Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА СЕДМА

Имуществото на мистър Бенит се състоеше почти изцяло от имот с две хиляди лири годишен доход, който, за беда на дъщерите му, поради липса на мъжки наследник щеше да премине след смъртта му по реда на онаследяването на един далечен сродник; а състоянието на майка им, макар и достатъчно за общественото й положение, не стигаше, за да живеят охолно. Бащата на мисис Бенит, на времето адвокат в Меритън, й бе оставил четири хиляди лири.

Тя имаше сестра, омъжена за мистър Филипс, някога служител при баща им, който бе поел неговата кантора, и един брат, който живееше в Лондон и се занимаваше с почтена търговия.

Селото Лонгборн беше само на миля от Меритън; къса и приятна разходка за младите момичета, които се изкушаваха да прескачат дотам три-четири пъти в седмицата, за да навестят леля си, а и магазинчето за галантерия срещу нейния дом. Двете по-малки — Катрин и Лидия, бяха особено ревностни в това; бяха по-лекомислени от сестрите си и като нямаха какво друго да правят, разходката до Меритън запълваше сутрините и им даваше теми за вечерните разговори — колкото еднообразен да бе животът в тяхната околия, все научаваха по нещичко от своята леля. А през последните дни преливаха от новини и от радост — наблизо се бе разположил един доброволчески полк2; войската щеше да остане през цялата зима, с главна квартира — Меритън.

Сега вече посещенията при мисис Филипс им носеха извънредно интересни сведения. Всеки нов ден обогатяваше познанията им за имената на офицерите и техните приятели. Не мина много, научиха ги къде живеят, накрая се запознаха и със самите офицери. Мистър Филипс се бе представил на всички до един и това се превърна за племенничките му в неизчерпаем извор на радост. Приказваха единствено и само за офицерите; тъй богатството на мистър Бингли, чието споменаване само бе достатъчно да извика оживление у майка им, в техните очи не струваше нищо, сравнено с ослепителната униформа на един лейтенант.

Една сутрин, като послуша безкрайните им възклицания на тази тема, мистър Бенит се обади с равен глас:

— Доколкото разбирам от развълнуваните ви приказки, вие май сте двете най-глупави девойки в графството. Подозирах го от известно време, а сега вече напълно се уверих.

Катрин се смути и замълча; обаче Лидия невъзмутимо продължи да изразява възторга си от капитан Картър и надеждата да го срещне в същия този ден, защото на другата сутрин заминавал за Лондон.

— Учудвате ме, скъпи — обади се мисис Бенит, — как тъй лесно решавате, че собствените ви деца били глупачки. Аз може и да си мисля лоши работи за нечии чужди деца, но никога за моите.

— Човек не бива да си затваря очите, когато децата му са глупави.

— Е, да, но в случая всичките до едно са много умни!

— Ще ми се да се лаская, че единствено по това не сме единодушни. Въобразявах си, че разбиранията ни съвпадат във всяко отношение, но сега, за разлика от вас, аз намирам двете ни най-малки дъщери за извънредно глупави.

— Но, мистър Бенит, драги, защо очаквате едни невръстни девойки да се разумни като баща си и майка си? Станат ли на нашите години, ще се сещат за офицерите толкова, колкото се сещаме и ние. Спомням си времето, когато аз самата изпадах във възторг от червените мундири — дори и днес сърцето ми потрепва; и ако някой приятен млад полковник с годишен доход от пет-шест хиляди поиска мое момиче, няма да кажа не; онази вечер у сър Уилям полковник Форстър беше чудесен в парадните си дрехи.

— Ах, мамо — провикна се Лидия, — знаеш ли, леля казва, че полковник Форстър и капитан Картър не ходели вече тъй често у мис Уотсън; напоследък ги виждала все в библиотеката на Кларк!

Мисис Бенит не успя да отвърне, защото в този миг кочияшът донесе писмо за мис Бенит; изпращаха го от Недърфийлд и прислужникът чакал за отговор. Очите на мисис Бенит блеснаха радостно и докато дъщеря й четеше, тя подвикваше нетърпеливо:

— Е, Джейн, кажи — от кого е? За какво е? Какво ти пише той? Хайде, Джейн, чети по-бърже и ни кажи; чети по-бърже, миличка!

— От мис Бингли е — отвърна Джейн, а сетне прочете:

— С офицерите, значи! — възкликна Лидия. — А леля защо не ни каза това?

— Няма да вечерят в къщи — въздъхна мисис Бенит. — Жалко!

— Мога ли да отида с каретата? — запита Джейн.

— Не, мила, най-добре да отидеш на кон, защото сигурно ще завали, и тогава ще останеш да пренощуваш.

— Идеята не е лоша — намеси се Елизабет, — ако сте сигурна, че няма да я върнат с тяхната карета.

— А, не! Господата ще вземат файтона на мистър Бингли за Меритън; а Хърстови нямат други коне за тяхната карета.

— Предпочитам да отида с каретата.

— Е, не може, миличка, конете ще трябват на баща ти. Ще ви трябват във фермата, нали, мистър Бенит?

— Трябват ми за там много по-често, отколкото ми ги давате.

— Но ако днеска ги вземете за полето, тогава идеята на майка ми ще се осъществи — усмихна се Елизабет.

