Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА

Вместо да получи онова извинително писмо от приятеля си, както Елизабет се боеше, мистър Бингли доведе Дарси в Лонгборн няколко дни след посещението на лейди Катрин. Появиха се сутринта; и преди още мисис Бенит да му е разправила за срещата им с леля му, нещо, от което дъщеря й с право се страхуваше, Бингли, който желаеше да се усамоти с Джейн, предложи да се поразходят. Съгласиха се. Мисис Бенит не обичаше да излиза, Мери нямаше време за губене, затова тръгнаха петимата. Бингли и Джейн пуснаха другите напред. Те вървяха бавно и Елизабет, Кити и Дарси трябваше да се развличат както могат. Разхождаха се мълчаливо; Кити бе занемяла от смущение; Елизабет събираше сили за една решителна постъпка; той вероятно се готвеше за същото.

Запътиха се към Лукасови, защото Кити искаше да се отбие при Марая; и тъй като Елизабет не желаеше да разговаря пред други, щом Кити ги остави, тръгна решително редом с него и обхваната от смелост, заговори направо:

— Мистър Дарси, аз съм себелюбиво същество; за да облекча съвестта си, готова съм да ви огорча. Повече не мога да мълча — искам да ви благодаря за невижданата доброта, която проявихте към сестра ми. Откакто научих, едва се сдържам да ви изразя дълбоката си благодарност. Ако и близките ми знаеха това, не се съмнявам, че сега щях да говоря и от тяхно име.

— Съжалявам, искрено съжалявам, че са ви съобщили за нещо, което, ако е предадено невярно, сигурно ви е притеснило — отвърна Дарси, изненадан и развълнуван. — Не очаквах от мисис Гарднър да ме издаде.

— Не я корете. Безразсъдната Лидия първа ми подсказа, че имате пръст в тази история; естествено нямах мира, докато не разбера подробностите. Безкрайно много ви благодаря от името на всички нас за великодушното съчувствие, което ви е подтикнало да хвърлите толкова усилия и да преживеете такива унижения, за да откриете къде са.

— Ако искате да ми благодарите — отвърна той, — благодарете ми от свое име. Не се опитвам да крия — единствено желанието да ви зарадвам ме подтикна да го сторя. Но близките ви не ми дължат нищо. Колкото и да ги уважавам, движеше ме само мисълта за вас.

Елизабет тъй се смути, че не намери сили да продума. След малко той продължи:

— Твърде искрена сте, за да ме заблуждавате. Ако чувствата ви са същите, каквито бяха през април, кажете ми направо. Моята любов и моите желания не са се променили, но една ваша дума ще ме накара да замълча завинаги.

Елизабет, обхваната от още по-голям смут и вълнение, сега вече и заради него, се насили да заговори; и незабавно, макар и пообъркало, му обясни, че нейните чувства са претърпели такава голяма промяна от времето, което бе споменал, че сега приема с благодарност и удоволствие неговото обяснение. Отговорът й го накара да изживее радост, каквато никога до днес не бе изпитал; и той отвърна така смислено и развълнувано, както подобава само на един много влюбен мъж. Да бе събрала смелост да вдигне очи към него, Елизабет щеше да се увери, че любовната радост, озарила лицето му, го правеше още по-хубав; но макар да не можеше да го погледне, тя можеше да го слуша; и той й описа чувствата си, които и изясниха какво е тя за него и й разкриха, че истински и дълбоко я обича.

Движеха се напосоки. Имаха толкова много неща да обмислят, да изживеят и да си кажат, че всичко друго беше без значение. Тя узна, че за това единомислие помежду им трябва да благодарят на усърдието на леля му, която наистина го срещнала на връщане през Лондон и му разказала за посещението си в Лонгборн и разговора с Елизабет; повторила подробно всичките й думи, изтъкнала му колко е несговорчива и упорита и очаквала тези доводи да измъкнат от племенника й онова обещание, което самата Елизабет бе отказала да даде. Но за беда резултатът бил обратен.

— Това ми вдъхна надежди, каквито преди не смеех да храня — каза той. — Познавам ви достатъчно и зная — ако бяхте напълно, непоколебимо уверена, че не ме искате, щяхте да го заявите на лейди Катрин искрено и открито.

