Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Като пристигнаха в Ламбтън, Елизабет се разочарова, че не я очаква писмо от Джейн; разочарованието се задълбочаваше с всяка следваща сутрин; едва на третата недоволството й секна и тя се отсърди на сестра си, защото получи наведнъж две писма, а от едното личеше, че първо е било пратено другаде. Елизабет не се изненада — Джейн бе написала адреса погрешно.

Писмата пристигнаха, когато излизаха на разходка; близките й тръгнаха и я оставиха да ги чете на спокойствие. Първо реши да отвори онова, което бе със сбъркан адрес; писано беше преди пет дни. Отначало Джейн разказваше подробно къде са ходили и кого са видели и съобщаваше всички незначителни местни новини; ала втората половина, писана на другия ден, и то с видимо вълнение, известяваше по-съществени неща. Ето какво:

„След като написах горното, мила Лизи, случи се нещо много неочаквано и много сериозно; но не се плаши, уверявам те — всички сме добре. Онова, което имам да ти съобщя, се отнася до бедната Лидия. В дванайсет през нощта, тъкмо си бяхме легнали, донесоха бързо писмо от полковник Форстър, с което ни известяваше, че Лидия тайно заминала за Шотландия с един от неговите офицери; да ти кажа направо, с Уикъм!

Представяш си изненадата ни. Кити обаче не се учуди чак толкова. Много, много съжалявам. Каква неподходяща връзка и за двете страни! Но на мен ми се ще да се надявам и да вярвам, че той не е онова, за което го мислим. Зная, че е лекомислен и неблагоразумен, но тази му стъпка (да се радваме за станалото) разкрива непокварено сърце. Във всички случаи изборът му не издава корист, защото сигурно знае, че баща ни не е в състояние да й даде нищо. Бедната ни майка е дълбоко разстроена. Баща ни го понася по-леко. Колко съм доволна, че не им разказахме лошите слухове за него, а и ние самите ще трябва да ги забравим. Заминали са в събота през нощта, към дванайсет, но открили, че ги няма едва вчера сутринта в осем. Писмото е изпратено незабавно. Лизи, мила, минали са само на десет мили от дома. Полковник Форстър намеква, че скоро щял да дойде тук. Лидия оставила няколко реда до жена му, с които й съобщавала за намеренията си. Трябва да свършвам, защото не бива да оставям бедната мама сама. Страхувам се, че трудно ще разчетеш написаното, но и аз самата не помня какво съм надраскала.“

Без да губи време и да се замисля над прочетеното и без да осъзнава какво точно чувствува, щом свърши с това писмо, Елизабет грабна второто, отвори го нетърпеливо и прочете следното; писано беше на другия ден след първото.

