Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Разговорът дотолкова задоволи мистър Уикъм, че той никога вече не повдигна въпроса — не желаеше да се тревожи, а и не смееше да предизвиква милата си сродница Елизабет; а тя пък с радост установи, че е съумяла да го сложи на място.

Дойде денят, в който той и Лидия трябваше да заминат; а тъй като мистър Бенит не даваше да му издумат за посещение в Нюкасл, мисис Бенит бе принудена да се примири с раздялата — най-малко едногодишна.

— Ах, миличка моя Лидия — изплака тя, — кога ще се видим?

— Боже мой, откъде да знам? Сигурно след две-три години.

— Пиши ми често, мила.

— Когато мога. Омъжената жена няма много време за писма. Сестрите да ми пишат. И без туй нямат какво да правят.

Мистър Уикъм бе много по-разчувствуван. Усмихваше се миловидно и изрече много сърдечни слова.

— По-златен човек не съм виждал — заяви мистър Бенит, щом тръгнаха. — Хили се, лицемери, мазни се на всички ни. Безкрайно се гордея с него. Дори и сър Уилям Лукас не би могъл да си намери по-безценен зет!

Загубата на Лидия хвърли мисис Бенит в продължително униние.

— Мисля си, че няма нищо по-лошо от раздялата с близките — пъшкаше тя. — Много нещастна съм без тях.

— Така е, като се ожени дъщеря — каза Елизабет. — Радвайте се, мадам, че другите четири поне са при вас.

— Нищо подобно. Лидия не ме остави, защото се е омъжила, ами защото частта на съпруга й е много далеч. Ако беше по-наблизо, щеше да поостане.

Но скоро скръбта й стихна и сърцето й се изпълни с ново вълнение и нови надежди от една важна вест. Икономката на Недърфийлд бе получила нареждане да се готви за идването на господаря, който щял да пристигне в близките два-три дни и да ловува там няколко седмици. Мисис Бенит бе обхваната от трескаво очакване. Ту поглеждаше към Джейн, ту се усмихваше, ту клатеше глава.

— Тъй, тъй — е, значи, мистър Бингли пак се връща, сестро (защото мисис Филипс първа дойде с вълнуващата вест). Е, толкова по-добре. Макар да ми е все едно. Както знаеш, той ни е безразличен, а и не ща да го видя. Но щом желае, добре дошъл е в Недърфийлд. Пък и знае ли човек какво би могло да се случи? Но на нас ни е все едно. Ние, сестро, отдавна се зарекохме да не го и споменаваме. Е, какво, наистина ли идва?

— Наистина — отвърна другата, — миналата вечер мисис Никълс беше в Меритън; видях я да минава и нарочно излязох, за да я подпитам. Самата тя ми каза, че е вярно. Идвал в четвъртък, по-вероятно в сряда. Отиваше при месаря да поръча месо за сряда, имала и шест угоени патици, готови за клане.

Като разбра, че идва, Джейн поруменя. От месеци насам не го бе споменавала пред Елизабет; ала сега, щом останаха сами, тя каза:

— Днеска, когато леля донесе новината, видях да ме поглеждаш, Лизи; и знам — бях смутена. Не си въобразявай, че е от това. Смутих се, защото очаквах да ме погледнете. Повярвай — тази вест нито ме радва, нито ме огорчава. За едно ми е драго — че идва сам; така ще го виждаме по-рядко. Не че се страхувам от себе си — ядосват ме хорските приказки.

Елизабет беше озадачена. Да не го беше срещнала в Дарбишър, щеше да повярва, че идва само да ловува; ала все още го смяташе за влюбен в Джейн и бе склонна да приеме, че се връща с позволението на приятеля си или е набрал достатъчно смелост да тръгне по своя воля.

„И все пак, бедният човек — да не смее да се върне в дома, нает законно от самия него, защото всички щели да го одумват! Аз поне няма да го закачам.“

Каквото и да казваше сестра й, каквито и да преценяваше, че били чувствата й при тази вест, Елизабет виждаше, че се вълнува. Беше по-смутена, по-променчива от друг път.

Въпросът, разискван между родителите им тъй бурно преди една година, отново се повдигна.

— Надявам се, скъпи, че щом пристигне мистър Бингли, веднага ще го посетите — каза мисис Бенит.

— Не, не. Миналата година ме насилихте и обещахте, че посетя ли го, ще вземе някоя от дъщерите ни. Накрая нищо не излезе и този път не тръгвам да гоня вятъра.

Жена му най-подробно разясни колко необходимо е подобно внимание от страна на съседите.

— Мразя формалностите. Ако сме му приятни, той да ни потърси. Знае къде живеем. Не желая да си пилея времето и да тичам подир съседите всеки път, щом заминават и се връщат.