Елизабет поруменя и отвърна през смях:

— Наистина чували сте ме да говоря искрено и знаете, че щях да й го кажа. След като ви обидих в лицето, нищо не можеше да ме спре да ви охуля и пред роднините ви.

— Не сте казали повече от онова, което заслужавах! Обвиненията ви бяха несправедливи, подбудени от лъжливи факти, но държането ми към вас в оня момент заслужава най-жесток укор. Държах се непростимо. Спомням си за това с отвращение.

— Нека не спорим кой е по-крив за станалото през онази вечер — предложи Елизабет. — Ако се вгледаме внимателно, и двамата носим вина; но оттогава насам и двамата, струва ми се, сме станали по-сдържани.

— Не, трудно ми е да си простя. Споменът за онова, което изрекох, поведението, обноските, изразите, с които си послужих в разговора, всичко това все още, а и през изминалите месеци, ме терзае. Никога няма да забравя заслужения ви укор: „Ако се бяхте държали с мен като истински благородник…“ Така казахте. Не знаете, не можете да си представите как ме измъчиха тези думи, макар че, да си призная, мина време, докато осъзная правотата им.

— Не съм очаквала да оставят такава следа. Нямах представа, че са ви засегнали тъй дълбоко.

— Вярвам. Тогава ме мислехте лишен от всякакво чувство за приличие. Помня изражението ви, когато ми заявихте, че както и да ви отправя предложението, не ще ви склоня да приемете.

— А! Не преповтаряйте думите ми. Да забравим. От много време ме е срам да си ги спомня, вярвайте ми.

Дарси спомена писмото.

— Когато го прочетохте — след като го прочетохте, поправихте ли си поне малко мнението за мене? Повярвахте ли в онова, което пишех?

Тя разказа как й е повлияло и как постепенно е отхвърлила предишните си предразсъдъци.

— Знаех, че думите ще ви причинят болка, но то бе наложително. Надявам се, че сте го изгорили. Особено се ужасявам, като си представя, че може да препрочетете началото. Припомням си изрази, от които с основание можете да ме намразите.

— Ще го изгоря, щом мислите, че може да навреди на отношението ми към вас; макар и двамата да виждаме, че съм склонна към промяна, аз все пак, струва ми се, не променям възгледите си чак толкова лесно.

— Като пишех писмото — обясни Дарси, — въобразявах си, че съм спокоен и овладян, но после разбрах колко дълбоко съм бил огорчен.

— Да, началото му е пропито с горчивина, ала не и краят. Прощалните думи са великодушни. Хайде, забравете го. Чувствата на оня, който го е писал, и на онази, която го получи, сега са толкова различни, че всички неприятни обстоятелства от онова време трябва да се забравят. Поучете се от моята философия. Да си припомняме от миналото само това, което може да ни радва.

— Не вярвам в тази ваша философия. Вашите спомени сигурно са толкова добродетелни, че задоволството от тях се дължи не на философия, а на незнание. Но с мен не е така. С болка си припомням неща, които не могат, не бива да се отпъждат. През целия си живот, ако не в убежденията, в постъпките съм се изявявал като себично същество. В детските години ме учеха да бъда справедлив, но никой не ме научи как да се смирявам. Учеха ме на принципност, но ме оставяха да я прилагам с гордост и самонадеяност. За жалост единствен син (и в продължение на години единствено дете), аз бях глезен от родителите си, самите те добри хора (баща ми особено бе олицетворение на добросърдечие и дружелюбност), позволяваха ми, подтикваха ме, караха ме едва ли не да бъда себелюбив и надменен, да нехая за всички други освен да най-близките, да презирам останалите, по-скоро да желая да презирам ума и достойнствата им, да надценявам себе си. Такъв бях от осмата до двадесет и осмата си година; и такъв щях да си остана, ако не бяхте вие, скъпа, прелестна Елизабет! Колко много ви дължа! Вие ми дадохте урок, отпърво много тежък, но колко полезен! Вие ме сложихте на място. Явих се пред вас уверен, че ще ме приемете. Вие ми показахте, че всичките ми самонадеяни претенции не значат нищо за жената, която е достойна за истинска любов.

