Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Ако представата й за брака бе изградена на впечатления от собственото й семейство, Елизабет щеше да има твърде нерадостно схващане за семейното щастие и домашния уют. Баща й, запленен от свежестта и красотата, както и от оная жизнерадост, излъчвана от хубостта и младостта, си беше взел жена, чиято глупост и тесногръдие още в първите дни на брака бяха разрушили всяко истинско чувство към нея. Уважението, възхищението и доверието бяха изчезнали завинаги, всичките му надежди за семейно щастие се бяха сринали. Ала мистър Бенит не бе от хората, които търсят утеха за разочарования, нанесени от собственото им неблагоразумие, в познатите удоволствия, даряващи на несретниците забрава за безразсъдството или за техните пороци. Той обичаше природата и книгите, тази любов му носеше радост. От жена си не искаше нищо, само понякога се развличаше с невежеството и глупостта й. Вярно, не такова щастие очаква съпругът от своята жена, но като няма други забавления, истинският философ е доволен от онова, което му е подръка.

Истината е, че Елизабет никога не бе затваряла очи за непристойните съпружески обноски на баща си. Те всякога й причиняваха болка, но тъй като уважаваше достойнствата му и понеже бе благодарна за любовта му към нея самата, опитваше се бързо да забрави това, което вижда, и да не забелязва как той неспирно нарушава съпружеския дълг и благоприличието и непрестанно излага жена си на присмеха на собствените й деца. Ала сега за първи път така болезнено осъзнаваше колко страдат децата на такъв злощастен брак, за пръв път чувствуваше до какви злини водят неоползотворените му качества, качества, които, ако бе насочил както трябва, може би нямаше да променят жена му, но щяха да му спечелят уважението на децата.

Елизабет се бе зарадвала, че Уикъм заминава, но с отпътуването на полка намаляха и развлеченията. Излизаха много по-рядко; майка й и сестра й неспирно се вайкаха от тягостната скука и правеха семейния кръг твърде мрачен; всъщност Кити скоро щеше да се успокои, тъй като нямаше какво да я вълнува, но другата й сестра, чийто нрав можеше да породи далеч по-големи беди, щеше да става още по-глупава и по-самонадеяна в новата обстановка — морски курорт, та и военен лагер! От всичко това Елизабет се увери в нещо, което беше забелязвала и преди, а именно: събитията, очаквани с радостно нетърпение, когато се осъществят, не носят очакваното дълбоко задоволство. Значи, необходимо беше да си определи друг, по-далечен срок за осъществяване на истинското щастие; да си измисли нещо друго, върху него да съсредоточи и желания, и надежди и като вкусва от насладата на очакването, да търси утеха в настоящето и да се готви за нови разочарования. Пътешествието до Езерната област сега бе предметът на радостните й мисли, утехата й в тягостните часове с раздразнената й майка и Кити; да би могла да включи и Джейн в това пътуване, то щеше да е наистина съвършено.

„Слава богу, мислеше си Елизабет, все пак нещичко липсва. Ако всичко беше наред, непременно щях да се разочаровам. А така, като подхранвам съжалението, че и Джейн не е с нас, мога да се надявам, че ще прекараме чудесно. План, който предвещава само наслади, никога не се осъществява; малките несгоди предвардват от пълно разочарование.“

Когато заминаваше, Лидия обеща да пише често и подробно на майка си и на Кити; ала писмата й, дълго очаквани, бяха винаги кратки. В ония до майка си съобщаваше само, че ей сега се връщали от библиотеката, където ги придружавали еди-кои си офицери и където видяла такива прелестни украшения, че едва не пощуряла; че имала нова рокля, нов чадър, които й се щяло да опише по-подробно, ала трябвало да излиза, и то начаса, защото мисис Форстър вече я викала и отивали в лагера; а от кореспонденцията й с Кити не научаваха нищо — писмата до нея, макар и по-дълги, криеха толкова тайни, че никой друг не биваше да ги чете.

Двадесетина дни след като замина, в Лонгборн започнаха да се завръщат здравето, веселието и усмивките. Всичко изглеждаше по-радостно. Семействата, прекарали зимата в Лондон, отново се прибраха, облякоха се летните рокли и започнаха летните развлечения. Мисис Бенит стана пак раздразнително ведра, а към средата на юни Кити вече се бе съвзела дотолкова, че влизаше в Меритън, без да се разплаква; това многообещаващо събитие обнадежди Елизабет и тя си каза, че докъм идущата Коледа Кити може би щеше да помъдрее дотолкова, че да споменава само по един офицер на ден; освен ако някое жестоко и злоумишлено споразумение с военното окръжие не изпратеше друг полк в Меритън.

