Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

На следващия ден в Лонгборн се случи нещо ново. Мистър Колинс направи официално предложение. Решил бе да го стори, без да губи време, защото отпускът му свършваше в следващата събота, и тъй като не го възпираше стеснение, пристъпи към решението си спокойно, като взе пред вид всички изисквания, които смяташе неразделна част от тази работа. Когато след закуската намери мисис Бенит, Елизабет и една от малките сестри в салона, той се обърна към майката със следните слова:

— Смея ли да помоля, госпожо, във връзка с добруването на дъщеря ви Елизабет да ми разрешите да разговарям с нея насаме по някое време тази сутрин?

Елизабет поруменя от изненада, но преди да каже каквото и да е, мисис Бенит избърза да възкликне:

— Ах, божичко! Да, да! Разбира се. На Лизи ще и бъде много драго — зная, че няма да има нищо против. Хайде, Кити, поемай с мен горе.

Грабна си ръкоделието и вече излизаше забързано, когато Елизабет извика:

— Мила госпожо, останете! Моля ви, останете. Мистър Колинс ще ме разбере. Мисля, че каквото има да ми каже, може да бъде казано и пред вас. Иначе и аз ще изляза!

— Не, не, Лизи, глупости! Няма да мърдаш оттук! — И понеже видя, че Елизабет е наистина ядосана и смутена, готова да побегне, додаде: — Разбери, Лизи, настоявам да останеш и да изслушаш мистър Колинс!

Елизабет трябваше да се подчини на тази заповед, а и като помисли, осъзна, че ще е по-разумно да свърши час по-скоро и по-безболезнено, затова седна и за да прикрие отчаянието и едва сдържания смях, вглъби се в ръкоделието. Мисис Бенит и Кити се измъкнаха навън и щом излязоха, мистър Колинс подхвана:

— Повярвайте ми, скъпа мис Елизабет — тази ви скромност далеч не уврежда, о, не, тя в същност само извисява съвършенството ви. Не бих ви ценил тъй високо, ако не бяхте тъй стеснителна; нека ви кажа — отправям тези думи със знанието на почитаемата ви майка. Досещате се, вярвам, за целта на това обръщение, макар присъщата ви скромност да ви разубеждава; ухажвам ви открито, забелязали сте това. Едва престъпил прага на този дом, аз ви определих за другарка на по-нататъшния си живот! Но първо, преди да ме е понесло нежното чувство, желая да ви обясня защо реших да се оженя — по-скоро защо дойдох тук, в Хъртфордшър, да потърся жена, каквато и намерих!

Представата, че мистър Колинс, с присъщата му смешна самонадеяност, може да бъде понесен от някакво нежно чувство така развесели Елизабет, че в усилието да сдържи смеха си, тя изпусна кратката пауза, в която все още можеше да го прекъсне, и той продължи:

— Причините да встъпя в брак са следните: първо — смятам, че всяко духовно лице с добро материално положение (като мене) трябва да е пример за семейно благополучие на своите енориаши. Второ — уверен съм, че един брак ще допринесе особено много за личното ми щастие; и трето — а в същност с него трябваше да започна, — към това ме подтикна и това ми препоръча най-благородната дама, която имам щастието да назовавам покровителка. На два пъти тя благоволи да каже какво мисли (без при това да съм я молил) по този въпрос; а в събота вечерта, преди да замина от Хънсфорд — ние играехме на карти, а мисис Дженкинсън нагласяше столчето под нозете на мис де Бърг, тя ми каза: „Мистър Колинс, трябва да се ожените. Духовник като вас трябва да е женен … Направете подходящ избор, вземете си съпруга от благороден произход — направете го заради мене; а заради себе си погрижете се да е жена дейна, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с малко пари. Такъв е моят съвет. Намерете такава жена час по-скоро, доведете я в Хънсфорд и аз ще й направя посещение.“ Позволете между другото да ви изтъкна, прекрасна моя братовчедке, че за мен вниманието и великодушието на лейди Катрин де Бърг са едно от големите предимства, които съм в състояние да ви предложа. Ще се уверите лично, че думите са безсилни да обрисуват благородните й обноски; а тя пък ще одобри остроумието и живостта ви особено когато са смирени от почтителното мълчание и уважението, което званието й ще извика у вас. Толкова за общите ми възгледи по отношение на брака; остава сега да обясня защо насочих поглед към Лонгборн, а не потърсих в моя край, където, уверявам ви, живеят не една и две приятни млади дами. Истината е, че тъй като съм определен да наследя това имение след кончината на уважавания ви баща (бог да му дава здраве и живот), сметнах за свой дълг да избера за съпруга една от дъщерите му, та загубата им да е по-малка, когато настане оня печален ден — събитие, което, вече казах, едва ли ще настъпи в близките години. Такъв е моят подтик, прекрасна братовчедке, и се лаская от мисълта, че това ще ме издигне в очите ви. Сега не ми остава друго, освен да ви уверя с най-вълнуващи думи в пламенността на чувството ми към вас. Богатството за мен е без значение и няма да поискам нищо от баща ви, тъй като зная, че и да желае, нищо не е в състояние да ви даде; ония хиляда лири с лихва четири процента, които ще наследите след смъртта на майка ви, са единственото ви богатство. Ето защо няма и да повдигам въпроса; и вярвайте ми, не ще издумам укор дори и като се оженим.

