Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Елизабет нетърпеливо очакваше да зърне горите на Пембърли и накрая, когато минаха край къщичката на вратаря, усети колко е развълнувана.

Паркът беше огромен, местността — хълмиста. Влязоха откъм най-ниската част, през хубава огромна гора.

Бурните мисли й пречеха да разговаря, но тя забелязваше и се възхищаваше от всяка красива местност и хубав изглед. Изкачваха се около половин миля и изведнъж се озоваха на възвишение; там свършваше гората, а на отвъдната страна на една долина, през която пътят правеше внезапен завой, пред погледа им се откри сградата на Пембърли. Беше голямо, красиво, каменно здание, добре разположено върху леко наклонен терен, а отзад се очертаваха хребетите на високи, гористи хълмове; пред къщата течеше буйна рекичка. Бреговете й бяха оставени такива, каквито природата ги бе създала, човешката ръка не ги бе лишила от естествената им прелест. Елизабет се изпълни с възторг. За пръв път виждаше място, в което природата бе хвърляла с пълни шепи и в което естествената красота не бе загрозена от модната безвкусна намеса на човека. Всички изразиха нескритото си възхищение; и в този миг тя разбра, че да си господарка на Пембърли, наистина е нещо!

Спуснаха се по склона, пресякоха моста и спряха пред вратата и докато разглеждаха фасадата, изведнъж отново я връхлетя страхът да не се срещне със собственика. Ужаси я мисълта, че камериерката е сгрешила. Пожелаха да разгледат дома и ги въведоха в голямото преддверие; докато очакваха икономката, Елизабет имаше време да се удивлява, че се е озовала тук.

Икономката дойде: достолепна, възрастна жена, много по-непринудена и далеч по-учтива, отколкото Елизабет очакваше. Последваха я в голямата трапезария. Беше просторна, пропорционална стая, с красиви мебели. Елизабет я разгледа набързо и пристъпи към прозореца, за да се наслади на изгледа. Увенчаният с гора хълм, от който се бяха спуснали насам, отдалеч бе много красив. Цялата местност беше хубава и тя обходи с поглед всичко: реката, дърветата по бреговете й, кривулиците на долината — всичко наслади погледа й. От прозорците на другите стаи, през които минаваха, изгледът се менеше, ала отвсякъде се виждаше по нещо ново и все тъй хубаво. Стаите бяха с високи тавани, красиво подредени, а мебелировката — подходяща за богатството на господаря и Елизабет, възхитена от добрия му вкус, забеляза, че нямаше нищо пищно, нито прекалено изискано, по-малко блясък и повече истинска елегантност, отколкото в Розингс.

„На всичко това, каза си, можех да бъда господарка! Тия стаи можеха да са мои! Вместо да ги разглеждам като посетителка, можех да им се наслаждавам като собственица и да посрещна тук чичо и леля… Но не, съвзе се тя, това не би могло да стане, чичо и леля щяха да са далеч от мен, щяха да ми забранят да ги каня.“

И това навременно припомняне й помогна да надвие чувството на съжаление.

Копнееше да запита икономката дали наистина собственикът отсъствува, но не набра смелост. Накрая обаче въпроса зададе чичо й и тя се извърна стреснато, когато мисис Ренълдс потвърди, че го няма, но додаде:

— Очакваме го утре, с група приятели.

Как се зарадва Елизабет, че случайно не се бяха забавили с един ден!

Леля й я повика до някаква картина. Като приближи, тя видя, окачен сред други миниатюри над полицата на камината, портретът на мистър Уикъм. Леля и запита усмихнато дали й харесва. Икономката пристъпи нататък и обясни, че това бил синът на управителя при покойния й господар, който му дал образование.

— Сега е във войската — каза тя, — но за съжаление води безпътен живот.

Мисис Гарднър усмихнато погледна племенницата си, ала Елизабет не намери сили да й отвърне.

— А това тук — мисис Ренълдс посочи към друга миниатюра, — това е господарят — приликата е голяма. Рисуван е по същото време с другия — преди осем години.

— Много съм слушала за симпатичния ви господар — обади се мисис Гарднър, загледана в портрета. — Има красиво лице. Но в същност ти, Лизи, ще кажеш прилича ли му, или не.

Като чу това, мисис Ренълдс погледна Елизабет с уважение.

— Нима младата дама се познава с мистър Дарси?

Елизабет поруменя и отвърна:

— Бегло.

— И не намирате ли, че наистина е много хубав?

— Да, много е хубав.

— Не зная по-хубав от него, но горе в галерията ще видите друг портрет, по-хубав и по-голям. Тази бе любимата стая на покойния господар, а миниатюрите си стоят така, както бяха на времето. Много обичаше да ги гледа.