Накрая тя изтръгна от баща си уверение, че конете са заети. Тъй Джейн се принуди да отиде на кон, а майка й я съпроводи до вратата с порой радостни уверения, че непременно щяло да вали. Надеждите й се оправдаха; Джейн не бе изминала и половината път, когато заваля проливно. Сестрите й я окайваха, но майка й беше доволна. Дъждът не спря до вечерта; Джейн в никакъв случай не би могла да се прибере.

— Каква чудесна идея ми хрумна! — не спираше да възклицава мисис Бенит, сякаш дъждът бе завалял единствено благодарение на нея. Но чак до другата сутрин тя бе в неведение за прекрасните последствия от нейното хрумване. Тъкмо привършваха закуската, един прислужник от Недърфийлд донесе следната бележка за Елизабет:

— Е, любезна моя. — обади се мистър Бенит, след като Елизабет прочете бележката на глас, — ако дъщеря ви легне тежко болна, ако вземе да умре, утешението ни ще бъде, че всичко е станало, за да се хване мистър Бингли, и то по ваше нареждане.

— Ха! Щяла да умре, как не! Никой не е умрял от настинка. Те ще се погрижат за нея. Докато стои там, всичко е наред. Мога и да прескоча да я видя, ако ми дадете каретата.

Елизабет, обзета от тревога, бе решила да отиде при сестра си, въпреки че каретата не беше свободна; а тъй като не умееше да язди, оставаше й да тръгне пешком. Каза им какво възнамерява.

— Защо си толкова глупава — викна майка й, — вижте я какво е намислила в това кално време! Докато стигнеш, няма да си за пред хора.

— Ще съм достатъчно прилична за пред Джейн — друго не ми и трябва.

— Лизи, да разбирам ли това като намек да изпратя за конете?

— Не, не. Приятно ще ми е да се разходя. Не е толкова далече, щом имаш цел — какво са три мили! За вечеря ще съм в къщи.

— Възхищавам се от твоето милосърдие — заяви Мери, — но всеки подтик на чувствата трябва да се смирява от разума, а според мен усилието всякога трябва да е съответно на изискването.

— Ще те изпратим до Меритън — предложиха Катрин и Лидия.

Елизабет прие и трите момичета тръгнаха заедно.

— Ако вървим по-бързичко — каза Лидия. — може да сварим капитан Картър, преди да е заминал.

В Меритън се разделиха; двете по-малки се запътиха към дома на една от офицерските жени, а Елизабет продължи нататък сама, забързано прекосяваше ниви и ливади, прехвърляше огради, прескачаше локвите припряно и нетърпеливо и най-сетне стигна до големия дом с обелени нозе, с мръсни чорапи и с лице, поруменяло от чистия въздух.

Въведоха я в малката трапезария, където бяха всички освен Джейн, и нейната поява ги изненада. Че бе изминала пешком цели три мили в ранната утрин, в такова кално време, и то съвсем сама — това се стори просто невероятно на мисис Хърст и на мис Бингли; Елизабет усети, че е извикала презрението им. Иначе я приеха любезно; а от страна на брат им получи нещо по-сърдечно от любезност — той я посрещна добросърдечно и радостно. Мистър Дарси почти не продума, а мистър Хърст изобщо не заговори. Мистър Дарси бе обзет от вътрешно раздвоение — чувството на възхита от прелестта, която разходката беше придала на лицето й се затъмняваше от въпроса оправдаваше ли причината този дълъг и самотен преход. А пък мистър Хърст беше отдаден изцяло на своята закуска.

Вестите за състоянието на сестра й не бяха много обнадеждаващи. Мис Бенит прекарала нощта лошо, била трескава и трябвало да лежи. Елизабет се зарадва, като й предложиха веднага да я заведат горе; а Джейн, която единствено страхът да не ги разтревожи и да не ги обезпокои бе възпрял да им пише как жадува за подобно посещение, искрено й се зарадва. Но й беше зле, не й се говореше и затова, щом мис Бингли ги остави, едва намери сили да изкаже благодарност за вниманието, с което домакините са се грижили за нея. Елизабет мълчаливо се зае да я обслужва.

Сестрите отидоха при тях след закуска; а като видя с каква обич и загриженост се отнасят към Джейн, Елизабет и тя започна да ги харесва. Аптекарят дойде, прегледа болната и заключи, както се и очакваше, че има силна простуда и трябва да се лекува сериозно; посъветва я да остане в леглото и предписа лекарства. Джейн последва съвета му с благодарност, защото треската се засили заедно с главоболието. Елизабет не мръдна от стаята, а и другите дами стояха там през повечето време: защото след като мъжете не бяха у дома, те в същност нямаха какво да правят.

Когато часовникът отмери три, Елизабет сметна, че е време да си тръгва, и с неохота им го каза. Мис Бингли й предложи каретата и тя бе склонна да приеме, но Джейн толкова се разтревожи от съобщението, че мис Бингли се принуди да замени предложението за каретата с покана да остане в Недърфийлд. Елизабет прие с благодарност и те изпратиха в Лонгборн един прислужник, който да извести на близките й, че няма да се върне, и да й донесе дрехи.