Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА

Една сутрин, около седмица след официалния годеж на Бингли с Джейн, както той и дамите от семейството седяха в трапезарията, трополенето на каляска ги събра при прозореца; карета с двоен впряг идваше към дома. Рано беше за гости, а пък и екипажът не бе на някои от съседите. Конете бяха пощенски. И каретата, и ливреята на прислужника бяха непознати. Но щом се увериха, че все пак някой идва, Бингли предложи на Джейн да избягат от нечаканите гости и да се поразходят в градината. Излязоха веднага, а останалите стояха в неведение до мига, в който вратата широко се разтвори и посетителката влезе. Беше лейди Катрин де Бърг.

Естествено очакваха изненада. Ала тя надмина всичките им предположения; дори мисис Бенит и Кити, макар да не я бяха виждали, се стъписаха по-малко от Елизабет.

Гостенката пристъпи по-нагло от всякога, кимна на Елизабет и седна, без да продума. Когато тя влезе, Елизабет назова името й, макар тя да не пожела да бъде представена на майка й.

Смутена, но и поласкана от височайшето посещение, мисис Бенит преливаше от любезност. Като поседя известно време, без да се обади, лейди Катрин се обърна към Елизабет с леден глас:

— Надявам се, че сте добре, мис Бенит. Тази дама, предполагам, е майка ви.

Елизабет потвърди едносрично.

— А тази вероятно е някоя от сестрите.

— Да, мадам — отвърна вместо нея мисис Бенит, радостна, че разговаря с лейди Катрин. — Предпоследната. Най-малката ми се омъжи скоро, а най-голямата — тя е навънка в градината, разхожда се с един млад мъж, който скоро ще стане член на семейството ни.

— Паркът ви ми се вижда много малък — отвърна лейди Катрин.

— А, разбира се, къде ще се сравнява с Розингс, ваше благородие; но пък е доста по-просторен от парка на сър Уилям Лукас.

— Каква недомислена всекидневна; през летните следобеди трябва да е ужасна; прозорците гледат на запад.

Мисис Бенит я увери, че никога не стоят тук следобед; после каза:

— Осмелявам се да запитам ваше благородие добре ли са мистър и мисис Колинс?

— Да, много добре. Видях ги предишната вечер.

Елизабет очакваше, че ще й предаде писмо от Шарлот, защото в това виждаше единственото обяснение за посещението. Но писмото не се появяваше и удивлението й растеше.

Мисис Бенит учтиво предложи на лейди Катрин да я почерпи с нещо; решително и неучтиво лейди Катрин заяви, че не желае нито да яде, нито да пие; сетне стана и каза на Елизабет:

— Мис Бенит, ей там встрани от моравата забелязвам някаква горичка. Бих искала да се разходя в нея, ако ме придружите.

— Върви, миличка — зарадва се майка й, — върви и разведи нейно благородие по пътечката, покажи й павилиончето, сигурно ще й хареса.

Елизабет се подчини, изтича в стаята си, грабна слънчобрана и се върна долу при благородната посетителка. Като минаваха през коридора, лейди Катрин отвори вратата към трапезарията и салона, огледа ги, заяви, че й се харесват, и продължи навън.

Каретата стоеше пред вратата и Елизабет забеляза вътре компаньонката. Мълчаливо пресякоха чакълестата пътека към горичката; Елизабет беше решила да не поддържа разговор с тази жена, която се държеше по-нагло и недружелюбно от всякога.

„Как съм могла да мисля, че си приличат с племенника й!“ — зачуди се тя, поглеждайки я.

Щом влязоха в сянката на дърветата, лейди Катрин подхвана разговора по следния начин:

— Вярвам да сте разбрали защо съм тук, мис Бенит. Сърцето, съвестта ви сигурно ви подсказват защо съм дошла.

Елизабет я погледна с искрена изненада.

— Грешите, госпожо. С нищо не мога да си обясня честта на посещението ви.

— Мис Бенит — отвърна гневно нейно благородие, — знайте, че аз не позволявам да си играят с мен. Ако вие сте неискрена, то аз не съм! Всички ме знаят за искрена и открита, а точно в този случай не смятам да си изневеря. Преди два дни научих много тревожна новина. Казаха ми не само че сестра ви в най-скоро време щяла да сключи особено изгоден брак, но че и вие, че мис Елизабет Бенит по всяка вероятност веднага след нея ще се свържете с моя племенник, мистър Дарси. Макар да зная, че това е възмутителна лъжа, макар да не желая да го обиждам дотам, че да приемам това за възможно, начаса реших да тръгна насам и лично да ви кажа какво мисля по въпроса.

— Щом сте сметнали, че е невъзможно — отвърна Елизабет, пламнала от учудване и възмущение, — защо тогава сте си направили труда да идвате чак тук? С каква цел?

