Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

От тази покана мистър Колинс изпадна в захлас. Възможността да покаже на удивените си гости великолепието, сред което живееше благодетелката му, и да им изтъкне уважението й към него и съпругата му, бе тъкмо онова, за което беше мечтал; а че тази мечта щеше да се осъществи тъй скоро, бе направо омайващ пример за благоволението на лейди Катрин.

— Признавам, не бих се изненадал, ако нейно благородие ни бе повикала в неделя да пием чай и да прекараме следобед в Розингс — заяви той. — Всъщност, като знаем колко е вежлива, очаквах го. Но на такова внимание не съм се и надявал. Покана за обяд (и то за всички) почти веднага след пристигането ви!

— Аз пък не съм чак толкоз изненадан — обади се сър Уилям. — защото положението ми в обществото ми е позволило да опозная нравите на високопоставените. Подобни примери за елегантни обноски изобилствуват в кралския двор.

През целия ден, а и на другата сутрин приказваха само за посещението. Мистър Колинс най-подробно описваше какво ще видят, та да не би богатата наредба и многобройната прислуга, както и пищната трапеза да ги стъписат и объркат.

Когато дамите се оттегляха да се облекат, той каза на Елизабет:

— А вие, скъпа братовчедке, не се стеснявайте от тоалета си. Лейди Катрин не се и сеща да изисква от нас елегантни одежди, каквито подхождат за нея и за дъщеря й. Съветвам ви да облечете нещо по-спретнато и нищо повече. Скромната дреха няма да настрои лейди Катрин срещу вас. Тя иска всеки да си знае мястото.

Докато се приготвяха, той на няколко пъти застана пред всяка стая и през вратите ги подкани да побързат, защото лейди Катрин много се сърдела, когато обядът й се поднасял късно. Тези страховити описания на нейно благородие и разкошният й начин на живот толкова стреснаха Марая Лукас, свикнала да си стои у дома, че тя очакваше посещението в Розингс със същия страх, с какъвто баща й бе пристъпил в кралския дворец.

Времето беше хубаво и прекосиха парка пеша. Всеки парк си има своя хубост и свои прелестни кътчета; и тук Елизабет видя неща, които й харесаха, макар че не изпадна в бурния възторг, който мистър Колинс очакваше гледката да извика у нея, и не се трогна нито когато той започна да изрежда броя на прозорците по фасадата, нито от значителната сума, която сър Луис де Бърг бил изхарчил, за да ги остъкли.

Когато изкачваха стъпалата към входната врата, Марая се вцепени от страх, дори и сър Уилям започна да се притеснява. Елизабет оставаше спокойна. Чутото за лейди Катрин не представяше тази дама нито със смайваща външност, нито с божествени добродетели, а богатството и благородните титли не я изпълваха с благоговеен трепет.

От преддверието — където мистър Колинс с нескрито самохвалство насочи вниманието им върху красивите орнаменти — те последваха прислужниците, прекосиха антишамбъра и влязоха в салона. Там седяха лейди Катрин, дъщеря й и мисис Дженкинсън. Нейно благородие стана да ги посрещне с любезна усмивка; а тъй като мисис Колинс предварително бе уговорила със съпруга си да поеме представянето, всичко мина спокойно, без неговите многословни извинения и благодарности.

Изпеченият царедворец сър Уилям тъй се стъписа от околния разкош, че едва събра сили да стори поклон и напълно занемял, отпусна се на стола; а дъщеря му, загубила ума и дума, приседна и заби поглед в земята. Елизабет прие всичко както му беше редът и сдържано започна да оглежда трите дами. Лейди Катрин беше висока, едра жена, с изразително лице, което, виждаше се, на времето е било красиво. Държеше се твърде надменно, а начинът, по който ги посрещна, показваше, че не ги смята за свои равни. Не смазваше с мълчание, но каквото кажеше, изричаше го безпрекословно, с огромно самочувствие; без да ще, Елизабет си спомни думите на мистър Уикъм и от всичко, което имаше възможност да наблюдава, се увери, че лейди Катрин е такава, каквато я беше описал.

