Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Щом си отидоха, Елизабет излезе, за да се посъвземе, или с други думи, да обмисли необезпокоявана станалото, та още повече да се съкруши.

„Ако е дошъл, за да мълчи, да се мръщи и да скучае, защо изобщо идва?“ — питаше се тя.

Ни един от отговорите не я зарадва.

„С леля и чичо в Лондон е бил все тъй дружелюбен и все така приятен; защо и с мен не е такъв? Ако го стряскам, защо идва? Ако не съм му мила вече, защо мълчи? Ах, труден, непроницаем човек! Няма да мисля повече за него!“

Но поотложи решението си, защото се появи Джейн, по чието лице се четеше радост и личеше, че гостите са я зарадвали повече, отколкото Елизабет.

— След тази първа среща вече съм по-спокойна — заяви Джейн. — Владея се и бъдещите срещи с него няма да ме вълнуват. Драго ми е, че ще обядва тук във вторник. Тогава всички ще разберат, че и той, и аз се срещаме като обикновени, безразлични познайници.

— Да, да, напълно безразлични — засмя се Елизабет. — О, Джейн, внимавай!

— Но, Лизи, не ме мисли за толкова безпомощна, няма опасност.

— Има, има опасност да го накараш отново страстно да се влюби в теб.

Видяха господата отново едва във вторник; междувременно мисис Бенит се отдаваше на щастливи кроежи за бъдещето, разцъфтели отново в душата й от добродушното и почтително държане на Бингли през опя единствен половин час.

Вторникът събра в Лонгборн многобройни гости; а двамата, очаквани най-нетърпеливо, не посрамиха спортната си чест и се явиха точно навреме. Когато влязоха в трапезарията, Елизабет внимателно следеше дали Бингли пак ще заеме старото си място до сестра й. Разсъдливата й майка, обзета от същата мисъл, се въздържа да го покани до себе си. На вратата той се поколеба; но в този миг Джейн се огледа, усмихна му се; това му стигаше. Отиде и седна до нея.

Обзета от тържество, Елизабет погледна приятеля му. Той изглеждаше спокоен и тя щеше да повярва, че Бингли е получил разрешение да даде воля на чувствата си, ако не го бе видяла и той да попоглежда мистър Дарси с весела уплаха.

На масата се държеше със сестра й нежно, макар и по-сдържано от преди, и Елизабет си каза, че ако никой не му попречи, скоро и Джейн, и той ще бъдат истински щастливи. Колкото да бе неуверена в развръзката, драго й беше да ги наблюдава сега. Това я поободри, защото беше в мрачно настроение. Мистър Дарси седеше чак на другия край на масата, от едната страна на майка й. Представяше си колко неприятно е и за двамата и какви могат да бъдат последствията. Не бе близо да слуша разговора, но виждаше, че едва си продумват, хладно и официално. Нелюбезното държане на майка й караше Елизабет още по-мъчително да осъзнава онова, което му дължат; как й се искаше да му каже, че поне някои от семейството знаят и оценяват великодушието му.

Надяваше се в следобедните часове да са един до друг; искаше й се за малко да поговорят по-сърдечно, да си кажат и друго извън общоприетите светски учтивости. Минутите, прекарани в гостната, преди мъжете да се присъединят към тях, бяха за нея тъй мъчителни и напрегнати, че се държа направо неучтиво. Очакваше оня миг, защото би могъл да й донесе поне малко радост в този ден.

„Ако и тогава не дойде при мен, значи, всичко е свършено“, казваше си тя.

Мъжете влязоха; стори й се, че Дарси е готов да осъществи надеждите й; но напразно! Дамите бяха насядали тъй плътно край масата, на която Джейн приготвяше чая, а пък Елизабет — кафето, че нямаше място за друг стол. А щом мъжете приближиха, едно от младите момичета се премести до Елизабет и прошепна:

— Няма да оставя господата да ни разделят. Никой от тях не ни трябва, нали?

Дарси се отдалечи в другия край на стаята. Тя го проследи с поглед, завидя на всеки, с когото заприказва, бързаше час по-скоро да раздаде кафето; а после изведнъж се разгневи на себе си, че е такава глупачка!

„Човек, чието предложение съм отблъснала! Имам ли ум да се надявам, че още ме обича? Кой мъж ще се унижи повторно да предложи на същата жена? За тях това е най-смъртната обида!“

Малко се пооживи, когато той дойде да върне празната си чаена чашка; и побърза да го запита:

— Сестра ви още ли е в Пембърли?

— Да, и ще остане там до Коледа.

— Съвсем сама? Другите отидоха ли си?

— Мисис Анзли е с нея. Другите от три седмици са в Скарбъро.

Не можа да се сети за друго; но ако искаше да разговарят, той би могъл да измисли тема. Дарси постоя до нея без да продума; накрая същото момиче отново прошепна нещо на Елизабет и той се оттегли.

Раздигнаха чаените прибори, разтвориха масичките за карти, дамите наставаха, Елизабет вече бе уверена, че сега той ще пристъпи към нея, но пак остана измамена — майка й властно го извика да играят вист и той седна там. С това надеждите й умряха. Седяха на различни маси и утехата й бе да го наблюдава как често извръща поглед към нейната страна на салона — толкова често, че в играта не му вървеше, както и на нея.

Мисис Бенит си бе намислила да остави двамата джентълмени за вечеря, но каретата им пристигна преди всички други и нямаше как да ги задържи.

— Е, момичета — викна тя, щом те си тръгнаха, — какво ще кажете? Според мен всичко беше съвършено. Обядът беше изряден. Еленското се топеше като мозък, всички се чудеха на вкусния бут. Супата беше сто пъти по-вкусна от онази, гдето я ядохме миналата седмица у Лукасови; и сам мистър Дарси призна, че яребиците били чудесни; а той трябва да има поне трима френски готвачи. А ти, миличка Джейн, беше по-хубава от всякога. Мисис Лонг и тя го потвърди, защото и с нея го споделих. И какво още мислиш, каза? „А, мисис Бенит, най-сетне ще я настаним в Недърфийлд!“ Точно така каза. Мила жена е мисис Лонг — а племенничките й са възпитани деца и не са красиви: много, много са ми приятни.

С две думи, мисис Бенит хвърчеше от радост; проследила бе държането на Бингли към Джейн и бе уверена, че тя най-сетне го е завладяла; а беше ли в настроение, надеждите й за благополучието на близките й бяха толкова фантастични, че много помръкна, когато на другия ден Бингли не се появи да поиска ръката на Джейн.

— Всичко мина чудесно — сподели Джейн с Лизи. — Гостите бяха подбрани точно както трябва, разбираха се един друг. Дано се виждаме по-често.

Елизабет се усмихна.

— А, Лизи, недей така. Напразно ме подозираш. Това ме убива. Просто ми е приятен, защото е мил и приветлив, и ми е драго да разговарям с него — нищо друго. Така, както сега се държи, разбирам, че не желае повече от мен. Крив ли е, че умее да разговаря мило и привлича симпатии повече от другите мъже?

— Жестока си — каза Елизабет, — хем не ми позволяваш да се усмихвам, хем непрекъснато ме предизвикваш към това.

— Колко трудно е понякога да ти повярват!

— Понякога — направо невъзможно!

— Но защо искаш да ме убедиш, че съм по-влюбена, отколкото признавам?

— Не знам как да ти отговоря. Всички обичаме да поучаваме, но най-често учим другите на неща, които не си струва да се знаят. Прости ми; ако обаче си решила да се преструваш на безразлична, не вземай мен за душеприказчик.