Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Мистър Колинс беше глупав, а този природен недостатък не бе превъзмогнат нито с добро образование, нито със знатен произход; по-голямата част от живота си бе преживял под наставничеството на своя неук и стиснат баща; и макар да беше завършил университет, съблюдавал бе единствено учението, без ла си създаде там ни едно полезно запознанство. Подчинението, в което го бе възпитал баща му, го бе приучило на смирение, но това смирение напоследък влизаше в силен вътрешен сблъсък със самомнението на този глупак, живущ в усамотение, и с голямото самочувствие, породено от бързото и неочаквано преуспяване. Щастливата случайност го бе представила на лейди Катрин де Бърг, когато енорията на Хънсфорд бе останала без пастор; а сега чинопочитанието пред високата й титла, благоговението пред тази благодетелка, примесени с възхищението към собствената му личност, с авторитета му на духовник и с правата му на енорийски пастор се бяха разбъркали в един хаос от горделивост и раболепие, самомнение и смиреност.

Тъй като вече имаше хубав дом и твърде голям доход, решил бе да се жени; стремежът да се помири със семейството от Лонгборн криеше желанието да си намери и съпруга — възнамеряваше да вземе някоя от дъщерите, стига да бяха толкова хубави и тъй сърдечни, каквито ги представяше мълвата. Така смяташе да поправи — не, по-скоро да изкупи това, че се явява наследник на бащиното им имущество; намираше идеята си за чудесна, приемлива и похвална, а тъй също извънредно великодушна и безкористна.

Плановете му не се промениха и след като ги видя. Милото личице на Джейн потвърди очакванията му и укрепи намерението да отдаде дължимото на старшинството; през първата вечер съответно негова избраница стана тя, На другата сутрин обаче нещата се по-измениха; защото в петнайсетминутния tête-a-tête с мисис Бенит преди закуска, след като й описа пасторския дом и призна желанието да си вземе стопанка от Лонгборн, мисис Бенит, засияла в любезна усмивка, го разколеба в намеренията му към Джейн, която си бе определил. Що се отнасяло до другите й дъщери, тя там нямала думата — не можела да отвърне със сигурност, — но засега поне не мислела, че са заети; най-голямата й дъщеря обаче — просто го споменавала, смятала се задължена да го подскаже — щяла по всяка вероятност скоро да се омъжва.

За мистър Колинс беше лесно просто да се прехвърли от Джейн на Елизабет и той го стори, докато мисис Бенит разпалваше огъня. Елизабет, подобна на Джейн и по възраст, а и по хубост, бързо зае нейното-място.

Мисис Бенит бе одобрила намека и вече смяташе, че скоро ще има две омъжени дъщери; а оня, за когото до вчера не искаше да чуе, сега й беше станал много мил.

На другия ден Лидия, решена да отиде до Меритън, принуди всичките сестри, с изключение на Мери, да тръгнат с нея; съпровождаше ги мистър Колинс по молба на мистър Бенит, който гледаше час по-скоро да остане сам в библиотеката си; защото след закуска мистър Колинс го беше последвал там и не се сещаше да се махне, уж запленен от най-голямата му книга, а в същност увлечен да описва своя дом и градината си в Хънсфорд. Това влуди мистър Бенит. Свикнал бе да намира в тази своя библиотека пълна почивка и спокойствие; и макар да се бе примирил — споделил бе с Елизабет — навсякъде в дома да среща само безразсъдство и суета, тук бе навикнал да се чувствува сам и далече от всичко; затуй така усърдно бе предложил на мистър Колинс да придружи момичетата; а пък мистър Колинс, по-склонен към разходки, отколкото към литература, с истинска радост затвори огромния том и тръгна.

