Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

Настъпи сватбеният ден; Джейн и Елизабет се вълнуваха вероятно повече от самата Лидия. Изпратиха каретата да ги посрещне в … и да дойдат по обяд. Двете по-големи сестри очакваха тази среща угнетени; особено Джейн, защото приписваше на Лидия чувствата, които биха я тревожили, ако виновната бе тя; ужасяваше я мисълта за онова, което й предстои да изживее.

Пристигнаха. Семейството се бе събрало в малката трапезария. Още щом каретата спря пред вратата, по лицето на мисис Бенит се разля широка усмивка; съпругът й стоеше с каменно лице; дъщерите й бяха тревожни, напрегнати, смутени.

В коридора се разнесе гласът на Лидия; вратата се разтвори и тя влетя в стаята. Майка й пристъпи към нея, прегърна я, приветствува я възбудено; усмихнато подаде ръка на Уикъм, който вървеше подир жена си, и с вълнение, в което проличаваше пълна увереност, че другояче не може и да бъде, им пожела щастие.

Мистър Бенит, втория, към когото пристъпиха, не ги прие така сърдечно. Лицето му стана сурово, кимна мълчаливо. Нахалната самоувереност на младата двойка го бе разгневила. Елизабет бе възмутена, дори и Джейн изпита смут. Лидия си беше същата: неукротима, невъзмутима, буйна, шумна, безстрашна. Мина поред край сестрите си, караше ги да я поздравяват и най-накрая, когато седнаха, любопитно огледа стаята, отбеляза някои дребни промени и през смях заяви, че отдавна не си е била в къщи.

Уикъм също не изглеждаше объркан, но той умееше да се държи тъй приветливо, че ако същността и бракът му бяха такива, каквито трябваше да бъдат, усмивките и непринуденото му държане щяха да ги очароват. Нахалството му надмина очакванията на Елизабет; тя седеше и мълчаливо се зарече да помни отсега нататък, че наглостта на наглия е безгранична. И тя, и Джейн изгаряха от срам; ала по бузите на двамата виновници за тяхното смущение нямаше и следа от свян.

Теми за разговор не липсваха. Младоженката и майка й едва смогваха да поемат дъх; а Уикъм, седнал до Елизабет, започна да разпитва за тукашните познати с непринуденост, с каквато тя не беше в състояние да отговаря. И двамата очевидно пазеха само най-прекрасни спомени. Нищо от миналото не им причиняваше болка; Лидия стигна дотам, че зачекна въпрос, който сестрите й за нищо на света не смееха да подхванат.

— Как излетяха тия три месеца, откакто съм заминала! — възкликна тя. — Сякаш няма и две седмици; а колко работи се случиха оттогава. Боже мой! Когато тръгвах, и през ум не ми минаваше, че ще се омъжа! Макар че ми се искаше.

Баща й вдигна възмутено вежди. Джейн се вцепени. Елизабет погледна Лидия многозначително; а Лидия, която виждаше и чуваше единствено това, което й изнася, весело продължи:

— Е, мамо, съседите знаят ли, че днес се омъжих? Боях се, че не знаят; на идване изпреварихме двуколката на Уилям Гулдинг и реших да му го известя; спуснах прозорчето от неговата страна, свалих си ръкавицата и си сложих ръката на рамката, та да ми види пръстена, а после кимнах и му се усмихнах.

Елизабет не издържа. Стана и избяга от стаята; върна се при тях чак като ги чу да минават през коридора към трапезарията. Когато влезе, видя Лидия тържествено да пристъпя, прихванала майка си под ръка, и я чу да възкликва:

— А, Джейн! Сега аз сядам на твоето място, а ти ще седнеш ей там, защото омъжената съм аз!

Очевидно нищо не бе в състояние да смути Лидия. Беше по-непринудена и весела от всякога. Копнееше да посети мисис Филипс, Лукасови и всичките съседи и да чуе как я назовават „мисис Уикъм“, а веднага след обеда изтича при мисис Хил и двете прислужнички да им покаже венчалния си пръстен и да им се похвали, че вече е омъжена.

— Е, мамо, какво ще кажеш за съпруга ми? — запита тя, когато всички се върнаха в малката трапезария. — Нали е очарователен? Знам, сестрите ми завиждат. Дано и те да имат щастие. Но трябва да отидат в Брайтън. Там се хващат съпрузи. Жалко, че не тръгнахме заедно, мамо.

— Жалко, разбира се; ако ставаше моето, щяхме да идем. Но, Лидия, миличка, не искам да заминавате толкова далеч. Не може ли да останете тук?

— О, не! Но какво от това? Аз пък много се радвам. Ти, татко и сестрите ми ще ни гостувате. Зимата ще прекараме в Нюкасл, сигурно ще има балове и на всичките ще им намеря чудесни партньори.

— Ах, как ми се иска! — въздъхна майка й.

— А пък като си тръгнете, някои от сестрите могат да останат при нас; и до пролетта непременно ще им намеря съпрузи.

— Благодаря ти за милото внимание — обади се Елизабет, — не одобрявам твоя начин за намиране на съпруг.