Елизабет разбра защо сред тях е и образът на мистър Уикъм.

Мисис Ренълдс посочи към една рисунка на мис Дарси като осемгодишна.

— А мие Дарси и тя ли е хубава като брат си? — запита мистър Гарднър.

— О, да — прелестна млада дама; а колко е образована! По цял ден свири и пее. В съседната стая има ново пиано, докараха го току-що — подарък от господаря; утре и тя ще дойде с него.

Мистър Гарднър, човек приветлив и ведър, я предразполагаше към разговор с въпроси и възклицания; а мисис Ренълдс, от гордост или от привързаност, с видимо удоволствие разказваше за своя господар и за сестра му.

— Дълго ли престоява господарят ви в Пембърли?

— Не толкова, колкото би ми се искало, сър, но зная, че е готов да прекарва поне половината година тук; а мис Дарси е тука през цялото лято.

„Освен когато е в Рамсгейт“, помисли си Елизабет.

— Ако господарят ви се ожени, ще го виждате повече.

— Да, сър, но кога ли ще стане това? Не зная жена, достойна за него.

Мистър и мисис Гарднър се усмихнаха. А Елизабет, без да ще, каза:

— Голяма похвала е за него, че тъкмо вие мислите така.

— Казвам само истината и онова, което би казал всеки, който го познава — отвърна икономката. Елизабет си помисли, че преувеличава и с нарастващо удивление я чу да допълва: — Не ми е казал пряка дума, а го зная от четиригодишен.

От всичко чуто досега, това бе най-невероятната възхвала и съвсем обратна на собствените й представи. Самата тя беше дълбоко убедена, че не е добродушен. Любопитството й се изостри; щеше н се да научи повече и с благодарност чу чичо й да заявява:

— Малцина са онези, за които могат да се изрекат толкова ласкави думи. Щастлива сте, че имате такъв господар.

— Да, сър, напълно го осъзнавам. Света да бях обиколила, по-добър надали щях да намеря. Забелязала съм, че добродушното дете става добродушен човек; а той беше най-милото, най-щедрото момченце на света.

Елизабет я гледаше с невярващи очи. „Възможно ли е мистър Дарси да е наистина такъв?“ — запита се тя.

— Баща му е бил великолепен човек — обади се мисис Гарднър.

— Да, госпожо, такъв беше и синът му ще прилича на него — също тъй милосърден е към бедните.

Елизабет слушаше, дивеше се, съмняваше се и бе ненаситна за повече. Мисис Ренълдс я интересуваше единствено за това. Тя им обясняваше сюжета на картините, големината на стаите, стойността на мебелите, но напразно. Мистър Гарднър, развеселен от тази прекомерна проява на семейни предразсъдъци, на която отдаваше несдържаните възхвали към господаря, отново върна разговора към него, а тя, докато ги водеше към горния етаж, усърдно се впусна да изброява многобройните му достойнства.

— Няма по-добър земевладелец и по-добър стопанин от него. Не е като тия буйни днешни младежи, които само за себе си мислят. Всички арендатори и всички прислужници го обичат. Някои хора го намират горд, но аз самата не съм забелязала подобно нещо. Според мен то е само защото не бърбори, каквото му дойде, като другите млади мъже.

„В каква дружелюбна светлина го представят думите й“ — каза си Елизабет.

— Това похвално описание не съвпада много с поведението му към нашия нещастен приятел, нали? — прошепна леля й.

— А може и ние да сме били заблудени.

— Не ми се вярва; източникът ни беше достоверен.

От обширното преддверие на горния етаж влязоха в красива всекидневна, наскоро обзаведена с по-елегантни и по-леки мебели; научиха, че стаята е току-що завършена и е пренаредена нарочно за мис Дарси, която при последния си престой в Пембърли много обичала да стои в нея.

— Той наистина е добър брат — обади се Елизабет и пристъпи към един прозорец.

Мисис Ренълдс си представяше радостта на мис Дарси, когато щяла да влезе в стаята.

— Такъв е. Може ли с нещо да зарадва сестра си, изпълнява го начаса. Готов е всичко да направи за нея.

Оставаше им да разгледат само картинната галерия и две-три от господарските спални. В галерията имаше много хубави картини, ала Елизабет не разбираше кой знае колко от изобразително изкуство и тъй като долу вече бе видяла няколко пастела от мис Дарси, сега пак с удоволствие се спря пред нейните рисунки, защото сюжетите им й се струваха по-интересни, а и по разбираеми.