„До това време, мила ми сестро, сигурно си получила набързо написаното ми писмо; дано сегашното да прозвучи по-ясно, защото, макар сега да имам време, главата ми е тъй размътена, че може и нищо да не разбереш. Миличка Лизи, наистина не зная какво ще ти напиша, ала новините са лоши и трябва да ти ги съобщя. Колкото и да е неблагоразумен един брак между Лидия и мистър Уикъм, сега с напрежение чакаме да се уверим, че е сключен, защото имаме основания да се страхуваме, че те не са заминали за Шотландия. Полковник Форстър беше тук вчера — тръгнал от Брайтън оня ден, скоро след като изпратил бързото писмо. Макар от писмото на Лидия до мисис Форстър да се разбирало, че отиват в Гретна Грийн8, Дени се изпуснал да каже нещо в смисъл, че У. изобщо не е възнамерявал да ходи нататък, нито пък да се жени за Лидия, а полковник Форстър, на когото разказали това, незабавно потеглил от Брайтън с намерение да ги настигне. Проследил ги до Клапъм и там загубил дирята; защото, като стигнали Клапъм, наели друг екипаж и освободили каретата която ги довела до Епсъм. Единственото, което знаем след това, е, че са ги видели да продължават по пътя за Лондон. Чудя се какво да мисля. След като направил всички възможни проучвания в тази част на Лондон, полковник Ф. се върнал в Хъртфордшър, като разпитвал по всички крайпътни станции, както и по всички странноприемници в Барнит и Хатфийлд, но безуспешно — никой не бил виждал да минават такива хора. Разтревожен, той се появи в Лонгборн и ни разправи опасенията си, което му прави чест. Искрено се притеснявам за него и за мисис Форстър, но никой не ги вини. Отчаянието ни, мила Лизи, е голямо. Татко и мама са убедени в най-лошото, но аз нямам чак такова мнение за него. Много обстоятелства могат да ги накарат да се оженят тайно в Лондон и да променят първоначалния замисъл; а пък дори той да има подобни долни намерения спрямо млада жена с такъв почтен произход като Лидия, не мога да си представя, че тя е толкова пропаднала. Не, не е възможно. С тревога установих обаче, че полковник Форстър не е много убеден, че ще се оженят… Когато му изразих своите надежди, той поклати глава и заяви, че според него на Уикъм не бива да се вярва. Бедната мама е наистина болна и лежи. Да можеше да се овладее, щеше да е по-добре, но тя не е способна на подобно нещо; що се отнася до татко, не съм го виждала по-разтревожен. Бедната Кити се ядосва, че не е разказала за връзката им, но след като е обещала да я пази в тайна, не бива да й се сърдим. Истински се радвам, мила Лизи, че на теб ти бе спестена поне част от тези ужасни преживявания, но сега вече, след като преминаха първите вълнения, ще ти призная, че копнея да се прибереш. Ала не съм дотолкова себелюбива да настоявам, ако не е възможно. Сбогом. Ето пак вземам перото, за да сторя онова, което току-що обещах да не правя, но при тия обстоятелства единственото, което ми остава, е да ви помоля от сърце всички да се върнете, колкото може по-скоро. Познавам милите чичо и леля достатъчно добре, затова не се стеснявам да го поискам, макар да имам още една молба към чичо. Татко тръгва начаса за Лондон с полковник Форстър, за да я търси. Какво възнамерява да прави, наистина не зная, но дълбоката му тревога не ще му позволи да предприеме каквото да било с нужното благоразумие, а полковник Форстър трябвало да се върне в Брайтън до утре вечерта. В този тежък момент съветите и помощта на чичо ще бъдат незаменими; той веднага ще разбере какво чувствувам и аз разчитам на неговата добрина.“

„О, къде, къде отиде чичо?“ — изохка Елизабет, щом дочете писмото, и се втурна да го догони, защото всяка минута беше решаваща, но едва тръгнала, вратата се отвори и прислужникът въведе мистър Дарси. Бледото лице и устремът й го стреснаха, ала още преди да я е заговорил, тя, чиито мисли бяха обзети единствено от историята на Лидия, възкликна:

— Простете — трябва да изляза. Веднага трябва да намеря мистър Гарднър за нещо неотложно, не бива да губя нито миг.

— Боже мой! Но какво се е случило? — ахна той развълнуван, после се овладя и продължи: — Не желая да ви задържам, но защо аз или прислужникът да не потърсим мистър и мисис Гарднър? Вие не сте добре, не бива да тръгвате сама.

Елизабет се поколеба, но коленете й трепереха и тя осъзна, че едва ли ще ги настигне. Затова повика прислужника и с развълнувани, объркани думи му заръча бързо да намери и да повика тук господаря и господарката си.

Щом той излезе, тя седна, защото едва се държеше, а видът й бе толкова нещастен, че Дарси не посмя да я остави, не се сдържа и й каза нежно и състрадателно:

— Нека повикам прислужницата ви. Защо не вземете нещо да ви подкрепи? Чаша вино — да ви донеса ли? Вие сте много зле.

— Не, благодаря — отвърна тя и се опита да се овладее. — На мен нищо ми няма. Аз съм добре. Но съм съсипана от страшните вести, които току-що получих от Лонгборн.

Като изрече това, тя се разплака и не можа да каже нищо повече. Дарси, объркан и притеснен, смутено изрази съчувствие, после състрадателно замълча. След малко тя каза:

— Току-що дойде писмо от Джейн с ужасна вест. Това не може да остане в тайна. Най-малката ми сестра напуснала приятелите си — избягала с мъж; хвърлила се в ръцете на … мистър Уикъм. Тръгнали заедно от Брайтън. Познавате го достатъчно добре и си представяте останалото. Тя няма нито зестра, нито знатен произход, нищо, което да го примами към брак… загубена е завинаги.

