Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

Всички очакваха на другата сутрин писмо от мистър Бенит, ала разносвачът мина, без да донесе ред от него. Близките му го познаваха, знаеха, че е небрежен и не обича да пише, но очакваха в такъв момент да направи изключение. Не им оставаше друго, освен да сметнат, че няма нищо радостно да извести, но дори и затова им се искаше да чуят от него. Мистър Гарднър бе останал да дочака пощата и тогава да потегли.

Когато замина, уверени бяха в едно — че редовно ще получават вести, а чичо им на тръгване обеща да склони мистър Бенит по-скоро да се върне в Лонгборн; това поуспокои сестра му, която смяташе, че само така съпругът й няма да бъде убит на дуел.

Мисис Гарднър и децата щяха да поостанат в Хъртфордшър; надяваше се, че присъствието й ще успокои нейните племеннички. Помагаше им да се грижат за мисис Бенит и им бе утеха в свободните часове. Другата им леля и тя ги посещаваше редовно и винаги, както изтъкваше, с желание да ги разведри и ободри, но не пропущаше да донесе нови подробности за прахосничеството и безобразията на Уикъм и вместо весели, оставяше ги още по-подтиснати.

Целият Меритън се надпреварваше да черни човека, който до преди три месеца бе пример за подражание. Разправяха, че бил задлъжнял на всички търговци; в любовните авантюри го описваха като коварен прелъстител, посегнал към всички търговски дъщери. Твърдяха, че бил най-поквареният млад мъж на света; изведнъж осъзнаха, че открай време не вярвали в привидната му доброта. Елизабет, колкото и да се съмняваше в тия приказки, се убеди, че сестра й наистина е загубена; дори Джейн, която изобщо не даваше ухо на мълвата, и тя загуби надежда, защото, ако наистина бяха заминали за Шотландия — на това продължаваше да се надява, — вече трябваше да се обадят.

Мистър Гарднър си тръгна от Лонгборн в неделя; във вторник жена му получи писмо; съобщаваше й, че щом пристигнал, намерил зет си и го увещал да се премести при него, на Грейсчърч Стрийт. Мистър Бенит междувременно бил ходил в Епсъм и Клапъм, но не научил нищо задоволително; а сега се готвел да провери в по-големите лондонски хотели, защото смятал за твърде вероятно, докато намерят постоянно жилище, да са се установили в някой от тях. Самият мистър Гарднър не вярвал в това дирене, но след като зет му настоявал, щял да обикаля, с него. Съобщаваше, че мистър Бенит още не искал да напуска Лондон и обещаваше пак да им пише. В послеписа се казваше следното:

„Писах на полковник Форстър и го помолих, ако му е възможно, да разбере от някой офицер, приятел на Уикъм, дали знае негови познати или роднини, които да са уведомени в коя част на града се е скрил. Ако има кой да ни насочи, това ще ни помогне много. Засега нямаме никаква следа. Смятам, че полковник Форстър ще стори всичко по силите си да ни услужи. Но като премислям, може би Лизи по-точно от всеки друг ще може да ни даде сведения за живите му роднини.“

Елизабет подразбра откъде идва доверието към онова, което би могла да каже; но за жалост не бе в състояние да даде задоволителните сведения, каквито този комплимент напълно заслужаваше.

Не знаеше за други негови роднини освен за баща му и майка му, починали преди години. Твърде вероятно беше обаче някои от приятелите му в полка да знаят повече; и макар да не хранеше големи надежди, и тя започна да чака отговора на писмото.

В Лонгборн всеки нов ден бе изпълнен с очакване; но най-напрегнати бяха сутрините, когато минаваше раздавачът. Получаването на писмата бе най-голямото сутрешно събитие. Защото новините, все едно добри или лоши, щяха да стигнат до тях с писмо и всеки нов ден можеше да донесе важна вест.

Но преди да пристигне вест от мистър Гарднър, за баща им се получи писмо от друг — от мистър Колинс; а Джейн, упълномощена да отваря всичко, дошло в негово отсъствие, го прочете; Елизабет, понеже знаеше колко невероятни са посланията му, се надвеси над нея и също го прочете. Ето какво гласеше то:

Мистър Гарднър се обади едва след като бе получил отговора на полковник Форстър; вестите не бяха приятни. Оказа се, че Уикъм нямал нито един приятел, с когото да е поддържал връзки, а нямал и близки роднини. Предишните му приятелства били многобройни; ала откакто влязъл в доброволческия полк, скъсал с всички стари познати. Следователно към никого не можели да се обърнат за сведения. А поради окаяното си материално състояние принуден бил, с основание, да се укрива; страхувал се да не го открият и близките на Лидия, а на всичко отгоре наскоро станало известно, че оставил след себе си големи комарджийски дългове. Според полковник Форстър за погасяването им в Брайтън трябвали повече от хиляда лири. Паричните му задължения в града били големи, но още по-големи били дълговете на честта. Мистър Гарднър не се бе въздържал да скрие тези подробности от семейството в Лонгборн; Джейн беше ужасена.

