Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Елизабет седеше с майка си и сестрите си, мислеше над чутото и вече се питаше дали е редно да им го съобщи, когато се появи сър Уилям Лукас, пратен от дъщеря си да извести за годежа и сродяването й с Бенитови. Той ги обсипа с комплименти, изяви доволство, че сега между двете семейства ще се създадат и роднински връзки, и постепенно предаде новината на своите не само слисани, но и невярващи слушатели; мисис Бенит упорито и неучтиво се опитваше да му внуши, че се е объркал, а Лидия, каквато си бе несдържана и избухлива, бурно възкликна:

— Мили боже! Какво приказвате, сър Уилям? Нима не знаете, че мистър Колинс иска да се жени за нашата Лизи?

Единствено присъщата на царедвореца вежливост му помогна да подтисне гнева; благовъзпитаният сър Уилям издържа изпитанието; учтиво ги помоли да повярват на думите му и намери сили най-търпеливо да изслуша безочливите им слова.

Елизабет сметна за свой дълг да измъкне сър Уилям от неловкото положение и потвърди думите му — обясни им, че вече знае за станалото от самата Шарлот, и се опита да пресече възклицанията на майка си и сестрите си, като се обърна към сър Уилям с искрени поздравления; Джейн също го поздрави и двете го увериха, че бракът ще излезе щастлив, защото мистър Колинс бил чудесен човек, а Хънсфорд — на две крачки от Лондон.

Смаяна от известието на сър Уилям, мисис Бенит дойде на себе си едва след като той си тръгна; и тогава се развихри. Първо, упорито отказваше да повярва; второ, убедена беше, че на мистър Колинс му е била сложена клопка; трето, надяваше се, че няма да са щастливи; и четвърто — че годежът ще се развали. Изводите от всичко изречено бяха два: първо, че в дъното на цялата бъркотия стои Елизабет; и второ, че всички вкупом са се отнесли към мисис Бенит по чудовищен начин; тези два извода не спряха да я занимават чак до вечерта. Нищо не бе в състояние да я утеши, нито пък да я укроти. Възмущението й не се уталожи и през нощта. Цяла една седмица измина, докато спря да мъмри Елизабет, цял месец й трябваше, преди да спре да нагрубява сър Уилям и лейди Лукас всеки път щом ги видеше, а месеци наред не намери сили да прости на дъщеря им.

Мистър Бенит се отнесе към станалото далеч по-спокойно, а чувствата му, както обясни, били най-задоволителни; с радост установил, каза той, че Шарлот Лукас, която до този момент смятал за умна жена, се оказала глупава, колкото жена му, и далеч по-глупава от собствената му дъщеря!

Джейн си призна, че годежът я е поизненадал; но се въздържа да го обсъжда, а изрази надежда, че ще бъдат щастливи; и не се остави Елизабет да я убеди, че подобно нещо е невероятно. Кити и Лидия не завиждаха на мис Лукас, защото мистър Колинс бе най-обикновен пастор; за тях случилото се бе само нова тема за разговори в Меритън.

Лейди Лукас тържествуваше — сега можеше да си го върне на мисис Бенит, защото и нейната дъщеря имаше добър кандидат; и прескачаше до Лонгборн по-често от всякога, за да разправя колко е щастлива въпреки смръщеното лице и хапливите забележки на мисис Бенит, които можеха да попарят всяка радост.

Върху отношенията на Елизабет и Шарлот легна сдържаност, която ги караше да не зачекват този въпрос; Елизабет дори си мислеше, че това е сложило край на искрената им дружба. Разочарованието от Шарлот я тласна с още по-голяма обич към Джейн, защото знаеше, че поне тя е докрай честна и справедлива, а и понеже вече се тревожеше за нея — седмица, откакто Бингли бе заминал, а още не се знаеше дали изобщо ще се върне.

Джейн бе писала на Каролайн незабавно и с трепет броеше дните за очаквания отговор. Обещаното писмо от мистър Колинс се получи във вторник, адресирано бе до баща им и дълбоката благодарност, която лъхаше от него, отговаряше поне на едногодишно гостоприемство от страна на семейството. Успокоил съвестта си по този въпрос, по-нататък с възторжени думи той ги уведомяваше за щастието, с което го изпълвала споделената му любов с милата им съседка, мис Лукас, а после обясняваше, че единствено желанието да се среща с нея го подтиквало да приеме любезното им предложение да гостува пак в Лонгборн, където смятал, че ще може да се върне по следващия понеделник; защото лейди Катрин сърдечно се зарадвала на предстоящия брак и настоявала да се сключи час по-скоро, а нейното желание, не се съмнявал, щяло да склони милата му Шарлот да определи близък ден, в който да го направи най-щастливия мъж на земята.