— Аз пък казвам, че е направо невъзпитано да не го посетите. Тъй или инак, решила съм да го поканя на обяд. Ще извикам мисис Лонг и Гулдингови. С нас ставаме тринайсет, значи, на масата ще има място и за него.

Утешена от това решение, тя с по-голяма твърдост съумя да изтърпи грубостта на мъжа си; макар да я терзаеше мисълта, че другите ще се срещнат с мистър Бингли, преди самите те да го видят. Когато този ден наближи, Джейн каза на сестра си:

— Започвам да съжалявам, че идва. На мен ми е все едно; ще го срещна с безразличие, ала ме дразни, че само за това говорят. Мама е добронамерена, но тя не подозира дори колко ме измъчват приказките й. Ще ми олекне чак когато си тръгне от Недърфийлд!

— Готова съм да кажа всичко, което ще те успокои, но не ми е но силите — отвърна Елизабет. — Сама знаеш; задоволството да вдъхна търпение на страдащия, и то ми е отнето, защото ти си най-търпеливото момиче на света.

Мистър Бингли най-сетне пристигна. Благодарение на прислугата мисис Бенит уреди да научи за това първа, та да удължи до нетърпимост времето на очакване и напрежение. Започна да брои дните, които трябваше да изминат, за да го покани; не вярваше да го видят преди това. Ала на третата сутрин след пристигането му от прозореца на стаята си тя го съзря да влиза в двора пред конюшнята и да се отправя към тяхната врата.

Радостно извести на дъщерите си. Джейн не помръдна от масата; за да угоди на майка си, Елизабет пристъпи до прозореца, погледна и като видя, че и Дарси е с него, върна се и седна до сестра си.

— Идва с друг джентълмен, мамо — възкликна Кити. — Кой ли ще е?

— Някой негов познат, миличка; и аз не зная.

— А! — извика Кити. — Май че е оня, който и преди беше с него. Мистър … как се казваше? Оня стройният, гордият човек.

— Мили боже! Мистър Дарси! Наистина е той. Е, всеки приятел на мистър Бингли е добре дошъл в нашия дом; а иначе не мога да го понасям.

Джейн погледна Елизабет изненадано и тревожно. Не знаеше за срещите им в Дарбишър и се притесни, че сестра й ще го срещне за първи път след получаването на любовното писмо. И двете бяха смутени. Всяка съчувствуваше на другата, а също и на себе си; и не обръщаха внимание на майка си, която продължаваше да ги уверява, че ненавиждала самия мистър Дарси и го приемала единствено заради мистър Бингли. Ала Елизабет имаше основание и за други тревоги, неподозирани от Джейн, на която не се бе осмелила да покаже писмото на мисис Гарднър, нито да й изповяда промененото си отношение към Дарси. За Джейн той не бе друго, освен човекът, чието предложение за брак сестра й беше отхвърлила и когото беше подценила; а тя самата знаеше, че цялото семейство му е задължено за голямата добрина и че изпитва към него чувства, ако не любовни, то поне също толкова истински и сериозни, каквито Джейн изпитваше към Бингли. Удивлението от появата му — и в Недърфийлд, и в Лонгборн, — от това, че идва да я търси по своя воля бе същото, каквото бе изпитала, когато го вида тъй променен в Дарбишър.

Кръвта, отдръпнала се от лицето й, се втурна там още по-бурно, а доволната усмивка накара очите и да заблестят, когато разбра, че любовта и намеренията му не са се променили. И все пак не бе уверена докрай.

„Първо да видя как ще се държи, смъмра се тя, и чак тогава ще се осмеля да повярвам.“

Приведе се над ръкоделието, опита се да се успокои и вдигна очи едва когато съчувствието и любопитството я накараха да погледне сестра си — прислужникът идваше към вратата. Джейн бе малко по-бледа, но и по-невъзмутима, отколкото очакваше да я види. Когато гостите влязоха, порозовя; ала ги прие непринудено, а в държането й не пролича нито обида, нито прекалена учтивост.

Елизабет ги поздрави и по-усърдно от друг път се хвана с ръкоделието. Само веднъж погледна Дарси. Той бе сериозен както обикновено; такъв, какъвто го знаеше от Недърфийлд, а не както го видя в Пембърли. Но може би в присъствието на майка й не желаеше да се държи както пред сродниците й от Лондон. Предположение, по-скоро горчиво, отколкото невероятно.

Погледна и към Бингли, който седеше доволен и смутен. Мисис Бенит го прие толкова любезно, че дъщерите й потънаха от срам особено като видяха как сдържано и хладно се отнесе към приятеля му.

А пък Елизабет, която знаеше, че майка й дължи на Дарси доброто име на любимата си дъщеря, бе огорчена и смутена от различното и несправедливо отношение към него.

