Избраницата

13

На следващата вечер Куин изобщо не си даваше сметка как слънцето залязва на западния хоризонт. Като за начало, намираше се дълбоко под земята, в клиниката в тренировъчния център, така че нямаше как да види предаването на караула между голямото огнено кълбо и луната. Освен това беше наблъскан с едно от онези лекарства, от които забравяш и собственото си име, да не говорим пък за това колко е часът. Ала основната причина да пропусне кончината на деня?

Дори с всички гадости, които се случваха в живота му, получаваше най-страхотната халюцинация. В историята на света.

Съзнателната част на ума му (онази, която беше минала на задната седалка, толкова далече от волана, че спокойно би могла да бъде заключена в багажника) прекрасно си даваше сметка, че онова, което си мислеше, че вижда насреща си в болничната стая, абсолютно, по никакъв начин не се случва. Ала ето каква беше работата — бе толкова надрусан, че също като болката от операцията, която му бяха направили преди шест часа, събитията от предишната вечер бяха временно под упойка… което означаваше, че беше впечатляващо възбуден.

В което нямаше нищо чудно. Фактът, че той беше задник и свиня с огромен сексуален нагон, бе доказан много отдавна.

А като се имаше предвид как се беше държал предишната нощ, съществуваха толкова много други причини да бъде разочарован от себе си.

Така че, да, докато лежеше в болничното легло, набучен с цял куп жички и тръбички, сякаш играеше ролята на Кор, виждаше Блей, седнал на стола в ъгъла, онзи, с кремавата тапицерия, извитите подлакътници и ниската облегалка за гърба.

Ципът му беше разкопчан, пенисът му беше изваден… и юмрукът му беше обвит около дебелата дължина, а вените на мускулестата му ръка изпъкваха, докато я плъзгаше нагоре-надолу.

— Искаш ли го? — попита въображаемият Блей с нисък глас.

Куин изсъска и прехапа долната си устна… и виж ти, когато размърда хълбоци, почти не усети болката от хирургическия разрез.

— Да, о, да, искам го.

Въображаемият Блей се плъзна по-надолу в стола, така че да може да разтвори колене още по-широко. Когато го направи, черните дънки, които носеше, се опънаха над силните мускули на бедрата му и ципът му се отвори до краен предел. И… господи, докато воинът се грижеше за себе си, гръдният му мускул от тази страна се напрягаше и отпускаше с движенията на ръката му, бавни и сигурни.

Куин преглътна мъчително. Искаше да изкупи вината си за онова, което беше излязло от разхлопаната му уста, докато беснееше вчера, а сексът не беше лош начин да закърпиш нещата.

А въображаемият Блей щеше да му го позволи.

Носейки се по водите на малкото си море от самоизмама, Куин се остави на фалшивото облекчение, дошло с прошка, която не съществуваше в реалността. Само че, по дяволите, като се имаше предвид в какво състояние беше останалата част от живота му, защо не. В това мъничко царство на фантазиите той щеше да се метне на влака Блей и да се моли, незнайно как, когато действието на лекарствата отминеше, да успее да постигне същото и с истинския Блей.

— Какво ти се иска? — прошепна въображаемият Блей. — Къде ще отидеш с езика си?

Да, достатъчно с приказките.

С рязко движение Куин понечи да се надигне… защото това правиш, когато имаш големи планове… а той определено възнамеряваше да прекоси болничната стая, да се отпусне на колене и да изцеди Блей до последната капка. И това щеше да бъде само прелюдия към секса за одобряване, на който щяха да се наслаждават през следващите между дванайсет и петнайсет часа.

Така че, да, надигна се в леглото… но не можа да стигне по-далече. Стомахът му издърпа взривателя на гранатата, която дори не знаеше, че лежи в него, вътрешностите му я изхвърлиха в дробовете му и го събориха обратно в леглото, напъващ се да повърне.

И мамка му, болката беше ужасен прояснител, пропъждайки въображаемия Блей и великолепното му красиво тяло от стаята…

Когато си даде сметка, че някой крещи, вдигна ръка към устата си, за да провери дали е той, или не. Не. Устните му бяха затворени.

Намръщи се и погледна към затворената врата.

