Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Едва когато влезе в балната зала на Недърфийлд и напразно се опита да открие мистър Уикъм сред множеството червени униформи, Елизабет се усъмни, че той може и да не е сред тях. До този миг увереността, че ще го срещне, изобщо не бе помрачавана от изречените помежду им думи, които би трябвало да я предупредят. Облякла се бе по-старателно от всеки друг път и с най-чудесно настроение се бе подготвила да завладее непокорените кътчета на сърцето му, които, сигурна бе, щяха да станат нейни още преди да е свършил балът. А сега изведнъж я обхвана ужасното подозрение, че за да не се оскърби мистър Дарси, той умишлено е бил пропуснат в поканата на мистър Бингли до офицерите; и макар че не тази бе истинската причина, отсъствието му се потвърди от приятеля му мистър Дени, който на тревожния въпрос на Лидия обясни, че предишния ден Уикъм трябвало да замине за Лондон н още не се бил върнал; и с многозначителна усмивка добави:

— Смятам, че работата му не е чак толкова наложителна, но предпочете да избегне тук срещата с едно лице.

Последните думи, които Лидия не чу, стигнаха до Елизабет и понеже я увериха, че Дарси е толкова виновен за отсъствието на Уикъм, колкото и за предишните му нещастия, разочарованието тъй изостри яда й към Дарси, щото едва намери сили да отговори учтиво на любезните въпроси, които той в този миг й зададе. Всяко внимание, всяка снизходителност, всяка търпимост към Дарси й звучаха като предателство към Уикъм. Решена бе да не разменя ни дума с него и му обърна гръб с неприязън, която едва успя да преодолее и в разговора си с мистър Бингли, чиято сляпа привързаност я нервираше.

Но Елизабет имаше незлоблив нрав; и макар всичките й мечти за тази вечер да се бяха провалили, преодоля, разочарованието; а когато изля мъката си пред Шарлот Лукас, с която не се бе виждала от цяла седмица, намери сили и за непоносимия си братовчед. Ала след първите два танца отчаянието я обзе отново; бяха мъчителни. Мистър Колинс бе тромав и надут; вместо да внимава, неспирно бъркаше, правеше грешни стъпки, без да се усеща, и я накара да изживее дълбокия срам и ужасното притеснение от такъв ужасен партньор. Мигът, в който най-сетне се освободи от него, бе миг на истинско щастие.

Третия танц изтанцува с един офицер и се поободри, защото си говореха за Уикъм и тя узна, че всички го харесват. В паузата се върна при Шарлот Лукас; и както си приказваха, изведнъж видя до себе си мистър Дарси, а поканата му за следващия танц тъй силно я порази, че преди да се е осъзнала, вече беше приела. Той се отдалечи веднага, а тя остана да се ядосва на глупавата си постъпка; Шарлот се опита да я утеши:

— Уверена съм, че ще го харесаш.

— Опазил бог! Това вече ще е похлупак на всичко! Как не — да харесам човека, когото съм решила да намразя! Не ми пожелавай такава беда.

Щом музиката засвири и Дарси приближи, Шарлот не се сдържа и шепнешком я посъветва да не бъде глупачка и да не се оставя увлечението й по Уикъм да я представи зле в очите на човек, десет пъти по-достоен от него. Елизабет не отговори и зае мястото си в редицата, удивена от честта, с която бе удостоена — да стои срещу самия мистър Дарси; в очите на околните прочете същата почуда. Танцуваха известно време, без да разменят нито дума; и тя сметна, че мълчанието им сигурно ще продължи през целите два танца, реши дори да не го нарушава; но изведнъж си каза, че повече ще измъчи партньора си, ако го принуди да разговаря, затова подхвърли нещо за танца. Той отговори и пак замълча. Минаха няколко минути, Елизабет се обади:

— Сега е ваш ред да кажете нещо, мистър Дарси. Аз се изказах за танца, а вие би трябвало да отбележите нещо за размерите на залата или за броя на танцуващите.

Той се усмихна и отвърна, че бил готов да каже всичко, което според нея трябвало да се каже.

— Чудесно. Засега този отговор е достатъчен. Възможно е след малко аз да заявя, че тия балове са по-приятни от обществените. Вече можем да помълчим.

— Трябва ли да разбирам, че когато танцувате, разговаряте по определени правила?

