Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА

Щастлив за майчинските й чувства бе оня ден, в който мисис Бенит се раздели с двете си по-големи дъщери. Можем да си представим гордостта, с която след това посещаваше мисис Бингли и приказваше за мисис Дарен. За радост на близките й би ми се искало да кажа, че осъществяването на съкровеното й желание да омъжи сполучливо толкова много дъщери тъй я е облагородило, че се е превърнала в разумна, дружелюбна, интелигентна жена до края на живота си; но може би за съпруга й беше по-добре, че си бе все тъй нервна и безкрайно глупава — той, струва ми се, трудно щеше да понесе подобно необичайно семейно щастие.

Мистър Бингли и Джейн живяха в Недърфийлд само една година. Тази близост с майка й и Меритън не бяха по силите дори за неговия приветлив характер, нито за нейното любещо сърце. Накрая се осъществи лелеяната мечта на сестрите му; той купи имение в графство, съседно на Дарбишър, и Джейн и Елизабет към всички други източници на щастие прибавиха и близкото съседство от тридесетина мили.

Кити бе особено облагодетелствувана и гостуваше почти непрестанно на някоя от по-големите си сестри. В това по-културно общество тя видимо се промени. По нрав бе по-смирена от Лидия, а и отделена от нейното влияние, под грижите на сестрите си стана по-уравновесена, по-начетена и по-интересна. Не й позволяваха да общува с Лидия и макар че мисис Уикъм непрестанно я канеше да й гостува и обещаваше да я води по балове и да я представя на млади мъже, баща й нито веднъж не й разреши.

В къщи остана само Мери; а тъй като мисис Бенит не можеше да търпи самотата, Мери стоеше сега повече с нея и нямаше време да се доусъвършенствува. Принуждаваше се да излиза в обществото, но не се отказа да извлича поуките от всяко сутришно посещение; и тъй като ги нямаше сестрите й, с чиято хубост да я сравняват, баща й смяташе, че не й е неприятно.

Уикъм и Лидия не се промениха от женитбата па сестрите й. Той философски се примири, че Елизабет ще узнае докрай всичко за неговата неблагодарност и неискреност; но не загуби надежда, че Дарси може би все пак ще склони да му помогне материално. Поздравителното писмо, което Елизабет получи от Лидия, й разкри, че ако не той, то съпругата му лелее подобни мечти. Писмото бе следното:

И понеже Елизабет сметна, че не е удобно, постара се в отговора да сложи край на подобни искания и надежди. Но всякога, когато успяваше да отдели от личните си средства, изпращаше им по нещо. Открай време й беше ясно, че с техния доход и с присъщото им безгрижие за бъдещето парите никога не им стигат; затова, щом се местеха от един град в друг, те се обръщаха към нея или към Джейн с молба да им помогнат да изплатят задълженията си. Дори след свършването на войната9, когато се установиха в постоянно жилище, продължиха да живеят все тъй неспокойно. Непрестанно се местеха в нови, по-евтини квартири и продължаваха да харчат повече, отколкото печелеха. Тя скоро му стана безразлична; нейната любов се оказа малко по-трайна; но въпреки че беше млада и много несдържана, съумяваше да запази достойнството си на омъжена жена.

Дарси не пожела да приеме Уикъм в Пембърли, но заради Елизабет помогна му да се установи. Лидия бе честа гостенка в имението, идваше всякога, когато съпругът й отиваше да се развлича в Лондон или в курорта Бат; а у Бинглиеви прекарваха толкова дълго, че дори търпеливия Бингли не издържаше и стигаше дотам да спомене, че е време да им се намекне да си вървят.

Мис Бингли бе дълбоко уязвена от брака на Дарси; но реши, че е по-добре да не си затваря вратите на Пембърли, и се примири; все тъй се възхищаваше от Джорджиана, продължаваше да ухажва Дарси и се опитваше да бъде мила дори с Елизабет.

Джорджиана се установи в Пембърли; надеждата на Дарси, че двете ще се харесат, се осъществи. Обикнаха се много. Джорджиана се възхищаваше от Елизабет; макар в началото да слушаше изумена, дори уплашена как открито, живо разговаря снаха й с нейния брат. Той, който всяваше у нея такова уважение, че то понякога затъмняваше сестринската й любов, сега бе прицел на мил присмех. И тя научи нещо, което не знаеше доскоро. Под влиянието на Елизабет започна да разбира, че съпругата може да се държи със съпруга си с такава свобода, каквато братът не би позволил на една сестра, десет години по-малка от него.

Негодуванието на лейди Катрин от брака на племенника й бе неописуемо; тя даде воля на искреността си в отговора на писмото, с което й бе съобщил за това, и си послужи с такива оскърбителни думи по адрес на Елизабет, че за известно време скъсаха всякакви връзки. Но накрая, увещан от Елизабет, той се опита да забрави обидата и пожела да се сдобрят; леля му продължи да упорствува още малко, а после се смили — или от обич към него, или от любопитството да види как се държи съпругата му; и благоволи да ги посети в Пембърли въпреки помията, разливана под дърветата на парка не само от присъствието на такава господарка, но и от посещенията на презрените й лондонски роднини.

С Гарднърови ги свързваше близка дружба. Дарси, а и Елизабет ги обичаха от сърце; и двамата изпитваха дълбока благодарност към ония, които я доведоха в Дарбишър и станаха причина те да се съберат.