Какво… кой крещеше така? Не можеше да е Кор. Дори и братята да бяха успели да го заловят повторно, никога не биха го довели тук.

Все тая. Проблемът не беше негов.

Погледна наляво, преценявайки разстоянието между себе си и стационарния телефон върху нощното шкафче. Около два метра. Може би два и петдесет.

Простена и поде процеса на това да се повдигне и да протегне ръка колкото се може по-надалече. Доста близо до целта. Още по-близо. Иииии… почти.

След няколко разминавания на сантиметър и малко галене с върха на пръстите, най-сетне успя да свали старовремската слушалка от вилката. Дори успя да я издърпа до гърдите си, без да я изпусне.

Да я доближи до ухото си, също беше фасулска работа.

Обаче, мамка му, да набере номера!

Трябваше да откачи венозната система. Необходимо, макар и оплескващо — прозрачната течност потече по пода, а от малката дупчица в сгъвката на лакътя му изби кръв. Кой го беше грижа. Щеше да забърше… когато бе в състояние да се изправи, без да повърне.

За миг, докато се взираше в дванайсетте бутона, не бе в състояние да си спомни цифрите. Ала отчаянието правеше паметта му много по-остра, отколкото би трябвало да бъде, и той си спомни по-скоро фигурата, която описваха пръстите му, набирайки номера, отколкото самите цифри.

Едно позвъняване. Две. Три…

— Ало? — обади се женски глас.

Светлината от слънцето беше угаснала сигурно на деветдесет и седем процента, когато Блей отвори вратата и излезе на новата задна веранда на родителите си. Студено, наистина студено, а въздухът беше толкова сух, че сякаш някой беше изшлайфал синусите му.

Човече, ненавиждаше декември. Не само защото ставаше толкова студено, а и защото означаваше, че остават около четири месеца, преди времето да омекне и да не трябва да се увиваш до уши всеки път щом си подадеш носа навън.

Пъхна цигарата между устните си, щракна златната си запалка (онази, която Сакстън му беше подарил, докато излизаха заедно) и затули с ръка жизнерадостното оранжево пламъче. Първото всмукване беше…

Направо отвратително.

Пристъп на кашлица заглуши онова, което би трябвало да бъде блаженото събиране на двама отдавна разделени стари приятели — дробовете му и никотина. Бързо се съвзе обаче и само след три всмуквания всичко си дойде на мястото — познатото изтръпване в главата го накара да се почувства по-лек, димът се плъзгаше по задната част на гърлото му като ласка, всяко вдишване сякаш наместваше гръбнака му като опитен масажист.

Май беше чувал, че пушенето е стимулант? Приятното бръмчене в челния му лоб определено го потвърждаваше. Ала е странно как всичко в този вреден навик го успокояваше: започнало бе още в мига, в който бе открил стария, неотворен пакет цигари в чекмеджето на нощното шкафче в стаята си на горния етаж, и бе достигнало кулминацията си в този момент, първия миг на някакво подобие на покой, който бе познал, откакто се появи тук преди дванайсет часа, уж за да види как е глезенът на майка му.

Изтръска цигарата в кристалния пепелник, който беше закрепил предпазливо на парапета на верандата, а после отново я лапна, вдиша, изпусна нова струя дим.

Загледан в покритата със снежни преспи морава зад къщата, усети, че му е жал за майка му. Принудена бе да изостави истинския им дом, когато лесърите го бяха нападнали — случка, която, макар че определено можеше да мине и без нея, доказваше, че дори счетоводители като баща му и обикновени жени като майка му можеха да бъдат наистина корави, когато се наложи. Но, да, нямаше как да останат там след нещо такова и след като се бяха местили тук и там, отсядайки у различни роднини за известно време, родителите му най-сетне бяха купили тази къща в колониален стил извън града.

Майка му мразеше къщата, въпреки че уредите бяха нови, прозорците се отваряха и затваряха без проблем, а подовете не скърцаха. А може би именно това бе причината да я мрази, ала какво можеше да стори… пък и мястото си го биваше. Десет акра с хубави дървета, страхотна веранда, която опасваше цялата къща, и за първи път централна климатична инсталация.

От която нямаше нужда в тази част на щата, освен може би през последната седмица на юли и първата седмица на август.