— Понякога все пак би трябвало да се казва по нещо. На другите ще им се стори странно, че цял половин час не продумваме, но за да се представят някои в благоприятна светлина, разговорът може да е такъв, че да не е необходимо да казват повече, отколкото е нужно.

— Не ми е ясно — собствените си чувства ли имате пред вид, или се съобразявате с моите?

— И двете — отвърна му Елизабет великодушно, — защото забелязвам, че сме сходни по характер. И двамата сме необщителни, мрачни хора, не обичаме да говорим освен когато очакваме думите ни да смаят всички околни и да се предават на бъдещите поколения като пословична мъдрост.

— Не, това описание не се отнася до вас, уверен съм — усмихна се Дарси. — А колко е вярно за мене, трудно ми е да преценя. Но вие очевидно мислите точно така.

— Трудно ми е да се видя отстрани.

Той не отговори и двамата замълчаха: ритъмът на танца стана по-бавен; тогава той запита често ли ходят със сестрите си в Меритън. Тя отговори утвърдително, но не успя да устои на изкушението и додаде:

— Оня ден, когато ни срещнахте, тъкмо завързвахме едно ново познанство.

Думите й улучиха целта. По лицето му се изписа надменност, ала той не отвърна, и Елизабет, макар да съжали за казаното, нямаше как да продължи. Накрая Дарси сдържано рече:

— Мистър Уикъм умее да се държи толкова приветливо, че лесно печели приятели — но не съм убеден, че успява да ги задържи.

— Имал е голямото злощастие да загуби вашето приятелство — натърти Елизабет, — и то по начин, от който ще страда за цял живот.

Дарси не отговори, но пролича, че предпочита да сменят темата. В този момент до тях се изправи сър Уилям Лукас, който се опитваше да пресече редиците на танцьорите, за да премине отсреща, но като видя мистър Дарси, спря се и с учтив поклон изказа похвала за умението му да танцува и за партньорката му.

— Изпитах истинско удоволствие, уважаеми господине. Рядко се среща танцьор като вас. Личи, че сте от висшето общество. Но и дамата не ви злепоставя и много вярвам, че пак ще имам случая да ви наблюдавам в танц особено когато настъпи онова желано събитие, мис Елайза (той хвърли поглед към сестра й и Бингли). Какви поздравления ще завалят тогава! Простете, мистър Дарси! Не бих искал да ви преча, сър. Не вярвам да сте ми благодарен, загдето прекъснах омайващия разговор с вашата дама, чиито сияйни очи ме гледат с укор.

Мистър Дарси едва ли чу последните му думи; но намекът на сър Уилям за приятеля му, изглежда, го стресна и той закова поглед върху мистър Бингли и Джейн, които танцуваха заедно. Ала бързо се осъзна, обърна се към партньорката си и каза:

— Появата на сър Уилям ме отвлече и аз забравих за какво говорехме.

— Според мен не разговаряхме. Да беше търсил, сър Уилям едва ли би намерил в цялата тази зала двама, които имат по-малко да си кажат един на друг. Безуспешно подхващаме няколко теми — не си представям за какво бихме могли да говорим.

— Какво мислите за книгите? — усмихна се той.

— За книгите ли? А — не! Уверена съм, че не четем едни и същи книги, но дори да четем — приемаме ги по различен начин.

— Съжалявам, че мислите така; и тъй да е, поне имаме тема. Можем да сравняваме различните си мнения.

— Не. В бална зала за книги не съм в състояние да разговарям; не мога да се съсредоточа.

— В случаи като този винаги сте в плен на настоящето, така ли?

— Да, винаги — отвърна тя, без да мисли, защото умът й се беше зареял далеч от него, което в същност пролича от внезапното й възклицание: — О, веднъж, помня, казахте, че никога не прощавате, че намразите ли някого, оставате неумолим. Тогава, мистър Дарси, сигурно сте много внимателен в преценките си.

— Много, наистина — отвърна той с твърд глас.

— И никога не се поддавате на предразсъдъци?

— Надявам се, че не.

— Човек, който не мени мнението си, е задължен да бъде много точен в първата си преценка.

— Смея ли да ви запитам какво целите с тези въпроси?

— Просто искам да си обясня характера ви — отвърна тя, опитвайки да се усмихне. — Мъча се да ви разбера.

— И успявате ли? Тя поклати глава.

— Струва ми се невъзможно. Чувам толкова противоречиви неща за вас, че съвсем се обърках.

