с такава скорост, че просто не ми стига време да ги изразявам — затова и писмата ми често не разкриват ни една моя мисъл на адресанта.

— Тази ваша скромност, мистър Бингли, сразява всеки укор — подхвърли Елизабет.

— Няма нищо по-измамно от привидната скромност — заяви Дарси. — Зад нея обикновено се крие незачитане на чуждото мнение, а понякога — самохвалство.

— А как би назовал тези мои смирени слова?

— Скрито самохвалство — защото ти в същност се гордееш с нескопосаното си писане, отдаваш го единствено на бързата си мисъл и небрежния краснопис, нещо, което, ако не за похвално, смяташ поне за интересно. Човек, който върши всичко с голяма лекота, тъй се възхищава от тази си способност, че дори не се и замисля доколко стореното е несъвършено. Сутринта, когато заяви на мисис Бенит, че решиш ли да напуснеш Недърфийлд, ще го сториш в пет минути, изрече го като панегирик, като комплимент към самия себе си; но мога ли да зная какво чак толкова възхитително има в подобна привързаност, която те кара да изоставиш важни недовършени дела и не е от полза нито за тебе, нито за който да било друг?

— А, стига — изохка Бингли, — това е вече прекалено — да ти припомнят вечер глупостите, които си изприказвал сутринта. И въпреки това, кълна се, аз вярвах в думите си и вярвам в казаното и сега. Та, както виждаш, не заемам поза на човек, който действува необмислено и прибързано само за да се хареса на дамите.

— Че си вярваш, не се и съмнявам; но никак не съм убеден, че ще заминеш с такава бързина. Постъпката ти ще зависи от случая точно толкова, колкото действията на всеки друг; ако, да предположим, когато вече си възседнал коня, някой приятел ти се примоли: „Бингли, я хайде остани още няколко дни“, ти вероятно ще останеш, най-вероятно е да не тръгнеш — и след още две думи ще си готов да стоиш и цял месец.

— С това сега само доказахте, че мистър Бингли не се съобразява със собствените си желания — намеси се Елизабет. — Сега го похвалихте много повече, отколкото успя да се похвали сам.

— Безкрайно съм ви благодарен, гдето превърнахте думите на моя приятел в комплимент за добродушния ми нрав — усмихна й се Бингли. — За жалост изтълкувахте ги погрешно; той би си съставил далеч по-добро мнение за мен, ако рязко откажех и препуснех коня в галоп.

— Нима твърдоглавието да тръгнете на всяка цена ще смили мистър Дарси да опрости прибързаното ви решение?

— Да си призная, и аз не знам — Дарси сам да си каже.

— Карате ме да отговарям за мнения, които вие ми вменявате; неща, които никога не съм изричал. Добре, да предположим, че обстоятелствата са такива, каквито ги представяте — не забравяйте, мис Бенит, приятелят, по чието настояване той уж би трябвало да промени решението си и да остане още малко, само е пожелал това, поискал го е, без да изтъкне ни един довод в подкрепа на желанието си.

— С две думи, да склониш бързо, отзивчиво, пред молбата на някой приятел, за вас е по-скоро недостатък, така ли?

— Да склониш, без да си убеден, че трябва да го сториш, не показва кой знае колко здрав разум у ни един от двамата.

— Вие, мистър Дарси, изглежда, не вярвате много в приятелството и в другарските чувства. Обичта към молителя често подтиква човека да изпълни с удоволствие някое желание, без да изисква доводи. Нямам пред вид случай като този, с който си послужихте за мистър Бингли. Хайде да почакаме за нещо подходящо и тогава да разискваме постъпката му. Но в обикновените, ежедневни взаимоотношения, когато единият приятел поиска от другия да промени решението си за някоя дреболия, ще си развалите ли мнението за този човек само защото се е съобразил с желанието, без да чака да бъде убеждаван?

— Мисля, че преди да продължим, би трябвало да определим по-ясно какво значение се отдава на тази молба, както и колко искрено е приятелството между двамата.

— На всяка цена — провикна се Бингли, — нека изясним всички подробности, като не забравим да уточним и съответната им височина и обем; то би могло да се окаже най-същественото в спора, мис Бенит, много по-важно, отколкото предполагате. Уверявам ви — ако Дарси не беше много по-висок и по-едър от мен, едва ли щях да се съобразявам с него. Да си призная, не познавам по-страшно същество от нашия Дарси — в дадени обстоятелства и при дадена обстановка; и най-вече в собствения му дом, в късен неделен следобед, когато се чуди какво да прави.

Мистър Дарси се усмихна, ала на Елизабет й се стори, че се е пообидил, и сдържа смеха си. Мис Бингли разгорещено порица несправедливостта към Дарси и упрекна брат си, че говорел празни приказки.

— Прозирам хитростта ти, Бингли — рече приятелят му. — Ти не обичаш споровете и ти се ще да прекратим.