Дарси я запита за мистър и мисис Гарднър, въпрос, на който тя смутено отговори, после замълча. Не седеше до нея; може би затова мълчеше; ала в Дарбишър беше друг. Като не можеше с нея, разговаряше с близките й. А сега мина време, преди да се обади отново; понякога, неспособна да сдържи любопитството, тя вдигаше поглед и го виждаше да гледа ту нея, ту Джейн, а най-често — надолу. Беше по-замислен и по-неразговорлив, отколкото при последната им среща. Обзе я разочарование, а това я раздразни.

„А как иначе да бъде? — питаше се Елизабет. — И все пак, защо идва тогава?“

Говореше й се единствено с него, а се боеше да го заприказва.

Запита го как е сестра му, за повече не събра смелост.

— Дълго време ви нямаше, мистър Бингли — каза мисис Бенит.

Той ревностно се съгласи.

— Започнах да се плаша, че никога няма да ви видим. Разправяха, че завинаги ще напуснете нашия край по Архангеловден; дано не е вярно. Много неща се случиха насам, откакто не сте идвали. Мис Лукас се омъжи. И една от моите дъщери. Трябва да сте чули; а сигурно и във вестниците сте прочели. Писаха го в „Таймс“ и в „Куриър“; но не беше както трябва. Казваше се само: „Джордж Уикъм, ескуайър, встъпи в брак с мис Лидия Бенит“ — ни дума за баща й, нито откъде е, нищичко. Брат ми Гарднър го е съчинил и не разбирам как можа така да го смачка. Прочетохте ли го?

Бингли отвърна утвърдително и поднесе поздравления. Елизабет не смееше да вдигне поглед. Затова и не разбра как се е почувствувал мистър Дарси.

— Чудесно е наистина да си омъжиш дъщерята сполучливо — не спираше майка й, — но, от друга страна, мистър Бингли, ужасно е, че я отведоха тъй далеч от мен. Заминаха за Нюкасл, някъде горе на север, и кой знае докога ще са там. Полкът му е там; трябва да сте научили, че напусна доброволческата войска и премина на редовна служба. Слава на бога, има верни приятели, макар и не тъй многобройни, колкото заслужава.

Елизабет, която знаеше, че стрелите са прицелени към мистър Дарси, се засрами. Едва се сдържаше да не излезе. Но това я изтръгна от мълчанието и тя запита Бингли смята ли да поостане в Недърфийлд. Няколко седмици, отговори той.

— Като изпозастреляте птиците във вашето имение, мистър Бингли, заповядайте, моля, при нас и половувайте и в нашите места. Мистър Бенит с радост ще ви ги преотстъпи и ще ви запази най-тлъстите яребичи ята.

Елизабет потъваше от срам при това излишно, пред това недвусмислено внимание! Дори нещата с Джейн да тръгнеха благоприятно както преди година, виждаше как всичко ще се сгромоляса в ужасен край. В този миг чувствуваше, че години на безоблачно щастие не са в състояние да изличат у нея и у Джейн сегашното непоносимо изживяване.

„От все сърце желая никога вече да не се срещам с тези двамата — мислеше си тя. — И най-приятните мигове с тях не могат да изкупят сегашния срам! Дано никога не ги видя!“

Но отчаянието, което низ от щастливи години уж нямаше да може да изличи, скоро се поразсея, защото забеляза, че хубостта на Джейн отново разпалва любовта на предишния й обожател. Отначало, когато влезе, той не беше много разговорлив; но с всяка следваща минута се привързваше към нея. Стори му се също тъй хубава, както миналата година; все тъй добродушна и уравновесена, макар и по-смълчана. А Джейн внимаваше да се държи както преди и вярваше, че разговаря както обичайно. Ала мислите й бяха тъй развълнувани, че не съзнаваше колко е мълчалива.

Когато гостите си тръгнаха, мисис Бенит, все тъй прекалено учтива, ги покани и те обещаха да обядват в Лонгборн след няколко дни.

— Длъжник сте ми с едно посещение, мистър Бингли — подхвърли тя накрая, — защото миналата зима обещахте да обядвате с нас, щом се завърнете. Както виждате, още помня; и да ви кажа, много се огорчих, като останахте там и не ни посетихте.

Бингли се смути от това напомняне и обясни, че бил задържан от неотложни дела. Отидоха си.

Мисис Бенит в същност искаше веднага да ги покани на обяд, но сметна, че за човек, към когото храни такива светли надежди, всекидневното меню на семейството, колкото и да бе вкусно, ще е неподходящо — най-малко две блюда трябваше да се поднесат и на него, а и на другия, който бе толкова горд и имаше годишен доход от десет хиляди лири.