— Мога да повярвам — отвърна той сериозно, — че за мен се говорят много противоречиви неща; и бих ви замолил, мис Бенит, да не определяте представата си за мен в настоящия момент — имам основание да се страхувам, че впечатленията ви ще бъдат неблагоприятни.

— Но ако не го сторя сега, надали ще имам друга подобна възможност.

— За нищо на света не искам да ви преча — отвърна той хладно.

Тя млъкна; в мълчание изиграха втория танц и пак тъй в мълчание се разделиха; и двамата незадоволени, макар не в еднаква степен, защото в гърдите на Дарси се таеше доста силно чувство към нея, което скоро го накара да й прости и насочи гнева му към другиго.

Едва се бяха разделили, когато към нея пристъпи мис Бингли, която със сдържано негодувание каза:

— И тъй, мис Елайза Бенит, разбрах, че сте във възторг от Джордж Уикъм! Сестра ви дълго ми говори за него и ме затрупа с въпроси; доколкото разбирам, този господин е пропуснал да ви съобщи — сред всичко друго, което ви е казал, — че е син на стария Уикъм, иконома на покойния мистър Дарси. Искам най-приятелски да ви посъветвам — не приемайте за чиста истина всичките му уверения; що се отнася до непочтеното отношение на мистър Дарси, това е нагла лъжа; тъкмо обратното — той винаги се е държал с него извънредно човечно, макар сам Джордж Уикъм да постъпи с мистър Дарси по най-възмутителен начин. Не зная подробности, но зная, че мистър Дарси няма капка вина, че не желае и да чуе за Джордж Уикъм и че макар брат ми да смяташе за неудобно да не включи и него в поканата си до офицерите, с облекчение разбра, че Уикъм е побързал да се измъкне. Самото му появяване в този град е проява на безкрайно нахалство и просто не разбирам как си го е позволил. Съчувствувам ви, мис Елайза, и все пак трябваше да чуете за вината на вашия любимец; но като се има пред вид произходът му, какво ли друго би могло да се очаква от него?

— За вас, изглежда, вината му и произходът му са равнозначни — гневно отвърна Елизабет, — защото не чух да го обвинявате в друго, освен че бил син на иконома на мистър Дарси, а това, повярвайте, ми го каза и самият той.

— Прощавайте — каза мис Бингли присмехулно и й обърна гръб. — Казах го добронамерено.

„Безочливо момиче! — ядоса се Елизабет. — Грешиш, ако си мислиш, че ще ми повлияеш с тия ниски подмятания. Те ми разкриват единствено, че умишлено си затваряш очите и че мистър Дарси е злонамерен човек!“

Тя тръгна да търси по-голямата си сестра, която бе обещала да подпита Бингли. Джейн я посрещна с такава добродушна усмивка, с тъй озарено от щастие лице, че веднага пролича колко благоприятно протича вечерта за нея. Елизабет прозря тези й чувства и в същия миг и тревогата за Уикъм, и гневът срещу враговете му, и всичко друго избледня пред надеждата, че Джейн е поела по безоблачния път на щастието.

— Искам да зная — подхвана тя също усмихната — дали си питала за мистър Уикъм. Но май преживяваш нещо, далеч по-приятно, и си забравила всичко останало; ако е тъй, прощавам ти.

— Не — каза Джейн, — не съм забравила; но нищо хубаво не мога да ти кажа. Мистър Бингли не знае подробности и няма представа за обстоятелствата, навлекли му гнева на мистър Дарси; но не се и съмнява в почтеното отношение, в честността и честта на приятеля си и е дълбоко убеден, че мистър Уикъм заслужава далеч по-малко внимание, отколкото мистър Дарси му е отдал; за жалост от думите му и от думите на сестра му излиза, че мистър Уикъм е непочтен човек. Изглежда, е постъпил необмислено и сам си е крив, като е загубил приятелството на мистър Дарси.

— Нима мистър Бингли не познава лично мистър Уикъм?

— Не, видял го е за пръв път оня ден в Меритън.

— В такъв случай, каквото ти е съобщил, знае го от мистър Дарси. Това ми стига. А какво казва за пасторското място и енорията?

— Забравил е подробностите, макар да ги бил чул от мистър Дарси неведнъж, но Уикъм, изглежда, е трябвало да ги получи само ако е спазил известни условия.