Имаше и много семейни портрети, но те не бяха интересни за външния посетител. Елизабет тръгна да търси единствения образ, чиито черти познаваше. Най-сетне го откри и намери, че приликата с живия мистър Дарси бе поразителна, а усмивката, изписана на лицето, бе същата като оная, с която го бе улавяла да я гледа понякога. Постоя пред картината дълбоко замислена и пак се върна при нея, преди да напуснат галерията. Мисис Ренълдс ги уведоми, че е рисувана приживе на баща му.

В този момент Елизабет изпитваше към оригинала много по-мили чувства, отколкото през цялото им познанство. Възхвалата на мисис Ренълдс не бе за пренебрегване. Та има ли по-убедителна препоръка от възторжените думи на един проницателен прислужник? Тя си представи колко много човешки съдби и щастие държеше в ръцете си той като брат, като земевладелец и като господар! Колко много радости и колко несгоди имаше власт да създава! Колко добрини и колко злини бе в състояние да извърши! Всичко, разказано от икономката, говореше за вътрешни достойнства и както стоеше пред платното с неговия образ, който я гледаше втренчено, тя си помисли за любовта му с чувство на много по-дълбока благодарност, припомни си вълнението и му прости злополучния начин, по който се бе изповядал.

Като разгледаха всичко, предназначено за посетители, пак слязоха долу, сбогуваха се с икономката и тръгнаха с градинаря, който ги чакаше пред входа.

Докато прекосяваха моравата към реката, Елизабет се обърна да погледне пак; чичо й и леля й и те се спряха, и докато чичо й гадаеше кога е построена сградата, собственикът изникна внезапно откъм алеята, която отвеждаше към конюшните.

Озоваха се на двайсет крачки един от друг, а той се появи тъй неочаквано, че й бе невъзможно да се скрие. Погледите им се срещнаха и по лицата и на двамата плъзна гъста червенина. Той се закова, сразен от изненада, но бързо се съвзе, пристъпи към тях и заговори Елизабет, ако не хладнокръвно, то много учтиво.

Тя инстинктивно се извърна да бяга, но спря, щом той пристъпи, и прие поздрава му с дълбоко смущение. Ако появата или приликата с портрета, който току-що бяха видели, не стигаха, за да уверят другите двама, че пред тях е самият мистър Дарси, то изненадата на градинаря ги увери. Останаха настрана, докато той разговаряше с племенницата им, която, объркана и смутена, не смееше да вдигне поглед и не осъзнаваше какво отговаря на учтивите му въпроси за близките й. Смаяна от милото му държане, всяка негова дума я смущаваше все повече, а като си представяше колко унизително е за нея, че я намира тук, минутите, в които разговаряха насаме, й се сториха най-ужасните в живота й. А и той изглеждаше смутен; говореше непривично бързо и няколко пъти припряно я запита кога точно е напуснала Лонгборн и откога е в Дарбишър — личеше, че и той е развълнуван.

Накрая вече не се сещаше какво да каже, постоя, без да отрони дума, но изведнъж се овладя и се сбогува.

Тогава другите двама отидоха при нея и започнаха да се възхищават от стройната му осанка, ала Елизабет не ги и чу; потънала в мислите си, тя мълчаливо тръгна подире им. Смазана беше от срам и от яд. Идването й тук бе най-злополучното, най-необмисленото нещо! Как ли го е изтълкувал! В каква позорна светлина се е представила пред този тъй суетен човек! Казал си е, че нарочно е търсила да се изпречи на пътя му! А, защо бе дошла! А и той — защо бе пристигнал цял един ден по-рано! Преди десет минути да бяха тръгнали, нямаше да ги види, защото бе ясно, че сега пристига, току-що е слязъл от коня или от каретата. Не спираше да руменее при спомена за злополучната среща. А и държането му, тъй силно променено — какво ли означаваше пък то? Че изобщо пожела да разговаря с нея, бе удивително! Не стигаше това, а беше и учтив, разпита я за близките й! Никога не бе разговарял толкова сърдечно, толкова мило, както при тази неочаквана среща. Каква разлика от последното им виждане в парка Розингс, когато тикна писмото в ръката й! Не знаеше какво да мисли, как да си го обясни.

Вървяха по красива алея край речния бряг и с всяка стъпка пред тях се разкриваше по-прекрасна гледка, все по-красив пейзаж към близките гори, но мина време, докато Елизабет осъзнае околните прелести; и макар да отговаряше механично на непрестанните възклицания на сродниците си и уж извръщаше поглед към пейзажа, не виждаше нищо. Мисълта й бе прикована към онова единствено място в къщата на Пембърли, все едно кое, където в момента бе мистър Дарси. Копнееше да разбере какво мисли, какви чувства питае към нея и дали въпреки всичко все още му е скъпа. Ами ако е бил учтив просто защото му е все едно? Ала в гласа му бе доловила нещо, което я караше да вярва, че не му е все едно. Болка или радост бе изпитал от срещата си с нея, това не знаеше — но не я беше срещнал с безразличие.