Дарси се вкамени от изненада.

— И само като си помисля — продължи Елизабет разтреперана от вълнение, — като си помисля, че бих могла да го предотвратя! Защото го зная какъв е! Само малко от това да бях им обяснила — мъничко от онова, което вече знаех, да бях го казала на нашите! Ако и те познаваха ужасния му нрав, нищо нямаше да се случи. Но сега вече е твърде, твърде късно …

— Много съм огорчен — възкликна Дарси; — огорчен не, потресен съм! Но сигурно ли е, наистина ли е така?

— О, да! Тръгнали са от Брайтън двамата в събота през нощта, проследили са ги до покрайнините на Лондон и там загубили дирите им, но не са в Шотландия.

— А какво е направено, какво е предприето, за да я върнат?

— Баща ми е заминал за Лондон, а Джейн моли чичо ми и той да тръгне незабавно — надявам се до половин час да потеглим. Но какво може да се направи? Зная — че нищо. Как да се повлияе на такъв човек? Как да ги открием къде са? Нямам никаква надежда. Ужасно е, ужасно!

Дарси поклати глава в мълчаливо съгласие.

— И то след като моите очи бяха отворени, като прозрях същността му. О, защо тогава не знаех, защо не посмях да го разоблича! Но аз не знаех — боях се да не сторя нещо прекалено. Непростима, о — непростима грешка!

Дарси не отвърна. Той сякаш не я чуваше, унесено кръстосваше из стаята, челото му бе свъсено, лицето — мрачно. Елизабет скоро го забеляза и незабавно проумя. Властта й над него намаляваше, неизбежно бе всяка любов да се помрачи при подобно доказателство за семейна разпуснатост, при подобна проява на пълно морално падение. Не се учудваше, нито би могла да му се сърди, но тази увереност, че отново е станал господар на чувствата си, не й носеше утеха, не разсейваше отчаянието й. Тъкмо обратното — много точно я караше да осъзнае собствените си желания; и никога по-ясно от сега Елизабет не бе чувствувала, че наистина би могла да го обича — сега, когато всяка любов беше безполезна.

Но мислите за нея самата, колкото и да се вмесваха, не бяха в състояние да я завладеят изцяло. Лидия — унижението, мъката, които бе стоварила върху им, това скоро заглуши личните вълнения; и като скри лице в носната си кърпичка, Елизабет забрави всичко друго, но след известно мълчание отново бе принудена да осъзнае собственото си окаяно положение, защото гласът на Дарси, изпълнен със съчувствие, но и много сдържан, каза:

— Разбирам, че отдавна ви се ще да си отида, а и нямам друго извинение да стоя тук освен дълбоката си, искрена загриженост. Искам да мога да ви утеша, да сторя нещо, с което да облекча мъката ви. Но няма да ви изтезавам с пустословно съчувствие, защото то ще означава умишлено да прося вашата благодарност. Тази злощастна случка, виждам, ще попречи на сестра ми днес да изпита удоволствието от посещението ви в Пембърли.

— О, да. Бъдете тъй добър, извинете ме пред мис Дарси. Кажете й, че нещо неотложно ни е призовало веднага да се приберем. Крийте горчивата истина колкото може по-дълго. Зная, че скоро всичко ще се разбере.

Той я увери, че ще запази тайната й, повторно изрази съчувствие, пожела й всичко да завърши колкото може по-благополучно и като я помоли да поздрави близките си, погледна я загрижен, кимна прощално и излезе.

Когато си отиде, Елизабет си каза, че едва ли вече ще се срещнат с оная сърдечност, с каквато преминаваха срещите им в Дарбишър и като си припомни историята на познанството им, изпълнено с противоречие и промени, простена, отчаяна от своенравността на своето сърце — сега с радост би задълбочила близостта, която доскоро желаеше да прекрати.