— За да настоя този слух да бъде незабавно публично опроверган.

— Появяването ви в Лонгборн, в нашия дом, само ще го потвърди; ако действително има подобен слух — хладно отвърна Елизабет.

— Как тъй „ако“! Защо се правите, че не знаете? Та нали сама умишлено сте го разпространили? Не знаела, че такъв слух се шири!

— За пръв път чувам.

— А давате ли дума, че няма основание за него?

— Не се мисля за толкова пряма като ваше благородие. Вие може да ми задавате въпроси, на които аз да не пожелая да отговоря.

— Това е нетърпимо. Мис Бенит, настоявам за отговор. Той, моят племенник, направи ли ви предложение за женитба?

— Ваше благородие вече заяви, че подобно нещо е невъзможно.

— Вероятно е така; трябва да е така, иначе сигурно е полудял. Но нищо чудно вашите хитрости и примамки, в момент на възбуда, да са го накарали да забрави какво дължи на себе си и на целия си род. Може да сте го прелъстили.

— Ако е тъй, най-малко аз ще го призная.

— Мис Бенит, нима забравяте коя съм? Никой не си е позволил да разговаря с мен така. Аз съм му най-близката роднина на този свят и имам право да знам какво става в сърцето му.

— Но нямате право да надничате в моето; а и държането ви не ме предразполага.

— Разберете ме ясно. Този брак, към който имате нахалството да се стремите, никога няма да се сключи. Не, никога! Мистър Дарси е сгоден за моята дъщеря. Хайде, кажете нещо!

— Ще кажа: ако е тъй, нямате основания да предполагате, че ще поиска моята ръка.

Лейди Катрин се поколеба, после отговори:

— Годежът им е по-особен. Още от пелени са отредени един за друг. Това бе горещото желание на неговата, а и на нейната майка. Още от люлките им сме предрешили брака: и тъкмо сега, когато желанията на сестрите трябва да се осъществят в женитбата им, всичко да рухне заради някаква си млада дама от долно потекло, напълно неизвестна, чужда на знатния ни род! Не ви ли стряска волята на близките му? Негласният му годеж с мис де Бърг? Нима напълно сте лишена от чувство за приличие и срам? Не ме ли чухте, като казах, че от рождението си е предопределен за братовчедка си?

— Да, и не го чувам за първи път. Но какво от туй? Ако това беше единствената пречка да се омъжа за вашия племенник, за нищо не света не бих се спряла само защото зная, че майка му и леля му желаели да го оженят за мис де Бърг. Вие двете сте сторили, каквото сте могли, замисляйки този брак. Осъществяването му зависи от други. Щом мистър Дарси не е обвързан нито с дадена дума, нито с любов към своята братовчедка, какво му пречи да избере друга? И ако аз съм тази, защо да не го взема?

— Защото и честта, и приличието, и благоразумието — не, интересът, не го позволяват; защото и роднините, и приятелите му ще ви отхвърлят, ако умишлено прекрачите желанията им. Ще ви обърнат гръб, ще ви обиждат, ще ви презрат — всички около него. Бракът ви ще е заклеймен; никой от нас няма да иска да ви знае!

— Това са тежки беди — отвърна Елизабет. — Ала съпругата на мистър Дарси ще има толкова други чудесни източници за щастие, свързани с положението й, че вероятно в края на краищата няма за какво да съжалява.

— Упорито, твърдоглаво момиче! Срамувам се заради вас! С това ли се отплащате за добрините ми през пролетта? Нима не ми дължите нищо? Да поседнем. Разберете най-сетне, мис Бенит, че идвам, твърдо решена да постигна целта си; няма да се откажа. Не съм свикнала да отстъпвам пред ничии прищевки. Не допускам поражението!

— Това поставя ваше благородие в неприятно положение; но мен не ме вълнува.

— Не ме прекъсвайте. Изслушайте ме мълчаливо. Дъщеря ми и моят племенник са създадени един за друг. По майчина линия са от един благороден род; по бащина произлизат от уважавани, почитани, старинни, макар и нетитуловани семейства. Богатството и на двете страни е голямо. Предопределени са един за друг от всички членове на съответните фамилии; и какво идва да ги раздели? Надутите претенции на някакво момиче без произход, без връзки, без наследство. Непоносимо! Но това не трябва, това няма да стане. Ако милеете за собственото си добро, няма да пожелаете да излезете от кръга, в който сте отрасли.

— Не смятам, че като се омъжа за племенника ви, ще изляза от този кръг. Той е благородник; аз съм дъщеря на благородник; дотук сме равни.

— Вярно. Вие сте дъщеря на благородник. Но майка ви коя е? Кои са братята и нейните сестри? Не си мислете, че не знам.