Накрая обаче забележката на спътниците й, че е разсеяна, я стресна и тя се помъчи да се овладее.

Навлязоха в гората, разделиха се с реката и се изкачиха на по-високо; оттам, през пролуките на дърветата, погледът обхождаше красивите кътове на долината, отсрещните хълмове, обвити от гъсти гори, и тук-там — реката. Мистър Гарднър изрази желание да обиколи целия парк, но предположи, че е прекалено обширен. С тържествуваща усмивка градинарят заяви, че в обиколка бил десет мили! Това разреши въпроса; и те продължиха по обичайния път, който скоро ги заведе отново до брега на потока, в ниска долчинка сред високата гора. Прекосиха рекичката по грубо дървено мостче; местността бе девствена, а тясната долчинка едва побираше реката и пътечката край ракитака. Елизабет изпита желание да тръгне по нейните извивки, ала като забелязаха колко са се отдалечили, мисис Гарднър, вече изморена, пожела да се връщат. Племенницата й се подчини и те поеха по най-прекия път към отвъдния бряг; вървяха бавно, защото мистър Гарднър, макар да не вкусваше риба, беше страстен рибар и тъй се увлече да наблюдава играта на пъстървите и да разговаря с градинаря за риболов, че пристъпяше едва. И ето Елизабет пак изживя предишното вълнение — към тях приближаваше Дарси. От тази страна пътеката беше по-открита, та този път го съзряха отдалече. Колкото и да се изненада, Елизабет бе поне подготвена за новата среща и реши, ако ги спре, да се държи и да разговаря по-спокойно. Една извивка на алеята го скри от погледа им и тя си каза, че е свил в друга посока; но изведнъж Дарси изникна пред тях. Беше все тъй дружелюбен и в отговор на учтивите му думи тя изрази възхищението си от парка; ала като изрече „прелестен“ и „очарователен“, съобрази, че всяка нейна възхвала за Пембърли можеше да се изтълкува погрешно. Елизабет поруменя и млъкна.

Мисис Гарднър стоеше настрана, Елизабет мълчеше. Дарси я помоли да го представи на своите приятели. Подобна учтивост не беше очаквала и едва сдържа усмивката си при мисълта, че сега сам търси познанството на същите онези, които от гордост бе охулил, когато й бе поискал ръката. „Как ли ще се изненада, каза си тя, като разбере кои са! Мисли ги за хора от висшето общество.“

Представи му ги, а като обясняваше роднинските им връзки, погледна го крадешком; нямаше да се изненада, ако го бе видяла да се отвръща от такива недостойни личности. Че родството им го изненада, бе очевидно, но той се овладя и вместо да ги остави, тръгна с тях и подхвана разговор с мистър Гарднър. Елизабет се зарадва, обзе я тържество. Драго й бе да му покаже, че има и роднини, от които не трябваше да се срамува. Вслушваше се внимателно в разговора им и се радваше на всеки израз, на всяко изречение, с което чичо й разкриваше интелигентност, вкус, добри обноски.

Заговориха за риболов и тя чу как мистър Дарси учтиво го кани да идва, когато пожелае, докато е в околността, предложи му и рибарски принадлежности и му показа онази част на реката, където имало най-много риба. Мисис Гарднър я погледна удивено. Елизабет замълча, но беше доволна; всичко дотук бе комплимент за нея самата. Но беше безкрайно учудена; питаше се: „Защо е тъй променен? Възможно ли е за мен, възможно ли е заради мен да е толкова разнежен? Нима упреците ми в Хънсфорд са го променили? Невъзможно е все още да ме обича.“

Повървяха така — двете дами отпред, а господата зад тях, после се спуснаха до реката да разгледат някакво водно растение, а като се изкачиха и поеха отново, промениха местата си. Мисис Гарднър, изморена от дългата разходка, пожела да се опре на ръката на съпруга си. Мистър Дарси зае мястото до племенницата й. Помълчаха, после Елизабет заговори. Искаше да му обясни как, преди да дойдат, се е уверила, че него го няма, и колко неочаквано за нея се е появил, „защото вашата икономка ви очакваше едва утре; а като тръгнахме от Бейкуел, разбрахме, че ще дойдете по-късно“. Той обясни, че неотложна работа с управителя на имението го е накарала да избърза пред групата, с която пътувал насам.