— Май че си прав. Спорът за мен е като бойна схватка. Ако вие с мис Бенит се спогодите да поотложите, докато изляза, ще съм ви благодарен, а сетне — критикувайте ме, колкото си щете.

— Да изпълня желанието ви, за мен е лесно — отвърна Елизабет, — а и мистър Дарси трябва да си допише писмото.

Мистър Дарси се вслуша в съвета й и си дописа писмото.

След това помоли мис Бингли и Елизабет за малко музика. Мис Бингли припряно пристъпи към пианото и както е редно, предложи на Елизабет да започне първа, но след нейния също тъй учтив и по-искрен отказ, настани се на стола.

Мисис Хърст пееше, акомпанирана от сестра си, и докато те се забавляваха по този начин, Елизабет, разгръщайки нотните албуми върху пианото, забеляза мистър Дарси да я гледа почти вторачено. Да е станала обект на възхищение от страна на един тъй изтъкнат господин, не й се вярваше; а мисълта, че я наблюдава, понеже му е неприятна, й се стори още по-неубедителна. Накрая заключи, че е привлякла вниманието му, защото според представите му за приличие у нея има нещо, далеч по-непоносимо и отблъскващо, отколкото у всеки друг в салона. Това предположение не я огорчи.

Беше й достатъчно безразличен, за да не държи на неговото одобрение.

Като изсвири няколко италиански песни, мис Бингли продължи да го омайва с една скоклива шотландска мелодия, а мистър Дарси пристъпи към Елизабет:

— Не искате ли, мис Бенит, да се възползувате от случая и да изтанцувате с мен един шотландски танц?

Тя се усмихна, но не отвърна. Той повтори въпроса, учуден от мълчанието й.

— А! — възкликна тогава Елизабет. — Чух ви още първия път, но се поколебах как точно да отговоря. Зная, щеше ви се да приема, за да доставя удоволствието да се надсмеете над моето безвкусие. На мен пък ми е забавно да провалям кроежи като вашия и да отнемам на другия насладата от умишлената подигравка. Затова реших да отвърна, че изобщо не желая да играя шотландски танц — а сега, презирайте ме, ако смеете!

— Повярвайте — не смея!

Елизабет, която очакваше да го раздразни, се удиви от милия му глас; но тъй като от нея се излъчваше една смесица от плахост и дяволитост, трудно й беше да раздразни когото и да било; а що се отнася до Дарси, той досега не се бе чувствувал тъй силно очарован от някоя жена. Съзнаваше, че ако не бяха нископоставените й сродници, щеше да е в истинска опасност.

Мис Бингли видя, или по-скоро усети, достатъчно ясно какво става и бе обхваната от ревност; и желанието милата й приятелка Джейн да оздравее се засили от нетърпението час по-скоро да се отърве от Елизабет.

На няколко пъти тя се опита да извика у Дарси неприязън към гостенката, като завърташе разговора към женитбата им и рисуваше картината на щастието му в този брак.

— Ще ми се да вярвам — каза му тя, докато се разхождаха из градината на другия ден, — че когато това щастливо събитие се осъществи, ще внушите на тъщата си да не дърдори глупости; и освен това забранете на по-малките сестри да тичат подир офицерите. И още, ако смея да зачекна един тъй деликатен въпрос, постарайте се да изличите от нрава на съпругата си онова дребно недостатъче — неприятната смесица от самонадеяност и нахалство.

— Имате ли и други предложения за безоблачното ми семейно щастие?

— Ах, да! Накарайте да поставят портретите на чичо ви и леля ви, Филипсови, в галерията на Пембърли. Сложете ги до прачичо си, съдията. Нали професиите им са същите, само в различни области. Що се отнася до Елизабет, не й поръчвайте портрет — според мен няма художник, който да нарисува тези прекрасни нейни очи!

— Права сте — да се улови изражението им, ще е наистина непосилно, ала цветът и формата, както и клепките, изящните й клепки, биха могли все пак да се предадат.

В този миг от друга пътека се зададоха мисис Хърст и самата Елизабет.

— Не знаех, че сте тръгнали на разходка — възкликна мис Бингли, притеснена да не са я чули.

— Много зле се отнесохте с нас — смъмри ги мисис Хърст. — Да се измъкнете, без да се обадите.

А после мушна ръка под свободния лакът на мистър Дарси и изостави Елизабет да ги следва сама. Пътеката бе едва за трима. Мистър Дарси, доловил умишлената им грубост, възкликна:

— Тук е тясно за всички ни. Хайде да излезем на широката алея.

Ала Елизабет, която не изпитваше желание да остава с тях, засмяно отвърна:

— О, не, не, стойте си тука. Толкова ви отива да сте тримата заедно. Картината ще се развали от четвърти човек. Довиждане.

И побягна развеселено, а докато подтичваше, с удоволствие си мислеше, че до ден-два отново ще си бъдат у дома. Защото Джейн бе вече толкова добре, че смяташе да дойде вечерта при тях в салона.