— Не се съмнявам в искреността на мистър Бингли — разпалено отвърна Елизабет — и не ми се сърди, но уверения без доказателства не ме задоволяват. Вярно, мистър Бингли много достойно е защитил приятеля си, но той не знае другите неща от цялата тази история, а понеже останалото го е чул от същия свой приятел, осмелявам се да запазя мнението си и за двамата.

После насочи разговора към по-приятна тема, по която бяха единодушни. Елизабет с радост изслуша плахите надежди на Джейн за чувствата на Бингли и се постара да й вдъхне вяра. Щом самият мистър Бингли се присъедини към тях, Елизабет отиде при мис Лукас; но преди да й бе доверила докрай впечатленията от партньора си, към нея пристъпи мистър Колинс и възбудено извести за едно важно откритие.

— Разбрах съвсем случайно, че в тази зала се намира близък роднина на моята покровителка. Без да искам, дочух самият този господин да споменава пред младата дама — домакинята на дома, имената на братовчедка си мис де Бърг и на майка й, лейди Катрин. Невероятно как се случват нещата! Кой да си представи, че точно тук ще срещна сродник на лейди Катрин де Бърг! Благодарен съм, че го открих навреме, за да му изразя почитта си — смятам веднага да го сторя, а той, вярвам, да ми прости, гдето не съм му се представил досега. Пълното неведение за това роднинство ще ми измоли прошка.

— Да не би сам да се представите на мистър Дарси?

— Разбира се. И ще се извиня, че не съм го сторил по-рано. Изглежда, е племенник на лейди Катрин. Ще мога да го уверя, че миналия понеделник нейно благородие беше в отлично здраве.

Елизабет се опита да го разубеди; каза, че мистър Дарси ще сметне по-скоро за безочие, отколкото за комплимент опита да го заговори, без да го е представил друг; че е излишно да се запознават, но ако толкова държи, първата стъпка трябва да е на мистър Дарси, защото е от по-високо потекло. Докато я слушаше, по лицето на мистър Колинс се четеше непоколебимост, а щом тя млъкна, той отговори така:

— Скъпа мис Елизабет, от всичко най-високо уважавам точната ви преценка по всички въпроси спрямо околния свят, но позволете да ви кажа следното: съществува огромна разлика между обноските, задължителни между миряните, и поведението на духовенството; разрешете да отбележа, че за мен духовният сан е равен по достойнство на най-благородната титла в кралството — при условие, че в същото време духовникът е подобаващо смирен. Затова в случая ще ме оставите да послушам съвета на собствената си съвест, който ме тласка да изпълня онова, което смятам за неотменен дълг. Простете, че пренебрегвам това ваше ценно наставление, което по всеки друг въпрос би било мой незаменим пътеводител — но в случая се смятам по-подходящ и по образование, а и по подготовка сам да преценя.

И като се поклони ниско, той се втурна към мистър Дарси, а тя остана заинтригувана да наблюдава как мистър Дарси ще откликне на това запознанство; и не се изненада от смайването му, когато мистър Колинс се изстъпи пред него. Преди да заговори, братовчед й се поклони почтително и макар да не го чуваше, тя все едно, че бе свидетелка на казаното, а по устните му отгатна думите „извинение“, „Хънсфорд“ и „лейди Катрин де Бърг“. Ядоса се, като го виждаше да се излага пред такъв човек. Дарси го гледаше с нескрито удивление, а щом Колинс млъкна, отвърна му с надменна учтивост. Но това не разколеба мистър Колинс да продължи; раздразнението на Дарси нарастваше с всяка новоизречена дума; накрая само кимна и си тръгна. Мистър Колинс се върна при Елизабет.

— Идвам да ви уверя, че нямам причини да роптая от начина, по който бях приет — заяви той. — Мистър Дарси много се поласка от вниманието ми. Прие ме с изключителна вежливост и дори ме похвали — каза, че дълбоко вярва в безпогрешната преценка на лейди Катрин и не се съмнява, че тя удостоява с благосклонността си само най-достойните. Възхитителна мисъл! Общо взето, доволен съм от него.