— Те идват утре — продължи той, — а сред тях има и ваши познати — мистър Бингли и сестрите му.

Елизабет кимна. Мислите й се върнаха към оня момент, в който за последен път бяха споменали за мистър Бингли; забеляза по изражението му, че и той мисли за същото.

— В групата има още една личност — продължи той след кратко мълчание, — която особено много желае да се запознае с вас. Ще ми позволите ли, или искам от вас твърде много, да ви представя на сестра си, докато сте в Ламбтън?

Молбата му я изненада и тъй я смути, че не разбра какво му отговаря. Желанието на мис Дарси да се запознае с нея можеше да се дължи единствено на брат й, а това й стигаше; зарадва се, че гневът не го е настроил срещу й.

Продължиха да крачат мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Елизабет беше объркана, но бе поласкана и доволна. Желанието му да й представи сестра си бе най-голямата похвала за нея. Скоро изпревариха другите, а като стигнаха до каретата, мистър и мисис Гарднър бяха далече зад тях.

Тогава той й предложи да влязат в дома, но тя обясни, че не е изморена, затова останаха на моравата. В момент като този можеше да се каже много, мълчанието тежеше. Искаше й се да заговори, но сякаш всяка дума криеше опасност. Накрая заприказваха за пътешествието, подробно обсъдиха Матлок и Доувдейл. Но и времето, и леля й вървяха бавно, та и търпението, и хрумванията й се изчерпаха. Когато мистър и мисис Гарднър най-сетне дойдоха, Дарси ги покани да влязат и да закусят; отказаха и се сбогуваха учтиво. Мистър Дарси помогна на дамите да се качат в каретата, потеглиха и Елизабет го видя, бавно да се запътва към дома.

Близките й започнаха да споделят впечатленията си; и за двамата запознанството бе надминало очакванията им.

— Има съвършени обноски, много учтив е и много скромен — заяви чичо й.

— Истина е, че излъчва надменност — отвърна леля й, — но това идва по-скоро от изражението и не отблъсква. Сега съм съгласна с икономката — макар някои да го намират горд, аз самата не забелязах подобно нещо.

— Изненада ме отношението му към нас. Беше повече от учтив; беше искрено внимателен; такова внимание е необяснимо. Та те едва се познават с Елизабет.

— Вярно, Лизи — каза леля й, — не е толкова хубав като Уикъм; по-скоро не е тъй лъчезарен като Уикъм, защото иначе е с много правилни черти. Кое те накара да кажеш, че бил неприятен?

Елизабет отговори уклончиво; обясни, че в Кент й се бил сторил по-симпатичен, отколкото преди, а любезен, както тази сутрин, го виждала за първи път.

— Вероятно е човек на настроенията — реши чичо й. — То е обичайно за знатните; затова по-добре да забравя поканата за риболова, защото утре може да съжали и да ме изпъди оттам.

Елизабет разбра, че изобщо не са прозрели какъв е, но замълча.

— Такъв, какъвто го видях — продължи мистър Гарднър, — чудно ми е, че може да постъпи безжалостно към когото и да е, особено пък към бедния Уикъм. Не изглежда лош. Напротив, когато заговори, край устата му се появява приятно изражение. Освен това излъчва достойнство, което ме кара да мисля, че е с добро сърце. А тази мила жена, като ни развеждаше из къщата, как го похвали! Едва се сдържах да не се засмея. Очевидно е щедър господар, а това за един прислужник замества всички други добродетели.

Елизабет се принуди да го оневини в отношението му към Уикъм; даде им да разберат, че според роднините му в Кент постъпките му могат да се изтълкуват съвсем различно; и че той самият никак не бил толкова лош, нито пък Уикъм — чак толкова приятен, колкото са си мислели в Хъртфордшър. За потвърждение описа подробно материалните им взаимоотношения, но не разкри източника на сведенията, а само им обясни, че е напълно достоверен.

Мисис Гарднър се изненада и се разтревожи, но вече приближаваха мястото на младежките й преживявания и всичко друго отстъпи пред милите спомени; тя така се вдаде да посочва на съпруга си познатите й околности, че забрави и Дарси, и Уикъм. И макар сутринта да се бе усещала смазана от умора, щом се навечеряха, тръгна да издирва старите приятели и прекара цялата вечер в насладата от разговори, подновени след многогодишно прекъсване.

Събитията на деня бяха толкова замайващи, че Елизабет не обърна внимание на новите познати; единственото, за което можеше да мисли, и то с удоволствие, бе вниманието на мистър Дарси и най-вече желанието му да я запознае със сестра си.