Гостите щяха да останат десетина дни. На тръгване от Лондон Уикъм бе получил назначението си и трябваше да се яви в полка до две седмици.

Единствено мисис Бенит скърбеше, че ще стоят малко; затова не губеше време, тичаше с дъщеря си по гости и почти всяка вечер приемаше в къщи. Всички бяха доволни от това; тесният семеен кръг бе далеч по-неприятен за умните, отколкото за глупците.

Любовта на Уикъм към Лидия беше точно такава, каквато Елизабет очакваше да бъде; не беше равна на нейната към него. От логиката на нещата, дори без да ги е видяла, й беше ясно, че тайното им бягство е подтикнато от нейната, а не от неговата любов; и щеше да се озадачи защо, като не е толкова влюбен, е склонил да заминат, ако не знаеше, че са го подгонили парични притеснения; а той бе от ония, които в случай като този предпочитат да не са сами.

Лидия бе влюбена до уши. За нея той бе пръв във всичко; никой не беше като него. Бе най-способният в целия свят; и тя не се съмняваше, че на първи септември, при откриването на ловния сезон, ще простреля повече птици от всеки друг.

Една сутрин, скоро след като бяха дошли, тя седеше с двете по-големи сестри и каза на Елизабет:

— Всъщност не съм ти разказала за нашата сватба, нали, Лизи? Нямаше те, като разправях на мама и на другите. Искаш ли да чуеш как стана всичко?

— Не — отвърна Елизабет, — смятам, че колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.

— Виж я ти! Много си особена! И все пак ще ти кажа. Венчахме се в църквата „Сейнт Клемънт“ — Уикъм беше отседнал в тази енория. Уговорихме се за единайсет. Чичо, леля и аз щяхме да отидем направо; другите трябваше да ни чакат там. Стана понеделник и бях на тръни! Умирах от страх нещо да не се обърка — това щеше да ме съсипе. А докато се обличах, леля не спря да ме поучава и да мърмори като проповедник. Разбира се, аз не я слушах, в ума ми беше единствено миличкият Уикъм. Умирах да разбера дали ще се венчае в синьото палто.

Закусихме, както обикновено, в десет; струваше ми се, че закуската няма край, защото, трябва да ти кажа, откакто се преместих там, и чичо, и леля бяха ужасни. Ако щеш вярвай, кракът ми не стъпи на улицата, а живях у тях две седмици. Нито гости, нито забавления — нищо. Е, вярно, и Лондон се беше поизпразнил, но Малкият театър беше отворен. И какво мислиш — каретата пристигна и изведнъж оня отвратителен Стоун вика чичо за някаква работа. А съберат ли се, няма край. Загубих и ума и дума, защото чичо трябваше да ме отведе на олтара; малко да закъснеехме, трябваше да го отлагаме за другия ден. Но, слава богу, върна се след десет минути и тръгнахме. Чак после се сетих, че и да не можеше да дойде, пак щяха да ни венчаят, защото вместо него можеше да ме отведе и мистър Дарен.

— Мистър Дарси ли? — ахна удивено Елизабет.

— Ами да! Той идваше с Уикъм. Ах, божичко! Забравих! Не биваше да го издавам. Нали им обещах! Уикъм ще се разсърди! Това беше тайна!

— Щом е тайна, тогава замълчи — обади се Джейн. — Аз поне няма да разпитвам.

— О, разбира се — каза Елизабет, пламнала от любопитство, — няма да те разпитваме.

— Благодаря, защото, питате ли ме, всичко ще кажа, а после Уикъм ще се сърди.

Подканата бе тъй примамлива, че за да се предпази от изкушение, Елизабет избяга от стаята.

Ала неведението не я оставяше на мира; по-точно нямаше да намери мира, докато не разбереше всичко. Мистър Дарси — на сватбата на сестра й! На подобно събитие и в подобно общество той нямаше нито място, нито желаеше да бъде, В ума й се блъскаха объркани и невероятни предположения, но ни едно от тях не беше убедително. А най-убедително изглеждаше онова, което го рисуваше в най-благородна светлина. Накрая не издържа; грабна хартия и написа на леля си кратко писмо, в което я молеше да обясни подробности за изтърваните от Лидия думи, ако естествено с това не нарушава някакво обещание.

„Надявам се да разбереш — завършваше писмото й — колко съм любопитна да узная защо този човек, толкова (относително) чужд на семейството ни, се е озовал сред вас в такъв момент. Моля те, отговори незабавно и ми обясни всичко — освен ако по много важни съображения тайната, която според Лидия била наложителна, трябва да се запази; в този случай ще се опитам да се примиря с неизвестността.“

„Но това няма да го бъде, каза си Елизабет, като свърши писмото, и знай, мила ми лельо, че не ми ли разкажеш всичко докрай, ще се принудя, с хитрост и уловки, сама да разбера.“

Тактичната Джейн не се осмеляваше да поговори с Елизабет за изпуснатите от Лидия думи; Елизабет беше доволна; докато разбереше каквото я интересува, не се нуждаеше от доверител.