Денят, определен за пътешествието на север, приближаваше бързо, оставаха само две седмици, когато-едно писмо от мисис Гарднър отложи тръгването и съкрати маршрута. Мистър Гарднър бил служебно възпрепятствуван, можел да тръгне две седмици по-късно, едва през юли, и трябвало да се върне в Лондон не по-късно от месец след това и тъй като се намалявало времето за подобна обиколка и то нямало да стигне да видят всичко предвидено или поне да разгледат всичко спокойно и подробно, както го били замислили, налагало се Езерната област да отпадне и да се задоволят с по-малко; според новия план щели да стигнат само до Дарбишър. В това графство имало достатъчно за гледане в трите седмици, с които разполагали, а за мисис Гарднър то криело и друго обаяние. Градът, в който преживяла няколко години от младостта си и където щели да поостанат, бил за нея толкова привлекателен, колкото и прочутите хубости на Езерната област; Матлок, Чатсуърт, Довдейл или Върхът.

Елизабет дълбоко се разочарова; сърцето й изгаряше да види Езерата; смяташе, че въпреки всичко имат време. Но беше длъжна да приеме предложеното — а и по характер бе склонна и с малко да се задоволява; затова скоро се успокои.

Дарбишър извика в съзнанието й няколко неща. Невъзможно бе да чуе името и да не си помисли за Пембърли и неговия господар. „Все пак, каза си тя, имам право да се промъкна в неговия край и да си открадна от прочутите им красиви камъчета, без да ме види!“

Времето на очакване се удвои. Имаше цели четири седмици, докато чичо й и леля й пристигнат. Но и те отлетяха и мистър и мисис Гарднър с четирите си деца най-сетне се появиха в Лонгборн. Децата, две момиченца по на осем и шест и две по-малки момченца, щяха да останат при Джейн, всеобщата любимка; с благоразумието и милия си нрав тя щеше да ги надзирава, да ги учи, да играе с тях, да ги обича като майка.

Гарднърови преспаха в Лонгборн и на другата сутрин потеглиха заедно с Елизабет в търсене на новости и забавления. Едно беше сигурно — подхождаха си за спътници; това съзвучие включваше добро здраве и лек характер, за да преодоляват несгодите; весело предразположение, за да се наслаждават на всяко удоволствие; както и взаимна обич и интелигентност — да ги предпазват от разочарованията на странствуването.

Тази книга няма за цел да описва подробно Дарбишър, нито забележителностите, през които щеше да ги преведе пътят им; Оксфорд, Бленим, Уорик, Кенилуърт, Бърмингъм и пр. са и без туй достатъчно известни. Нас ни интересува само една малка част от Дарбишър. Към градчето Ламтън, където мисис Гарднър бе живяла и където, както наскоро бе разбрала, все още имала стари познати — нататък потеглиха, след като разгледаха околните забележителности; а Елизабет научи от леля си, че на пет мили от Ламтън се намирал Пембърли. Не бил точно на пътя им, но отклонението било две-три мили. Предишната вечер, докато разискваха откъде да минат, мисис Гарднър пожела отново да посети имението. Мистър Гарднър нямаше нищо против; попитаха Елизабет.

— Ти, мила моя, сигурно ще искаш да видиш мястото, за което толкова си слушала, нали? — каза леля й. — С имението освен това са свързани някои твои познати. Уикъм е прекарал там цялата си младост.

Елизабет се смути. Знаеше, че мястото й не е в Пембърли, и заяви, че уж нямала желание да ходи дотам. Измисли, че тези господарски имения й били омръзнали; че след като била разгледала не едно и не две, наситила се на скъпи килими и сатенени завеси.

Мисис Гарднър й се присмя.

— Да беше само някоя красива къща, богатски мебелирана, и мене нямаше да ме интересува — възкликна тя. — Но най-хубавото там е паркът. Най-прелестните гори в страната са в Пембърли.

Елизабет замълча, ала не се успокои. Представи си, че докато разглеждат Пембърли, могат да се натъкнат на самия мистър Дарси. Какъв ужас! Самата мисъл я накара да се изчерви; затова сметна, че по-лесно ще й е да признае истината на леля си, отколкото да рискува. Но как да я каже? Накрая реши да прибегне към това в най-краен случай — ако, като поразпита, разбере, че собствениците са в имението.

Затова вечерта, щом се прибра в стаята си, запита камериерката дали Пембърли е чак толкова хубав, как се нарича собственикът и със свито сърце поиска да узнае там ли е той сега. Отрицателният отговор на последния въпрос й прозвуча като песен и понеже се успокои, обзе я дълбоко любопитство да види къщата с очите си; а на другата сутрин, когато отново заговориха за това и пак я запитаха иска ли да отидат, отговори спокойно и с привидно безразличие, че в същност нямала нищо против.

И тъй поеха по пътя към Пембърли.