Научила достатъчно за онова, което я интересуваше, сега Елизабет се отдаде изцяло на сестра си и на мистър Бингли и приятните мисли, породени от наблюденията й, я зарадваха едва ли не колкото самата Джейн. Видя я в представите си настанена в този същия дом, носена от щастието, което дарява бракът между двама влюбени; и усети, че е склонна да хареса дори и сестрите на Бингли. Забеляза, че и мислите на майка й са насочени нататък, и реши да я отбягва, за да не чуе излишни приказки. Ала когато ги поканиха на вечеря, видя, че за зла участ са я сложили да седне точно до нея; и много се разгневи, като чу как майка й гръмогласно, несдържано споделя с онази личност (лейди Лукас) не друго, а надеждата скоро да омъжи Джейн за мистър Бингли. Темата беше вълнуваща, мисис Бенит неуморимо изреждаше предимствата на този брак. От всичко най-важно смяташе това, че той хем бил очарователен, хем много богат и живеел само на три мили от дома им; мисълта, че сестрите му обичали искрено Джейн и че и те като нея самата желае ли брака, й носела утеха. Това улеснявало и по-малките дъщери, защото Джейн се омъжвала за такъв виден човек, че и те покрай нея щели да се запознаят с богаташи. Освен това било голямо облекчение да повери неомъжените си момичета на сестра им и да не трябва вече да ходи на балове по принуда. Преструвала се, че й е приятно, защото тъй изисквал етикетът; а в същност предпочитала да си седи удобно у дома — още от млада си била такава. Накрая пожела на лейди Лукас скоро и нея да я споходи подобно щастие, макар победоносният й израз да показваше, че за нищо на света не го вярва.

Напразно Елизабет се опитваше да спре пороя на майчините си слова, да я накара поне по-тихо да изразява своя възторг; защото с ужас разбираше, че думите й стигат до мистър Дарси, който седеше отсреща.

Вместо да се смири, майка й я смъмри да не й пречи.

— Какъв ми е чак толкоз този мистър Дарси, че да се съобразявам с него? Не му дължа нищо, за да подбирам приказките си пред него.

— За бога, госпожо, говорете по-тихо. Какво ще спечелите, като обидите мистър Дарси? С това само ще се злепоставите пред приятеля му.

Но напразно. Майка й продължаваше да бъбри все тъй гръмогласно. А Елизабет пламтеше от срам и от яд. Погледът й непрестанно се отклоняваше към Дарси и всеки път опасенията й се потвърждаваха; той уж не гледаше към майка й, но тя знаеше, че я следи неотклонно. Изражението му постепенно се промени — изразът на гневно възмущение бе заменен от вглъбеност.

Накрая мисис Бенит нямаше какво повече да каже и мисис Лукас, отегчена да слуша преповтарянето на блаженства, недостъпни за нея, потърси утеха в студената шунка и пилешкото. Елизабет се посъживи. Но притесненията скоро се подновиха — след вечеря дойде ред за музика и тя с ужас забеляза, че Мери още при първото подканяне прие да забавлява гостите. Нито многозначителните погледи, нито безмълвната молба на Елизабет — нищо не бе в състояние да укроти Мери; не желаеше да разбере; възможността да се изяви й беше приятна и тя запя. Елизабет, обзета от смъртно притеснение, не отместваше поглед от нея и броеше куплетите с нетърпение, но накрая пак остана измамена — Мери, дочула сред благодарностите на слушателите нечия учтива подкана да продължи, пое дъх и подхвана отново. А дарбицата й бе хилава; гласът й беше слаб, изпълнението — превзето. Елизабет изпадна в отчаяние. Погледна към Джейн; но Джейн унесено разговаряше с Бингли. Отмести поглед към сестрите му, видя ги да си смигат подигравателно, погледна и към Дарси, но той бе все тъй непроницаемо сериозен. Накрая погледна умолително баща си, с надежда, че ще се намеси, ако Мери реши да пее през цялата вечер. Той я разбра и щом свърши втората песен, каза високо:

— Дотук стига, детето ми. Достатъчно ни забавлява. Дай възможност и други млади дами да се изявят.

Мери се престори, че не го чува, но стана; а Елизабет, изпълнена със съчувствие към нея и притеснена заради баща си, реши, че с прекалената си чувствителност само им е навредила. Запяха други.