— Каквито и да са роднините ми, щом племенникът ви е готов да ги приеме, какво ви тревожи?

— Кажете ми кратко и ясно — сгодени ли сте с него?

Колкото и да й се щеше да не отвръща на въпроса дори само за да не угоди на лейди Катрин, Елизабет се принуди след кратка пауза да отговори:

— Не съм.

Лейди Катрин остана доволна.

— А ще ми обещаете ли никога да не се сгодявате за него?

— Такова нещо не обещавам.

— Мис Бенит, аз съм поразена и удивена. Очаквах, че сте по-благоразумна. Не се залъгвайте, не ще отстъпя. Няма да мръдна оттук, докато не обещаете това, което искам.

— Никога няма да обещая. Никой не е в състояние да ме принуди към подобно пълно безразсъдство. Ваше благородие желае мистър Дарси да се ожени за нейната дъщеря; но дали, ако дам желаното обещание, това ще осигури тяхната женитба? Ако приемем, че е влюбен в мен, дали като му откажа, той ще поиска ръката на дъщеря ви? Позволете да ви кажа, лейди Катрин, че доводите, с конто подкрепихте това невъобразимо искане, са толкова неубедителни, колкото искането — необмислено. Представата ви за мен, изглежда, е много погрешна, щом смятате, че ще се поддам на приказки като тия. Дали племенникът ви ще допусне да се бъркате в неговите работи — не зная; ала да се намесвате в моите, нямате никакво право. Затова моля да прекъснем този разговор.

— По-спокойно, ако обичате. Не съм свършила. Към пречките, които изредих, ще добавя и още една. Зная подробностите за срамното бягство на най-малката ви сестра. Всичко ми е известно; оня млад мъж е бил насилен да я вземе; платили са му баща ви и чичовците ви. Възможно ли е такава жена да се сроди с моя племенник? Възможно ли е нейният съпруг, синът на покойния слуга на баща му, да му стане зет? О, небеса! Какво си въобразявате? Нима под сенките на Пембърли ще се лисне такава помия?

— Сега вече казахте всичко! — гневно извика Елизабет. — Оскърбихте ме по всякакъв начин. Ще ви помоля да се приберем.

При тези думи тя се изправи. Стана и лейди Катрин; дадоха си гръб. Лейди Катрин беше разярена.

— Значи, не уважавате честта и името на племенника ми! Безчувствено, самолюбиво същество! Не разбирате ли, че бракът му с вас ще го злепостави пред целия свят?

— Лейди Катрин, нямам какво повече да ви кажа. Знаете какво чувствувам.

— Значи, решена сте да се омъжите за него?

— Нищо подобно не съм казвала. Но съм решена да постъпя по начин, който според моето схващане ще ме направи щастлива, без да се съобразявам нито с вас, нито с когото да било чужд човек.

— Добре. Значи, отказвате да ме послушате. Отказвате да се преклоните пред дълга, честта и благодарността. Решила сте да го окаляте пред неговите близки и да го сторите за посмешище на целия свят.

Сега за сега нито към дълг, нито към чест, нито към благодарност — към нищо не съм задължена. Ни едно от тях няма да се накърни, ако се омъжа за мистър Дарси. Що се отнася до презрението на близките му или до възмущението на околния свят, ако наистина се разбунтуват от женитбата му с мен, няма да се съобразя с това — а околният свят ще е достатъчно благоразумен да не го изявява.

— И това е окончателното ви мнение! Това е крайното ви решение! Отлично. Сега вече знам как да действувам. Не си въобразявайте, мис Бенит, че кроежите ви ще се осъществят. Дойдох да ви изпитам. Очаквах да ви намеря по-сговорчива; но знайте, че последната дума ще я имам аз!

Лейди Катрин продължи да се заканва чак до вратичката на каретата, а там бързо се извърна и каза:

— Не ви казвам довиждане, мис Бенит; не изпращам поздрави на майка ви. Не заслужавате това внимание. Много съм разгневена.

Елизабет не отговори; дори не се опита да увещае нейно благородие да се върне с нея в дома й — обърна се и тихо влезе вътре. Докато се изкачваше по стълбите, чу, че каретата тръгва. Майка й, развълнувана, я чакаше пред вратата на стаята си и попита дали нейно благородие не желае да влезе и да си почине.

— Не пожела — отвърна дъщеря й, — замина си.

— Каква изискана жена! Колко е мила, че ни посети! Дошла е, предполагам, да ни каже, че Колинсови са добре. Пътува нанякъде и като е минала през Меритън, решила и на теб да се обади. Нали не е дошла за нищо друго при тебе, Лизи?

Елизабет се принуди да поизлъже; невъзможно беше да й разкрие същността на разговора.