— И тогава ли решихте, че трябва да ме спечелите?

— Тогава. Представяте ли си, колко съм бил суетен? Вярвах, че търсите, че очаквате моето предложение.

— Подмамило ви е държането ми, но това е било без да искам, повярвайте. Никога не съм се стремила да ви заблуждавам — вероятно доброто ми настроение ви е подвело. Как ли сте ме ненавиждали след онази вечер!

— Да ви ненавиждам? Отначало се разгневих, но скоро гневът ми се насочи срещу самия мен.

— Страхувам се да попитам какво ли сте си казали за мен, когато се видяхме в Пембърли. Ядосахте ли се, че съм дошла?

— О, не. Само се изненадах.

— Още повече се изненадах аз, когато се отнесохте така мило с мен. Съвестта ми подсказваше, че не заслужавам внимание, и да призная, не очаквах повече от дължимото.

— Тогава — призна Дарси — исках да ви покажа по най-учтивия възможен начин, че не съм злопаметен, че съм ви простил станалото; надявах се да получа опрощение, поне мъничко да ви харесам, да видите, че съм се поучил от укорите ви. Не помня кога се родиха и други желания — може би половин час, след като се видяхме.

След това й разказа колко я е харесала Джорджиана и колко се разочаровала от бързото й заминаване; заминаването наведе разговора на причината и тя научи, че още в странноприемницата е решил да тръгне за Лондон и да търси сестра й, а сериозното му и умислено изражение при раздялата се дължало на вътрешната борба, която изживял, като си представял какво го чака.

Тя отново изказа благодарност, но темата бе мъчителна и за двамата; заговориха за друго.

Бавно извървяха няколко мили тъй улисани, че когато погледнаха часовниците си, беше време да се връщат.

„Какво ли ще стане с Бингли и Джейн?“ Този въпрос дойде, след като обсъдиха своето бъдеще. Дарси се радваше на годежа им; приятелят му го бе уведомил веднага.

— А вие изненадахте ли се? — запита Елизабет.

— Никак. Когато заминавах, очаквах скоро да се случи.

— Следователно разрешили сте му. Така си и помислих. — И макар той да възкликна възмутен от тази дума, стана й ясно, че е било точно така.

— Вечерта, преди да тръгна за Лондон — призна той, — аз му изповядах нещо, което отдавна трябваше да му кажа. Разказах му всичко, което бе превърнало намесата ми в неговите работи в постъпка несъстоятелна и нагла. Изненада се силно. Нищо не подозирал. Казах му освен това, че съм сбъркал, че сестра ви не е безразлична към него; и понеже веднага пролича, че и той я обича, уверен съм в тяхното щастие.

Елизабет се усмихна — колко лесно си играеше с приятеля си.

— Като му казахте, че сестра ми го обича, от лични наблюдения ли го бяхте разбрали или от моите думи през пролетта?

— От лични. Двата пъти, когато бях у вас, я наблюдавах много внимателно и се уверих, че го обича.

— И вашата увереност го накара и той веднага да повярва?

— Точно така. Бингли е непристорено скромен. Тази стеснителност му пречеше да се довери на личната си преценка по един толкова важен въпрос, но той ми вярва, а това опростява нещата. Длъжен бях да му призная нещо, което за известно време дълбоко и основателно го огорчи. Нямах право да премълча, че миналата зима сестра ви е била три месеца в Лондон, че аз самият съм знаел и умишлено съм го скрил от него. Много се разгневи. Но гневът му се разпръсна, щом се увери, че сестра ви го обича. Сега вече наистина не ми се сърди.

Елизабет понечи да каже, че мистър Бингли е чудесен приятел; водеше се толкова лесно — бе просто безценен; но се въздържа. Спомни си, че тепърва ще трябва да го приучва да понася присмех, а още бе рано да започва. Предвкусвайки щастливия брак на Бингли, който естествено не можеше да е по-щастлив от неговия, той поддържаше разговора, докато стигнаха до вратата. В коридора се разделиха.