Пътя до Меритън изминаха неусетно — той ги обсипваше с надути безсмислици, те кимаха учтиво и одобрително. Но щом стигнаха, мистър Колинс вече не бе в състояние да задържи вниманието на по-малките. Очите им се стрелкаха нагоре и надолу по улицата, с надежда да зърнат някой офицер, и само много хубава шапка или невиждано прекрасен муселин, изложени на витрините, успяваха да ги поотвлекат. Изведнъж всички погледи се заковаха върху непознат млад мъж с много благородна осанка, който вървеше с един офицер по отсрещния плочник. Офицерът се оказа същият оня мистър Дени, когото Лидия чакаше от Лондон — на разминаване той ги поздрави. Всички бяха запленени от хубостта на непознатия, всички се питаха кой ли е той, а Кити и Лидия направо поведоха групата нататък, уж да разгледат някаква витрина; и тъкмо стигнаха там, двамата за щастие свърнаха назад и случайно ги пресрещнаха. Мистър Дени ги заговори и поиска да им представи своя приятел, мистър Уикъм, който предишния ден пристигнал с него от Лондон и получил назначение в полка. И много добре; защото на младия мъж му трябваше само военна униформа, за да го направи докрай неотразим. Видът му го представяше отлично; всичко у него беше съвършено: умно и красиво лице, стройна фигура и изискани обноски. Щом го представиха, той подхвана приятен разговор — разговор без превземки и без наглост; и както стояха скупчени и си приказваха усмихнати, долетя тропот от копита — от горната страна на улицата препускаха Дарси и Бингли. Разпознавайки дамите, те се насочиха към тях и започнаха да разменят обичайните любезности. Говореше най-вече Бингли, думите му бяха отправени към Джейн. Запътил се бил, каза, към Лонгборн, за да разбере как е. Мистър Дарси кимаше в съгласие и тъкмо се насилваше да не се заглежда в Елизабет, очите му се заковаха върху новодошлия, а пък Елизабет, която ги гледаше, докато кръстосваха погледи, ахна от изненада. Защото изведнъж — единият пребледня, а другият се изчерви. Миг след това мистър Уикъм докосна шапката си — поздрав, на който мистър Дарси отвърна едвам. Какво ли означаваше това? Невъзможно й бе да отгатне, невъзможно й бе и да сдържи любопитството си.

Скоро след това мистър Бингли, без да дава вид, че е забелязал станалото, се сбогува и отмина с приятеля си.

Мистър Дени и мистър Уикъм изпратиха младите дами до прага на мистър Филипс, а сетне си тръгнаха въпреки настойчивите молби на Лидия да влязат и въпреки че самата мисис Филипс се показа на прозореца на салона и също ги покани.

Мисис Филипс приемаше племенничките си с радост, а двете по-големи поради продължителното им отсъствие бяха особено добре дошли; сега тя се впусна да изразява изненадата си от внезапното им завръщане у дома, нещо, за което — тъй като каретата не им била изпратена — сигурно нямала и да узнае, но добре, че срещнала прислужника на мистър Джонс, та той й съобщил, че вече спрели да пращат лекарства в Недърфийлд, понеже двете госпожици Бенит си били отишли; в този миг Джейн прекъсна любезните й слова, за да й представи мистър Колинс. Тя го приветствува най-изискано, той й отвърна още по-изискано, извини се, че се натрапвал, без предварително да я познавал, но се надявал, че му е простено, тъй като не то смятал за нередно поради роднинството си с младите дами, които го представяли на нейното внимание. Мисис Филипс занемя пред такова благовъзпитание; ала вниманието й бе отвлечено от новия познат, защото я засипаха с възклицания и въпроси за другия новодошъл, за когото тя, уви, знаеше почти колкото и племенничките й, а именно: мистър Дени го довел от Лондон: и щял да бъде лейтенант в полка на … графство. Обясни, че от цял час го наблюдавала да се разхожда па улицата и ако мистър Уикъм пак се би появил, Кити и Лидия, непременно биха последвали примера й; за жалост обаче сега край прозорците минаваха единствено офицери, които, сравнени с новодошлия, им се виждаха „глупави, неприятни хора“. Неколцина от тях щяха да вечерят у Филипсови на другия ден и леля им обеща да накара съпруга си да посети мистър Уикъм и да покани и него, ако семейството от Лонгборн също се отзове. Приеха; а мисис Филипс каза, че щяла да организира весела, шумна лотария и след това да им поднесе топла вечеря. Огрени от надеждата за предстоящото развлечение, те се сбогуваха в отлично настроение. На отиване мистър Колинс отново поднесе извинения, в отговор получи учтиви уверения, че извинения не са нужни.

На връщане Елизабет сподели с Джейн странното-поведение на двамата джентълмени; Джейн, готова винаги да защити единия, или и двамата, ако имаха някакво провинение, също не намери обяснение за държането им.

Когато се прибраха, мистър Колинс достави голяма радост на мисис Бенит с възхищението си от обноските и любезността на мисис Филипс. Заяви, че като изключва лейди Катрин и дъщеря й, за него тя била най-съвършената дама; защото не само го посрещнала прекрасно, ами настойчиво го поканила и за следващата вечер, макар да го виждала за първи път. Отдавал поканата до голяма степен на роднинството си с тях, но въпреки туй в живота си не бил срещал подобно искрено внимание.