Сега вече трябваше незабавно да го прекъсне.

— Не прибързвайте, сър — възкликна тя. — Забравяте, че не съм отговорила. Ще го сторя веднага. Благодаря за вниманието, с което съм удостоена. Оценявам благородното ви предложение, но единственото, което мога да сторя, е да ви откажа.

— Известно ми е — махна пренебрежително мистър Колинс, — известно ми е, че е прието една млада дама отпърво да отхвърли предложението, което в същност е решила да приеме; и че понякога кандидатът трябва да я поиска за втори, та и за трети път. Не се отчайвам и се надявам скоро да ви отведа пред олтара.

— Учудвате ме, сър! Възможно ли е да храните надежди, след като ви отказах? Вярвайте — не съм от девойките (ако наистина има такива), които са тъй смели, че от превземки да рискуват щастието си. Моят отказ е категоричен … Вие не можете да ме направите щастлива, а пък аз, зная, от всички жени на света съм най-неподходящата за вас… Да, да, ако приятелката ви лейди Катрин ме види, уверена съм, че никак, никак няма да ме хареса.

— Това не е вероятно — тържествено отвърна мистър Колинс. — Не мога да си представя нейно благородие да не ви одобри. Знайте, че щом имам честта да я видя отново, веднага ще й кажа най-хубави думи за скромността, пестеливостта и другите ви достойнства.

— Напразно ще ме възхвалявате, мистър Колинс. Оставете сама да се преценявам и бъдете любезен да ми повярвате. Желая ви да сте много щастлив, много богат и като ви отказвам, в същност ви предпазвам от обратното. Поискахте ръката ми — вече нямате задължения към нас; щом удари часът, можете да завладеете Лонгборн без капка укор към себе си. И тъй въпросът може да се смята за окончателно приключен!

Тя стана и тръгна към вратата, но мистър Колинс я спря.

— Когато ми се удаде честта повторно да ви заговоря за това, вярвам отговорът да е по-благосклонен; но не ви укорявам — зная, обичайно е да се отхвърля първото предложение и смятам, казахте достатъчно, за да подхраните у мен надеждата — женската скромност изисква това.

— Ах, удивлявате ме, мистър Колинс — викна раздразнено Елизабет. — Щом тези думи са обнадеждаващи, кажете ми — какво да изрека, за да ви убедя, че наистина ви отказвам?

— Любезна братовчедке, ще ми позволите да вярвам, че отказвате от благоприличие. Мисля така по следните причини: не се намирам недостоен да стана ваш съпруг и смятам, че материалното ми състояние е направо завидно. Общественото положение, връзките ми с рода де Бърг, роднинството с вашето семейство — всички обстоятелства са в моя полза; а вие не забравяйте — колкото и да сте привлекателна, съмнително е да получите друго предложение. Зестрата ви е толкова нищожна, че заличава и хубостта, и достойнствата ви. Затова заключавам, че отказът ви е неискрен, и го приемам като желание да раздухате любовта ми както правят по-изисканите госпожици.

— Разберете най-сетне, господине, ненавиждам превземките, с тях момичетата целят единствено да измъчват мъже, достопочтени като вас. Моля ви, вярвайте ми. Много, много, много благодаря за честта да ме поискате, но за нищо на света не мога да приема. Чувствата, които изпитвам, не ми дават това право. Разбрахте ли най-после? Не съм изискана госпожица, решила да ви разиграва, а разумно същество, което ви казва самата истина!

— Колко сте очарователна! — възкликна той, смешен в желанието си да е галантен. — Зная, че щом милите ви родители заповядат, веднага ще се съгласите.

Елизабет направо занемя пред тази упорита заблуда и излезе от стаята; решила бе, ако не спре да тълкува отказите й за хитроумни поощрения, да се обърне към баща си, който да го отпрати, а неговите думи мистър Колинс нямаше да приеме за превземки на срамежлива и изискана госпожица.