Гордост и предразсъдъци

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

На другия ден всичко по пътя радваше Елизабет — сърцето й беше отворено за света; заварила бе сестра си толкова цветуща, че страховете за здравето й се бяха разпръснали, а пък предстоящето пътешествие в Северна Англия я изпълваше с трепетно очакване.

Когато се отклониха от главния път и поеха по разклона към Розингс, започнаха да се оглеждат за пасторския дом и зад всеки завой чакаха да изникне пред тях. От едната им страна се простираше оградата на Розингс. При спомена за всичко онова, което бе чувала за неговите собственици, Елизабет не можа да сдържи усмивката си.

Най-после съзряха къщата на пастора. Градината, наклонена към пътя, сградата сред нея, зелените колове на оградата и оплетения лавров храсталак — всичко подсказваше, че са стигнали. Мистър Колинс и Шарлот се появиха на вратата, каретата спря пред малката порта, от която тясна чакълеста пътечка водеше към дома, а всички кимаха усмихнати. Миг след това, излезли от каретата, те се поздравяваха радостно. Мисис Колинс прие приятелката си тъй сърдечно, че Елизабет почувствува още по-голямо удоволствие от решението да тръгне насам. Веднага й стана ясно, че бракът с нищо не е променил обноските на братовчед й; държеше се с все същата предвзета учтивост и не я пусна да влезе, докато не научи всички подробности за домашните й. Позабавиха се още малко, да им покаже колко спретнато и подредено е отвънка, и най-сетне влязоха; щом пристъпиха в гостната, той за втори път и все тъй церемониално ги приветствува в скромното им жилище и като папагал повтори поканата на съпругата си да им поднесат закуски.

Елизабет знаеше, че ще ги засипе с хвалби; но като го слушаше как показва тази просторна гостна, гледката, която се разкриваше оттам, и мебелите, разбираше, че желае да слиса най-вече нея, искаше сякаш да й изтъкне какво губи, като не го е взела. Но колкото спретнато и удобно да изглеждаше всичко, не й бе възможно да го възнагради дори с въздишка на разкаяние; и с удивление наблюдаваше приятелката си, която твърде ведро понасяше този съпруг. Щом мистър Колинс изричаше нещо, от което жена му би трябвало да пламне от срам, Елизабет неволно поглеждаше към Шарлот. На няколко пъти я видя да руменее; но, общо взето, Шарлот благоразумно се правеше, че не чува. Поседяха достатъчно, за да се насладят докрай на всеки предмет — от бюфета до решетката пред камината, и след като подробно разказаха за пътуването и за всичко преживяно в Лондон, мистър Колинс ги покани да се разходят из градината, обширна и добре подредена, и да разгледат насажденията, с които се занимавал лично той. Смятал градинарската работа за най-достойно занимание; а Елизабет се възхити от самообладанието, с което Шарлот обясни колко било здравословно, и заяви, че го поощрявала непрестанно. Той ги преведе през всяка пътечка и всяка пресечка, не ги остави да изразят дори възторга, който желаеше да извика, показа им всичко, обсипвайки ги с такива досадни подробности, че думите му убиха цялата красота. Знаеше колко ниви има във всяка посока, помнеше броя на дърветата и в най-отдалечените горички. Но нито хубостта на градината му, нито обаятелните околности, нито най-прекрасните пейзажи в цялата страна — нищо, ама нищо не можело да се сравни с величественият Розингс, който се провиждаше сред дървесата, ограждащи парка, току срещу неговия дом. Беше красива, съвременна постройка, легнала нашироко върху полегатата просторна поляна.

След градината мистър Колинс се готвеше да ги разведе и из двете си ливади, но дамите бяха с тънки обувки, а тревата бе заскрежена, затова се върнаха; сър Уилям продължи с него, а Шарлот показа на сестра си и своята приятелка новия си дом, безкрайно доволна, както личеше, че съпругът й не ги придружава. Къщата беше малка, но солидна и удобна; всичко си беше на мястото, всичко бе подредено и чисто — ръката на Шарлот личеше навсякъде. Ако човек забравеше за мистър Колинс, сам за себе си това беше уютен дом; а от радостта, с която Шарлот ги развеждаше навсякъде, Елизабет заключи, че тя често напълно го забравя.

Вече беше разбрала, че лейди Катрин още е в имението. Увери се и по време на вечерята, когато мистър Колинс заяви:

— Да, да, мис Елизабет, ще имате честта да видите лейди Катрин де Бърг в неделя, на сутрешната литургия и не се съмнявам, че ще ви очарова. Тя е самата вежливост и снизходителност и вярвам, ще ви удостои с вниманието си след службата. Никак не се съмнявам, че докато сте при нас, ще почете вас и Марая във всяка покана, с която ни удостоява. Отношението й към скъпата ми Шарлот е очарователно. Два пъти седмично сме на обяд в Розингс и никога не ни оставят да се върнем пеша. Нейно благородие ни дава каретата си. В същност би трябвало да кажа една от каретите си, защото има няколко.

— Да, лейди Катрин е много достойна, много мъдра жена — обади се Шарлот — и добра съседка.

— Точно тъй, скъпа, това и казвам. Жена, която заслужава дълбока почит.

Прекараха вечерта в разговори за Хъртфордшър, обсъждаха онова, което вече бяха споменавали в писмата, а като се прибраха по стаите, Елизабет, останала сама, имаше време да мисли за Шарлот — за това дали наистина е доволна от брака си, да прецени как съумява да прикотква и да понася този съпруг; и да си признае, че е успяла да вземе нещата в свои ръце. Опита се да си представи как ще премине времето й тук, кротките и обикновени разговори с Шарлот, неприятното присъствие на мистър Колинс и развлеченията, които им се предлагаха в Розингс.

Живото й въображение скоро се примири и прие всичко.

На другия ден, някъде към обед, докато се приготвяше за разходка, някакъв шум разтърси къщата; като се ослуша, тя чу някой да тича по стълбите и да я търси. Елизабет отвори вратата и в коридора се сблъска с Марая, която викна развълнувано:

— О, миличка Елайза! Моля те, тичай в трапезарията, ела да видиш нещо невиждано! Не, няма да ти кажа. Бързай, ела веднага!

Въпросите й останаха без отговор; Марая мълчаливо я повлече към входната врата и посочи невижданото чудо: пред портичката, в нисък файтон седяха две жени.

— Това ли било? — ахна Елизабет. — Аз мислех, че прасетата са нахълтали в градината, а то какво? Лейди Катрин и дъщеря й!

— О, не, мила — възмутена викна Марая. — Каква ти лейди Катрин. Старата дама е мисис Дженкинсън, дето живее при тях. А другата е мис де Бърг. Погледни. Колко е дребничка. Кой да си я представи толкова крехка и малка!

— Как не я е срам да държи Шарлот навън в това лошо време! Защо не влезе?

— О! Шарлот каза, че почти никога не влизала. Голяма чест било, ако мис де Бърг благоволи да пристъпи прага.

— Чудесна е — промълви Елизабет, осенена от други мисли. — Да, да, точно за него. Такава му трябва.

Мистър Колинс и Шарлот стояха на портата и разговаряха с дамите; а сър Уилям накара Елизабет да се усмихне — беше като закован на вратата и захласнат от величието пред него, покланяше се всеки път, щом мис де Бърг отклонеше поглед нататък.

Накрая, като нямаше какво повече да си кажат, дамите тръгнаха, а другите се прибраха. Щом видя момичетата, мистър Колинс започна да ги поздравява за голямото щастие, а Шарлот поясни смисъла на думите му, като им извести, че на другия ден всички са канени на обяд в Розингс.