Ако чувствата на благодарност и възхищение са благодатна почва за пораждането на любов, не би трябвало да корим Елизабет за настъпилата у нея сърдечна промяна. Но ако е обратното, ако нежното чувство, покълнало от подобни усещания, е по-неоправдано или по-неестествено в сравнение с другото, тъй често описвано да възниква от пръв поглед, преди двамата да са разменили и дума, тогава в нейна защита не би могло да се каже друго, освен че е приложила втория начин в пристрастието си към Уикъм и че несполуката донякъде я оправдава да си послужи с другия, по безинтересния начин за влюбване. Тъй или инак, тя съжали, че си е отишъл и този пръв резултат от позорната постъпка на Лидия засили отчаянието от сполетялата ги беда. Откакто прочете второто писмо на Джейн, загуби всякаква надежда, че Уикъм ще се ожени за Лидия. Само Джейн, каза си тя, е способна да си въобразява подобно нещо. От всички чувства, изпитани по време на тези събития, изненадата бе най-слабото. Под впечатление на първото писмо бе изненадана — удивена бе, че Уикъм ще вземе за съпруга момиче, което няма никаква зестра, а с какво друго го е привлякла Лидия, не можеше да разбере. Сега всичко беше ясно. За връзка като настоящата Лидия имаше достатъчно прелести и макар да вярваше, че Лидия е склонила на това тайно бягство със скритата надежда да се оженят, бе убедена, че липсата на добродетели и глупостта й са я направили лесна плячка.

Докато полкът бе в Хъртфордшър, не бе забелязала Лидия да харесва Уикъм, но знаеше колко малко й стигаше, за да се влюби в когото да било. Ту един, ту друг от офицерите според вниманието, което й оказваха, ставаха нейни любимци. Влюбваше се непрестанно. Ето последствията от немарата и разглезването. Как болезнено разбираше всичко това сега!

Изгаряше от нетърпение да си отиде у дома — да чуе, да види, да бъде там, да сподели с Джейн тревогата, която в момента бе легнала изцяло върху нея в това объркано семейство; баща им го нямаше, майка им не бе в състояние да се овладее и се нуждаеше от непрестанни грижи и макар да бе почти убедена, че нищо не може да се направи за Лидия, намесата на чичо им й се струваше от огромно значение и докато той не се върна, отчаянието и нетърпението, които я изпълваха, бяха непоносими. Мистър и мисис Гарднър пристигнаха задъхани, разбрали от обяснението на прислужника, че племенницата им е внезапно заболяла, но щом ги успокои, че е здрава, тя развълнувано им обясни за какво ги е повикала, прочете на глас и двете писма и задъхано препрочете послеписа на второто. Мистър и мисис Гарднър се разтревожиха, макар Лидия да не им бе любимка. Станалото засягаше не само Лидия, а всички тях и след възклицанията на удивление и ужас мистър Гарднър заяви, че ще стори всичко по силите си. Макар да очакваше това, Елизабет се разплака от благодарност и понеже и тримата бяха тласкани от същия подтик, набързо уредиха заминаването. Тръгваха веднага.

— А с Пембърли какво ще правим? — ахна мисис Гарднър. — От Джон научихме, че когато си го пратила да ни търси, мистър Дарси бил тук, вярно ли е?

— Да, обясних му, че сме възпрепятствувани да ги посетим. Това поне е уредено.

„Това поне е уредено — повтори си леля й, докато тичаше към стаята да събира багажа. — Дотолкова ли са близки, че да му е казала самата истина? Ах, как бих искала да узная!“

Но желанието й бе неосъществимо или поне я занимаваше само половиния час, докато бързаше и се суетеше. Ако не трябваше да бързат, както бе отчаяна, Елизабет сигурно нямаше и да помръдне, но и нея, както и близките й, я чакаха куп задължения, между другото и прощалните писма с измислени обяснения за внезапното заминаване до всичките познати в Ламбтън. След един час бяха готови; междувременно мистър Гарднър бе уредил сметката в странноприемницата. Можеха да тръгват и Елизабет след тежките сутрешни преживелици се озова по-скоро, отколкото бе очаквала, в каретата на път за Лонгборн.