Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА

След няколко дни мистър Бингли се появи отново, този път сам. Приятелят му сутринта тръгнал за Лондон, но щял да се върне подир десет дни. Постоя около час в прекрасно настроение. Мисис Бенит го покани да обядва с тях; той отказа със съжаление — зает бил другаде.

— Следния път като дойдете, дано да имаме това щастие — каза тя.

С най-голямо удоволствие приемал поканата й за всяко друго време, и т.н. и пр. и пр.; а пък ако му разрешала, в най-близки дни щял да ги посети.

— Утре можете ли?

Да, свободен бил и прие поканата.

Наистина дойде и тъй подрани, че никоя от дамите не беше облечена. Мисис Бенит връхлетя в стаята на дъщеря си по халат, невчесана и извика:

— Джейн, миличка, обличай се и слизай долу. Дойде — мистър Бингли дойде. Самият той. Бързо, по-бързо. Хайде, Сара, тичай тук при мис Бенит, помогни й да се облече. Остави сега прическата на мис Лизи.

— Ще слезем веднага щом се приготвим — успокои я Джейн; — но Кити май е по-бърза от всички ни, защото се качи горе още преди половин час.

— О! Остави Кити, тя няма нищо общо! Хайде, по-бързо, по-бързо! Къде ти е коланът, миличка?

Когато майка им излезе, Джейн отказа да тръгне без някоя от сестрите.

Все същото желание да ги оставят насаме пролича и следобеда. След чая мистър Бенит по стар обичай се оттегли в библиотеката, Мери се качи горе при пианото. Като отстрани две от петте препятствия, мисис Бенит започна да поглежда многозначително и да намига на Елизабет и Катрин. Продължи тъй известно време, но те се правеха, че не виждат. Елизабет отказваше да разбере; накрая Кити запита с най-невинен глас:

— Какво има, мамо? За какво ми смигаш? Искаш ли нещо?

— А, нищо, детето ми, нищо. Не съм ти смигала. — Постоя тъй още пет минути; но ценното време летеше, затова скочи, каза на Кити: — Хайде, миличка, ела — ще ти кажа нещо! — И я измъкна от стаята.

Джейн погледна Елизабет, а в погледа й се четеше отчаяна молба тя поне да остане. След малко мисис Бенит открехна вратата:

— Лизи, мила, трябваш ми, ела. Елизабет бе принудена да излезе.

— Трябва да ги оставим самички — обясни майка й в коридора. — Ние с Кити сме горе, в моята стая.

Без да спори, Елизабет я изчака да се качи, после се върна в салона.

Всички кроежи на мисис Бенит през този ден се провалиха. Бингли се държеше много мило, но не обяви любовта си към дъщеря й. Приветлив и весел, той бе драг следобеден гост; изтърпя нетактичната натрапчивост на майката, изслуша безропотно всичките й глупави забележки с такова великодушие, с такъв благ израз, че спечели дълбоката благодарност на дъщеря й.

Поканата да вечеря с тях прие веднага; а преди да си тръгне, уговориха с мисис Бенит на другата сутрин да отиде на лов със съпруга й.

След този ден Джейн спря да твърди, че е безразлична. Не споменаха Бингли; ала Елизабет си легна щастливо убедена, че всичко скоро ще се уреди освен ако мистър Дарси избързаше и се явеше преди уреченото време. Но дълбоко в себе си бе убедена, че всичко става с негова благословия.

Бингли се появи в уговорения час; той и мистър Бенит прекараха сутринта заедно. Мистър Бенит се оказа много по-симпатичен, отколкото бе очаквал Бингли. Защото самият Бингли се държеше естествено и любезно, нищо у него не раздразни и не отблъсна мистър Бенит и той бе по-приказлив и по-естествен от всеки друг път. Естествено върнаха се заедно за обяд; в следобедните часове мисис Бенит отново се зае да го остави насаме с дъщеря й. Елизабет имаше да пише писмо и след чая се оттегли в малката трапезария; другите седнаха да играят карти, а тя не искаше да пречи на майчините си кроежи.