— Комарджия! — извика тя. — Това не очаквах. Никога не можех да си го представя!

Мистър Гарднър им съобщаваше да очакват баща си на другия ден, събота. Обезсърчен от несполучливото дирене, той се бе поддал на молбата на зет си да се прибере при своите и да остави търсенето на него. Когато съобщиха на мисис Бенит, тя не се зарадва толкова, колкото дъщерите й очакваха, особено като се имаше пред вид страхът, който бе изпитвала за живота му.

— Как, връща се без бедничката Лидия! — възкликна тя. — Но той не бива да напуща Лондон, преди да ги е намерил. Ами сега, след като се връща, кой ще се дуелира с Уикъм, кой ще го накара да се ожени за нея?

Мисис Гарднър вече бързаше да се прибере у дома, затова решиха да тръгне за Лондон в същия ден, когато мистър Бенит се връща оттам. Каретата ги отведе до първата станция и доведе мистър Бенит в Лонгборн.

Мисис Гарднър си замина, все тъй обзета от любопитство за Елизабет и нейния дарбишърски приятел. Оттогава насам племенницата й ни веднъж не го бе споменала; плахата надежда на мисис Гарднър, че той ще пише, не се бе оправдала. Откакто се бяха върнали, Елизабет не бе получила никакво писмо от Пембърли.

Бедата, сполетяла семейството, бе достатъчна, за да оправдае лошото й настроение; значи, и от това нищо не можеше да се заключи, макар самата Елизабет, осъзнала вече собствените си чувства, ясно да разбираше, че ако не се познаваше с Дарси, щеше да понесе позорната постъпка на Лидия много по-безболезнено. И щеше да спи малко по-спокойно.

Мистър Бенит се завърна, обладан от привичната си философска сдържаност. Както винаги не приказваше много; не спомена за онова, което го бе отвело в Лондон, и мина време, докато дъщерите му се осмелиха да го заговорят.

Едва следобед, когато седна с тях да пият чай, Елизабет си позволи да зачекне въпроса; и тогава, след като тя накратко изрази съчувствие за тревогите, които трябва да е изживял, той я прекъсна:

— Замълчи. Никой не ми е крив! Сам съм си виновен, нека сега да страдам!

— Не бъди толкова жесток към себе си — каза Елизабет.

— Ти с право ме предупреди за тази беда. Човешката природа е склонна към това. Не, Лизи, остави ме поне веднъж в живота си да осъзная колко голяма е моята вина. Не се боя да се поддам на самообвинението. Скоро ще ми мине.

— Смяташ ли, че са в Лондон?

— Да, там най-добре могат да се укрият.

— А и Лидия много искаше да отиде в Лондон — обади се Кити.

— Е, значи, сега е доволна — сухо отвърна баща й — и вероятно доста дълго ще остане там.

Той помълча, а сетне продължи:

— Лизи, не ти се сърдя, че излезе права, когато още през май ме предупреди, а като виждаме какво се случи, излиза, че си много умна.

Джейн, която влезе да вземе чая за майка си, прекъсна разговора.

— Този спектакъл е много полезен — извика той — и придава голямо достойнство на страданието! Утре и аз тъй ще направя: ще се затворя в библиотеката по халат и нощна шапка и ще се постарая да ви разиграя колкото мога; а дали да не почакам Кити да избяга?

— Но аз няма да бягам, татко — ядоса се Кити, — ако ме бяхте пуснали в Брайтън, щях да се държа по-прилично от Лидия.

— Кой, ти ли да отидеш в Брайтън! Пари да ми дават, не бих те пуснал и на двайсет мили оттам! Не, не, Кити, най-сетне се научих да бъда предпазлив и ти ще го почувствуваш. От днес нататък в тази къща офицер няма да припари, нито тук, нито в селото. Никакви балове освен ако си с някоя от сестрите си. И никакво излизане от къщи, докато не докажеш, че си прекарала полезно поне десет минути от всеки ден!

Кити повярва на заплахите и се обля в сълзи.

— Хайде, хайде, не се отчайвай — каза баща й. — Ако слушаш десет години, на десетата ще те заведа на военен парад.