Накрая, след като разгледа майката, в чието лице и обноски намери сходство с мистър Дарси, тя отправи поглед към дъщерята и също като Марая се удиви, че е толкова тъничка и дребна. Не си приличаха. Мис де Бърг беше изпита и болнава; лицето й, макар и с правилни черти, беше безлично; не участвуваше е разговора, само понякога пошепваше нещо на мисис Дженкинсън, скромна на вид жена; нейното внимание бе насочено изцяло към мис де Бърг и тя неспирно местеше един параван ту тук, ту там, за да не й блестяло в очите.

Поседяха, сетне ги отпратиха до един прозорец, та да се насладят на гледката — с тях тръгна и мистър Колинс да им я обяснява, а лейди Катрин учтиво ги уведоми, че лете всичко било далеч по-красиво.

Обядът беше пищен, обслужваше ги цялата прислуга и масата беше отрупана с прекрасни прибори — точно както бе казал мистър Колинс; и пак както беше предсказал, нейно благородие му предложи да седне начело на масата, а очите му говореха, че съдбата го е отличила с благоволението си. Режеше, ядеше и възхваляваше с комично усърдие; всяко ново блюдо бе похвалвано първо от него, а сетне от сър Уилям, който се съвзе дотолкова, че да повтаря всяка дума, изречена от зет му, и то с угодничество, което Елизабет се питаше как лейди Катрин изтърпява. Ала самата лейди Катрин очевидно се наслаждаваше на прекалените похвали и отвръщаше с благодарни усмивки особено когато разбереше, че вкусват някое ястие за първи път. Разговорите бяха вяли. Елизабет нямаше нищо против да поприказва, но седеше между Шарлот и мис де Бърг — Шарлот даваше ухо само на лейди Катрин, а мис де Бърг не продума до края. Вниманието на мисис Дженкинсън бе насочено към апетита на мис де Бърг, неспирно я подканваше да опита от някое ново блюдо и се тюхкаше, че й се виждала неразположена. Марая смяташе, че не бива да гъкне, а господата ядяха и възклицаваха възторжено.

Когато дамите се върнаха в салона, не им оставаше друго, освен да слушат лейди Катрин, а тя не млъкна чак до кафето и говореше за всичко тъй самоуверено, щото личеше, че не е свикнала да й противоречат. Безцеремонно разпита Шарлот как върви домакинството, поиска да узнае най-малките подробности, даде й безброй съвети; обясни й как да ръководи малкото им стопанство, нареди й как да се грижи за птиците и кравите. Елизабет установи, че тази знатна дама с удоволствие наднича навсякъде, където има възможност да се разпорежда. В промеждутъците от разговора с мисис Колинс задаваше въпроси на Марая и Елизабет, най-вече на Елизабет, за която не знаеше почти нищо и която, както обясни на мисис Колинс, й се виждала мила, хубавка девойка. Запита я първо колко сестри има, след време попита по-големи ли са или по-малки, някоя от тях ще се омъжва ли скоро, хубави ли са, образовани ли са, каква е каретата на баща й и какво е моминското име на майка й. Елизабет отговаряше учтиво и сдържано на това нагло любопитство. Накрая лейди Катрин каза:

— Доколкото зная, имението на баща ви се завещава на мистър Колинс. Заради вас — обърна се към Шарлот — това ме радва; но инак не одобрявам отнемането на имот от женската линия. В рода на сър Луис де Бърг това бе сметнато за неуместно. Умеете ли да свирите на пиано и пеете ли, мис Бенит?

— Малко.

— О! Тогава някой път с удоволствие ще ви чуя. Пианото ни е много хубаво, вероятно по-добро от… Някой ден ще го опитате. А сестрите ви — те умеят ли да свирят и да пеят?

— Само една от тях.

— А защо всички не са се научили? Всички трябваше да се научат. Момичетата на Уебсови свирят, а баща им е къде по-беден от вашия. Рисувате ли?

— Не, не рисуваме.

— Как, ни една от вас ли?

— Нито една.

— Чудна работа. Не сте имали възможност. Майка ви трябваше всяка пролет да ви води в Лондон — там има добри учители.

— Майка ми не би имала нищо против, но баща ми ненавижда Лондон.

— Значи гувернантката ви е напуснала, тъй ли?

— Никога не сме имали гувернантка.

— Не сте имали!? Но как? Пет дъщери, възпитавани у дома без гувернантка! За пръв път чувам подобно нещо. Значи, майка ви е станала робиня на вашето образование.