— Да бях облагодетелствуван с по-хубав глас — заяви мистър Колинс, — с удоволствие щях да удостоя гостите с някоя песен; според мен музиката е забавление невинно и съвместимо с духовния сан. Ала не мисля, че е редно да й се отделя много време, защото има други, по-важни неща на този свят. Пасторът на енория има куп задължения. На първо място да разпределя десятъка от енориашите си тъй, че да се облагодетелствува той, но да не ощетява и своя патрон. Да съчинява проповедите си; а след това времето му едва стига за другите пасторски задължения и за подреждането на дома, който трябва да направи колкото може по-удобен. Необходимо е да се отнася грижовно и състрадателно към всекиго, особено към ония, от които зависи издигането му. За мен това е задължително; и бих престанал да уважавам всеки, който не използува удобния случай да изрази уважение към родствениците на благородното семейство.

И с поклон към мистър Дарси завърши изказването, изречено достатъчно високо, за да го чуят всички. Едни мълчаха удивени. Други се подсмиваха; най-развеселен изглеждаше самият мистър Бенит, а пък съпругата му възторжено похвали мистър Колинс за смислените слова и с висок шепот сподели с лейди Лукас възхитата си от този необичайно умен, способен млад мъж.

Елизабет имаше чувството, че да се бяха наговаряли, близките й едва ли по-сполучливо биха могли да станат за посмешище; радваше се заради Джейн, че поне Бингли не забеляза позорните случки, а и не вярваше чувствата му да се повлияят много от безразсъдствата, които е видял. Ужасно бе обаче, че се изложиха тъй пред сестрите му и Дарси, и се опита да прецени кое бе по-лошо — неговото мълчаливо презрение или безочливите усмивки на двете дами.

Останалата част на вечерта също не й донесе радост. Дразнеше я мистър Колинс, който не се отделяше от нея, и макар че не успя да я склони пак да танцуват, не я остави да потанцува и с никой друг. Напразно се опитваше да го отпрати, напразно му предлагаше да го представи на други дами. Той заяви, че колкото до танците, били му безразлични; желаел с мило внимание да й даде възможност да го опознае, та трябвало да бъде все край нея. Как да се възпротиви на това? Единствена утеха й бе другарката й мис Лукас, която поспираше при тях и услужливо заговаряше мистър Колинс, да го поотвлече от нея.

Слава богу, поне Дарси бе спрял да я обижда със своето внимание; наистина заставаше понякога наблизо, но вече не пристъпи да я заприказва. Отдаваше го на остротите, които бе изрекла в защита на Уикъм, и това я радваше.

Групата от Лонгборн си отиде последна, защото мисис Бенит се бе изхитрила да поръча каретата чак след четвърт час, а това им помогна да разберат с какво нетърпение домакините бързат да се отърват от тях. Мисис Хърст и сестра й се оплакваха, че едва стоят от умора, и по всичко личеше, че с четири очи очакват да останат сами. Грубо пресичаха всеки опит на мисис Бенит да подхване разговор; това гнетеше околните, а безкрайните тиради на мистър Колинс, който възхваляваше мистър Бингли и сестрите му за изискания прием, за гостоприемството и учтивостта, с която се отнесли към гостите си, не разведряваха настроението. Дарси не продума. Мистър Бенит мълчаливо се наслаждаваше на положението. Мистър Бингли и Джейн стояха един до друг, малко встрани от останалите, и продължаваха да си говорят. Елизабет седеше безмълвна, като мисис Хърст и мис Бингли; дори и Лидия бе тъй отпаднала, че едва намираше сили да възкликне „Божичко, колко съм уморена!“ и да придружи думите си с широка прозявка.

Когато най-накрая станаха да се сбогуват, мисис Бенит несдържано изрази надежда, че домакините в най-близко време ще ги посетят в Лонгборн; и особено настойчиво увери мистър Бингли колко щели да се радват, ако вечерял с тях всякога, щом пожелаел, без нарочна покана. Благодарният Бингли обеща да я посети веднага след като се върне от Лондон, където отивал за малко на другия ден.

Мисис Бенит тържествуваше; и си тръгна радостно уверена, че дъщеря й ще се настани в Недърфийлд най-късно до три-четири месеца — времето, необходимо да се подготвят, да купят нови карети и да ушият сватбените дрехи. Убедена беше, че другата й дъщеря ще се омъжи за мистър Колинс, макар радостта от това да не бе толкова голяма. От всичките й рожби най-чужда й беше Елизабет; и макар да си казваше, че и кандидатът, и положението му са достатъчно подходящи за нея, засеняваха ги мистър Бингли и Недърфийлд.