Но когато написа писмото и отново се върна в салона, с неописуема изненада установи, че майка й е била права. Като отвори вратата, видя сестра си и Бингли да стоят пред огнището, увлечени в разговор; но ако това не я бе усъмнило, достатъчно бе да види смута по лицата и на двамата, когато бързо се извърнаха и се разделиха. Тяхното положение бе много неловко; ала нейното, каза си тя, бе още по-ужасно. И двамата мълчаха; и тъкмо се канеше да се оттегли, Бингли, който като сестра й бе седнал веднага, скочи, прошепна нещо на Джейн и изтича от стаята.

Когато имаше да сподели някаква радост, Джейн не се криеше от Елизабет; сега я прегърна и призна, силно развълнувана, че е най-щастливата жена на света.

— Това е прекалено! — възкликна тя. — Прекалено е хубаво. Не го заслужавам. О! Защо всички не са така щастливи!

Елизабет я поздрави с такава искреност, с такава топлота и радост, каквито с думи не могат да се опишат. Всяко нейно изречение бе извор на ново щастие за Джейн. Но нямаше време да остане при Елизабет, нито да й разкаже всичко.

— Бързам при мама — припряно обясни тя. — Не искам да я измъчвам, тя чака с такова вълнение; искам самата аз да й го кажа. Той отиде при татко. О, Лизи! Чудесно е, че новината ще ги зарадва! Как ще понеса толкова щастие!

И изтича при майка си, която нарочно бе прекъснала играта на карти и седеше горе с Кити.

Останала сама, Елизабет с усмивка си помисли колко бързо и лесно се бе уредило онова, което месеци наред ги бе държало в напрежение и яд.

„И с това тревогите на приятеля му идват до своя край! Край на лицемерието и кроежите от страна на сестрите му! Щастлив, мъдър, разумен край!“

След малко влезе Бингли — разговорът му с баща им се бе оказал кратък и много ясен.

— Къде е сестра ви?

— Горе, при мама. Ей сега ще слезе.

Тогава той пристъпи към нея и я подкани да го поздрави вече като роднина. Искрено и сърдечно Елизабет изрази радостта си от близкото сродяване. Здрависаха се; и до завръщането на сестра си трябваше да изслуша пък него, да чуе колко щастлив бил той и колко съвършена — Джейн; и макар да говореше като всеки влюбен, Елизабет вярваше, че наистина могат да бъдат щастливи, защото любовта им се градеше на здравия разум и чудесния характер на Джейн, както и на сходството в чувства и вкус между двамата.

Вечерта мина необичайно приятно за всички; щастието озаряваше лицето на Джейн с такова оживление, че я правеше по-хубава от всякога. Кити се усмихваше радостно и глуповато и вярваше, че скоро ще дойде и нейният ред. Мисис Бенит не намираше думи да изрази съгласието си, да изкаже одобрението си достатъчно убедително, макар половин час да говори на Бингли единствено за това; а когато и мистър Бенит дойде при тях за вечерята, и по гласа, и по държането му личеше, че е наистина щастлив.

Но заговори едва когато гостът се сбогува; щом той тръгна, обърна се към дъщеря си и каза:

— Джейн, честито. Ти ще бъдеш една много щастлива жена.

Джейн изтича при него, целуна го и му благодари.

— Добро момиче си — отвърна той — и с радост си мисля, че случваш в брака. Уверен съм — ще се разбирате. Характерите ви са сходни. И двамата сте толкова отстъпчиви, че никога нищо не ще успеете да решите; толкова сте великодушни, че слугите до един ще ви мамят; и толкова сте щедри, че ще пропилявате всичките си пари.

— Не вярвам. Разхищението и лекомислието по паричните въпроси е за мен нещо непростимо.