Елизабет едва сдържа усмивката си, докато я уверяваше, че случаят съвсем не е такъв.

— Кой тогава ей е учил? Кой ви е надзиравал? Без гувернантка — значи, сте били съвсем изоставени?

— В сравнение с някои други семейства бяхме наистина изоставени; но която от нас искаше да учи, нищо не й бе отказвано. Всякога ни подтикваха да четем и можехме да имаме учители, каквито поискаме. А онези, които не желаеха да учат, просто не учеха.

— Да, ясно, но тъкмо за това е гувернантката и ако знаех майка ви, направо щях да я принудя да ви вземе. Според мен никой не се е образовал без постоянни и редовни занимания, а това става само с гувернантка. Нямате представа на колко места съм изпратила гувернантки. Доставя ми удоволствие да намирам добри места за млади учителки. Благодарение на мен четири племеннички на мисис Дженкинсън се наредиха великолепно; дори оня ден препоръчах друга млада жена, най-случайна позната, и семейството е много доволно. Мисис Колинс, нали ви казах — лейди Меткъф вчера ме посети, за да ми благодари. Казва, че мис Поуп била цяло съкровище, „Лейди Катрин, казва, вие ми дадохте цяло съкровище!“ По-малките ви сестри вече представени ли са в обществото, мис Бенит?

— Да, госпожо, всичките.

— Всичките!… Как, нима и петте наведнъж? Колко странно! А вие сте едва втората… По-малките вече излизат, преди по-големите да са се задомили! Тогава по-малките трябва да са наистина много малки.

— Да, най-малката още няма шестнайсет. Може би тя наистина е твърде малка, за да излиза. Но кажете, госпожо, нима е справедливо по-малките да се лишават от общество и развлечения само защото на по-големите им липсват средства или пък желание да се омъжат навреме? Малката има същото право на развлечения, каквото и голямата. И да ги възпират — само затова? Смятам, че то наврежда на сестринската обич и на приятелството помежду им.

— Ей богу! — възкликна нейно благородие. — Много самоуверено приказвате за вашата възраст… На колко сте години, моля?

— Нима ваше благородие очаква от мен да й кажа, след като по-малките ми сестри са толкова пораснали? — усмихна се Елизабет.

Леди Катрин много се изненада от този уклончив отговор; а Елизабет си каза, че тя е първото живо същество, осмелило се да се пошегува с тази самоуверена, нагла дама.

— Не ми изглеждате на повече от двайсет — защо тогава си криете възрастта?

— Скоро ще стана на двайсет и една.

Щом господата се присъединиха към тях и като изпиха чая, донесоха масите за карти. Лейди Катрин, сър Уилям и мистър и мисис Колинс седнаха на кадрил5; мис де Бърг поиска да играе казино6 и двете девойки, както и мисис Дженкинсън имаха честта да образуват нейното каре. Прекараха скучно. Разговаряха единствено за играта освен когато мисис Дженкинсън питаше мис де Бърг не й ли е горещо или пък студено, не й ли е много светло, вижда ли достатъчно ясно. На другата маса беше по-оживено. Говореше предимно лейди Катрин — изтъкваше грешките на другите или разказваше свои преживелици. Мистър Колинс неспирно изразяваше съгласие, благодареше за всеки спечелен жетон и просеше извинение винаги щом сметнеше, че е спечелил повече, отколкото му се полага. Сър Уилям кротуваше. Той зареждаше паметта си с описаните случки и с имена на благородници.

Когато лейди Катрин и дъщеря й усетиха досада от играта, всички спряха, предложиха на мисис Колинс каретата, тя прие с благодарност и незабавно изпратиха за кочияша. Тогава се събраха край камината, за да чуят изявлението на лейди Катрин за времето на другия ден. Откъснаха ги от тези разяснения, защото каретата бе вече пред вратата; и след многословните благодарности на мистър Колинс и безбройните поклони на сър Уилям най-сетне тръгнаха. Щом потеглиха, мистър Колинс пожела да чуе впечатленията на Елизабет от всичко видяно и чуто в Розингс и за да поласкае Шарлот, тя вложи в думите си много по-голям възторг. Ала благородните й усилия останаха напразни — мистър Колинс се видя принуден да поеме възхвалата на лейди Катрин в своите здрави ръце.