Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

На другата сутрин мисис Колинс и Марая отидоха за нещо в селото, а Елизабет останала сама, пишеше на Джейн, когато звънна звънчето на входната врата — знак, че някой идва. Не беше чула шум от карета, затова си каза, че може би е лейди Катрин, и притеснена, набързо сгъна недописаното писмо, за да избегне наглите й въпроси; в този миг вратата се отвори и за голяма нейна изненада влезе не друг, а самият мистър Дарси.

Той също се изненада да я види сама и се извини, че идва без предизвестие — разбрал бил, че всички дами са си у дома.

Тя го покани да седне, попита какво става в Розингс, след това замълчаха. Налагаше се да измисли тема за разговор н като си припомни кога за последен път го е видяла в Хъртфордшър, а и защото й се щеше да чуе как ще обясни причината за неочакваното им заминаване, каза:

— Колко внезапно напуснахте Недърфийлд миналия ноември, мистър Дарси! Мистър Бингли сигурно се е зарадвал, че го последвахте веднага; защото, доколкото си спомням, заминал бе в деня преди вас. Вярвам, че и той, и сестрите му са били добре, като сте тръгнали от Лондон?

— О, да, благодаря.

Разбра, че нищо повече няма да й каже — затова след малко пак подхвана:

— Както чувам, мистър Бингли не е много склонен да се връща в Недърфийлд?

— Самият той нищо не ми е казвал, но твърде е възможно да не се застоява там в бъдеще. Има много приятели, а е във възрастта, когато и приятелите, и връзките в обществото се увеличават.

— Но ако смята да не идва в Недърфийлд, за всички нас, съседите, ще бъде по-добре да се откаже от това имение, да го наеме някое семейство, което ще живее там постоянно. Ала в същност мистър Бингли не е наел тази къща за удобство на съседите, а за себе си; негово право е да я задържи или изостави пак по същите причини.

— Не би ме изненадало, ако се откаже от нея при първото приемливо предложение — кимна Дарси.

Елизабет замълча. Сметна за по-благоразумно да не говори повече за приятеля му; и понеже нямаше какво друго да каже, реши да го остави той да си блъска ума над нова тема за разговор.

Дарси разбра и скоро каза:

— Това жилище ми изглежда много удобно. Лейди Катрин сигурно го е постегнала при идването на мистър Колинс в Хънсфорд.

— Така изглежда — и е отдала, смятам, благоволението си на човек, който го оценява най-високо.

— Мистър Колинс си е избрал чудесна съпруга.

— О, да, приятелите му би трябвало да се радват, че е намерил една от малобройните разумни жени, която да го вземе, а освен всичко — да го направи и щастлив. Приятелката ми е много практична — макар според мен бракът й с мистър Колинс да не е най-благоразумната й постъпка. Но ми се струва задоволена и ако не е прекалено взискателна, смятам, че е сполучила.

— Хубаво е, че е тъй близко до роднините и приятелите си.

— Намирате го за близко? Та това са цели петдесет мили!

— Но какво са петдесет мили днес при този хубав път? Няколко часа. Да, намирам, че е много близко.

— Никога не съм приемала разстоянието като едно от предимствата на този брак — възкликна Елизабет. — Не бих казала, че мисис Колинс се е омъжила близо до своите.

— То само доказва колко сте привързана към Хъртфордшър. За вас, изглежда, всичко, което не е на хвърлей от Лонгборн, ви се струва далече.

Докато изричаше това, той се поусмихна и Елизабет реши, че го е разбрала както трябва; очевидно намекваше за Джейн, в Недърфийлд; затова се изчерви и каза:

— Не смятам, че жената не бива да се задомява близо до своите. Думите близко и далеч са нещо относително и зависят от най-различни обстоятелства. Когато имаш пари и пътните не са от значение, разстоянието е нищо. Но тук случаят е друг. Мистър и мисис Колинс наистина имат приличен доход, ала недостатъчен за чести пътешествия — затова и смятам, че за приятелката ми близките й ще бъдат далеч дори ако разстоянието беше наполовина по-късо…

Мистър Дарси придърпа стола си към нея и каза:

— Но вие не бива да сте чак толкова привързана към родното си място. Вие не можете да живеете вечно в Лонгборн!

Елизабет се стъписа. А Дарси се сепна; той изтегли стола си, грабна един вестник от масата и като погледна над него, вече по-сдържано запита:

— Харесва ли ви Кент?

Подхванаха вял и безразличен разговор за тукашната живописна природа, който скоро бе прекъснат от появата на Шарлот и сестра й. Този tête-a-tête ги изненада. Мистър Дарси им обясни недоразумението, което го натрапило на мис Бенит, постоя още малко, почти без да продума, и си отиде.

— Но какво означава това! — възкликна Шарлот, щом той си тръгна. — Мила Елайза, влюбил се е в теб, иначе нямаше да дойде, без да предупреди.

Но когато Елизабет разказа колко е бил неразговорлив, дори Шарлот, на която наистина й се щеше да е влюбен, се разколеба; и като огледаха нещата от всички страни, решиха, че е дошъл просто защото не е имал какво да прави, което в тези хладни пролетни дни изглеждаше убедително. Не беше още нито за лов, нито за излети. Да стои в къщи, значеше да разговаря с лейди Катрин, да чете или да играе билярд, но мъжете не обичат да се застояват, а пасторският дом беше близо, разходката дотам — приятна, хората — приветливи, затова братовчедите се изкушаваха да запълват времето си, като се отбиваха почти всеки ден. Появяваха се в различни часове преди обед, понякога поотделно, друг път заедно, а от време на време придружавани от леля си. За всички бе ясно, че полковник Фицуилям идва, защото компанията им му е приятна, а това ги караше още повече да го харесват; удоволствието, което изпитваше, когато бяха заедно, както и нескритото му възхищение към нея, извикваше у Елизабет спомена за предишния й любимец, Джордж Уикъм; и макар полковник Фицуилям да не притежаваше Уикъмовото очарование, признаваше го за по-интелигентен.

Честото появяване на мистър Дарси в пасторския дом беше по-необяснимо. Че не идваше да си поприказват, бе очевидно — понякога минаваха десет минути, без да продума; заговореше ли, правеше го по-скоро по принуда, не по необходимост — от благоприличие, а не за свое удоволствие. Много рядко беше истински оживен. Мисис Колинс недоумяваше от добродушния присмех, с който полковник Фицуилям критикуваше държането му, разбираше, че не всякога е такъв, нещо, в което не се бе уверила със собствените си очи; и понеже й се щеше да отдаде тази промяна на любовна мъка, а обектът на тази любов да е приятелката й Елайза, реши да се увери. Наблюдаваше го и когато бяха в Розингс, и като идваше в дома й, но безуспешно. Наистина, заглеждаше се в приятелката й, но какво говореше погледът му, бе трудно да се каже. Гледаше я сериозно, продължително, ала тя не четеше в очите му особена любов, а често сякаш гледаше към нея, без да я вижда.

На няколко пъти подхвърли на Елизабет, че може би наистина я харесва, но Елизабет отминаваше думите й с усмивка; от своя страна мисис Колинс усещаше, че не бива да упорствува, за да не породи напразни надежди; защото не се и съмняваше, че безразличието на приятелката й ще се стопи в мига, в който повярва, че го е запленила.

В добронамерените си кроежи за Елизабет тя понякога мечтаеше да я омъжи за полковник Фицуилям. Без съмнение той беше чудесен; не криеше, че е увлечен по нея, а беше и заможен; ала от друга страна, мистър Дарси беше влиятелен в църковните дела, докато братовчед му нямаше дума по тези въпроси.