— Да си пропиляват парите ли? Скъпи мистър Бенит, чувате ли се какво приказвате? — викна мисис Бенит. — Че той взема четири-пет хиляди годишно, ако ли не и повече. — Тя се обърна към дъщеря си: — О, моя мила, мила Джейн, ах, колко съм щастлива! Цяла нощ няма да мигна. Знаех си, че тъй ще стане. Открай време казвам, че накрая тъй ще стане. Знаех си, че хубостта ти не е била за нищо! Помня още щом го съзрях, като пристигна в Хъртфордшър, усетих, че ще се съберете. О! Няма по-хубав млад мъж от него!

Уикъм, Лидия, всички бяха забравени. Джейн, и само Джейн беше любимата й дъщеря. В този миг другите й бяха безразлични. А по-малките сестри започнаха да се умилкват на Джейн заради радостите, които в бъдеще можеше да им дари.

Мери поиска разрешение да чете в библиотеката на Недърфийлд, а Кити настоя да уреждат поне няколко бала в сезона.

От този ден нататък Бингли естествено стана постоянен гост в Лонгборн; идваше преди закуска, отиваше си след вечеря; освен в ония случаи, когато някой отвратителен негов съсед, най-омразният от всички хора, не го бе поканил на обяд и той се смяташе задължен да отиде.

Елизабет почти не виждаше сестра си; докато той беше у тях, очите на Джейн бяха единствено в него; но тя бе полезна и на двамата в ония самотни за тях мигове, каквито имаше понякога. Нямаше ли я Джейн, той се прилепваше до Елизабет, защото обичаше да разговаря с нея; а щом си отидеше Бингли, Джейн прибягваше пак до същата утеха.

— Знаеш ли колко се зарадвах, когато ми каза, че изобщо не знаел миналата пролет да съм била в Лондон — довери тя една вечер на Джейн.

— Така и подозирах — отвърна Елизабет. — А как си го обяснява?

— Сторила го е сестра му. Те наистина не одобряваха близостта ни. И нищо чудно, като знаеш колко по-изгодно, в много отношения, би могъл да се ожени. Но сега, като се уверят, че брат им е щастлив с мен, ще се примирят и пак ще се сдобрим; макар че вече не може да е същото както преди.

— За пръв път те чувам да се изразяваш така критично — възкликна Елизабет. — Браво, момичето ми! Щях да умра от яд, ако пак те видех да се подлъгваш от неискреното приятелство на мис Бингли.

— Ще повярваш ли, Лизи, като отишъл миналата година в Лондон, истински ме обичал и не се върнал само защото го накарали да повярва, че аз съм безразлична към него!

— Сбъркал е очевидно; но то само показва колко е стеснителен.

В отговор Джейн се впусна да възхвалява скромността му и да обяснява колко малка стойност отдавал на собствените си добродетели.

Елизабет се зарадва, като разбра, че не е издал намесата на приятеля си, защото, колкото великодушна и всеопрощаваща да беше Джейн, обстоятелство като това би могло да я настрои зле срещу Дарси.

— Аз съм най-щастливото същество на света! — възкликна Джейн. — О, Лизи! Защо стана тъй, че аз да съм отличена от всички вас, да съм по-облагодетелствувана! Как искам и ти да си щастлива! Да се намери подобен мъж и за тебе!

— И четиридесет такива да имаше, няма да съм щастлива като тебе. Без твоя характер, без твоята доброта не мога да имам щастие като твоето. Не, не, остави ме да се оправям сама; а пък ако ми провърви, след време може да се срещна с някой друг мистър Колинс.

Събитията в семейството от Лонгборн не останаха дълго в тайна. Мисис Бенит го пошушна на мисис Филипс, а тя се осмели, без да ги пита, да сподели с всичките си съседи в Меритън.

Обявиха Бенитови за най-щастливото семейство на света, макар малко преди това, когато Лидия бе избягала с Уикъм, да ги сочеха като прокажени.