Мисис Бенит не се радваше на връщането на мистър Колинс. Обратното — сега като своя съпруг се дразнеше от това. Защо, питаше тя, ще идва в Лонгборн, защо да не отиде направо в Лукас Лодж; нито е удобно, нито е приятно. А и не била здрава за гости и от всички гости влюбените били най-противни. Мисис Бенит повтаряше всичко това по сто пъти на ден, но повече я тревожеше дългото отсъствие на мистър Бингли.

За това се тревожеше и Джейн, а и Елизабет. Дните минаваха, но единствената вест за него бе онова, което отскоро се мълвеше из Меритън — че тази зима нямало да се върне в Недърфийлд; мълвата дразнеше мисис Бенит и тя неспирно я отричаше като нагла лъжа.

Елизабет започна да се опасява — не толкова от безразличието на Бингли, а от това, че сестрите му са успели да го задържат. Колкото и да не й се щеше да допусне тази мисъл, тъй пагубна за щастието на Джейн и тъй позорна за непостоянството на нейния възлюблен, трудно й беше да я отпъди. Обединените усилия на коравосърдечните му сестри и на властния му приятел, подкрепени от прелестите на мис Дарси и лондонските развлечения, се оказваха очевидно по-силни от сърдечното му увлечение.

Що се отнася до Джейн, тревогата от неизвестността беше голяма, ала не желаеше да издава чувствата си, затова не разговаряха на тази тема. Но несъобразителната й майка не пропускаше час, в който да не спомене Бингли, да не изрази нетърпението, с което го очакваше, и да не настоява Джейн да си признае, че не се ли върнел, значи, се бил подиграл с нея. Джейн, с присъщото й неотстъпно добродушие, отблъскваше тези набези с едва сдържано спокойствие.

Мистър Колинс се появи точно в по-следващия понеделник, но в Лонгборн не го приеха радушно както първия път. Ала той беше толкова щастлив, че не се и нуждаеше от тяхното внимание; за радост на всички любовният устрем често ги лишаваше от присъствието му. Стоеше по цял ден в Лукас Лодж и се прибираше в Лонгборн толкова късно, че едва сварваше да се извини за отсъствието си, и всички отиваха да спят.

Мисис Бенит беше в окаяно положение. Всяка дума за предстоящия брак я хвърляше в униние — където отидеше, говореха все за това. Не можеше да търпи мис Лукас. Гледаше я с ревниво отвращение, защото тъкмо тя щеше да я измести от собствения й дом. Когато Шарлот наминаваше да ги види, отдаваше го на нетърпението й да завладее имота; прошепваше ли нещо на мистър Колинс, не се съмняваше, че си приказват за имението Лонгборн и се наговарят да изхвърлят оттам и нея, и дъщерите й в мига, в който мистър Бенит предаде богу дух. И горчиво се вайкаше на мистър Бенит.

— Ох, мистър Бенит — въздишаше тя, — не мога да се примиря, че Шарлот Лукас ще стане господарка на този дом, че ще ме принуди да й сторя път, че ще доживея да я видя настанена тука!

— Не се оставяйте на тия мрачни мисли, скъпа. Нека гледаме по-розово на нещата. Да храним надежда, че аз ще бъда този, който ще остане последен.

Думите му не я успокояваха и затова, вместо да отговори, продължаваше:

— Само като си помисля, че те ще станат собственици на нашето имение! Ако не беше това завещание, нямаше да се тревожа.

— От какво нямаше да се тревожите?

— От нищо нямаше да се тревожа.

— Да сме благодарни тогава, че сте предпазена от безразличието.

— Не мога да съм благодарна за нищо по отношение на това завещание, мистър Бенит. Как може съвестен човек да лиши дъщерите си от техния имот и да го завещае другиму, това не мога да го разбера; и то на кого? На мистър Колинс! Защо той да го на следи, а не някой друг?

— На този въпрос ще трябва да си отговорите сама — отвърна мистър Бенит.