Но през тези четиринайсетина горещи нощи наистина бе хубаво, че я има. Загледан в покритото с лед езеро със замръзналите папури и снежните преспи, Блей бе оставил из ума му да се реят подобни несъществени мисли за недвижимо имущество и климатици, и вредни навици, които всъщност не бяха толкова вредни.

Господ му беше свидетел, че това бе за предпочитане пред онова, което го беше държало буден цял ден.

Когато бе пристигнал предишната нощ малко преди изгрев-слънце, сърце не му беше дало да каже на родителите си какво се бе случило. Работата бе там, че когато бе заявил, че Блей не е баща на двете деца, Куин беше заличил и всякакви права като баба и дядо, които родителите му мислеха, че имат. Така че, не, нямаше да им обясни защо…

Вратата изскърца зад него и той се обърна.

— Здравей, мамен — каза, скривайки цигарата зад гърба си.

Сякаш беше шибан претранс, който вършеше нещо непозволено.

И все пак добрите момчета обичаха да правят майките си щастливи, а Блей открай време беше добро момче.

Майка му се усмихна, ала очите й се стрелнаха към пепелника, пък и не беше като да не може да усети миризмата във въздуха. И не че някога му беше казвала да ги откаже, само дето беше като Куин. Не ги харесваше, макар да нямаше опасност от рак, за която да се притеснява.

— Търсят те по телефона. — Тя кимна през рамо. — Може да говориш от кабинета на баща ти, ако искаш повече уединение.

— Кой е?

Попита просто за да си спечели малко време — ясно бе кой се обажда. Майка му обаче нямаше нищо против.

— Куин е. Звучи малко… особено.

— Бас държа.

Блей отново се загледа към езерцето. И отново запуши, защото изведнъж беше станал нервен.

— Не исках да се бъркам, Блей. Но знам, че между вас става нещо, в противен случай той също щеше да е тук. Искам да кажа, Куин никога не пропуска случай да дойде и да си хапне от моите гозби.

— Ще му кажеш ли, че ме няма? — Блей тръсна цигарата в пепелника, макар да нямаше кой знае колко пепел. — Кажи му, че тъкмо съм си тръгнал. Измисли нещо.

— Късно е. Вече му казах, че си на верандата. Съжалявам.

— Няма нищо. — Подпирайки пепелника с една ръка, Блей угаси цигарата си. — Имаш ли нещо против да го оставя тук? Ще го изхвърля, преди да си тръгна.

— Разбира се. — Майка му се дръпна настрани и зачака, държейки вратата отворена. Когато Блей се забави, тя придоби натъжено изражение. — Каквото и да става, можете да се справите. Да станете родители, променя нещата, но не е нещо, с което не бихте могли да свикнете.

Е, очевидно само един от нас е родител, така че…

Блей се приближи и я целуна по бузата.

— В кабинета? Сигурна ли си, че на татко не му трябва?

— Той е на тавана. Мисля, че сортира куфарите ни, колкото и странно да звучи.

— Нищо не е странно, когато става въпрос за татко и подреждане. По цвят или марка?

— Първо марка, а после цвят. Кой да предположи, че онези две чудовища на „Самсонайт“ от седемдесетте ще се окажат толкова издръжливи?

— Хлебарки и „Самсонайт“. Ето какво ще оцелее след ядрена война.

Вътре беше много по-топло и докато Блей отиваше към работното място на баща си, маратонките му скърцаха по наскоро полирания боров под. Запали лампата и бе посрещнат от цял куп всичко-на-мястото си. Бюрото насреща му не беше луксозно или нещо такова, просто добра мебел с черни крака и меденокафяв плот. Върху него имаше телефон, старовремски компютър и ролка тиксо. Столът беше черен, кожен и мек, а компютърът беше „Мак“.

По-добре да не казва на Ви, мина му през ума, докато затваряше вратата зад себе си.

Имаше редица прозорци с тежки завеси, които бяха пуснати, доказателство, че баща му все още не беше отишъл на работа в консултантската практика, която беше започнал. Работата през интернет беше същински божи дар за вампирите, които искаха да си изкарват прехраната в човешкия свят, особено с професии като счетоводител.

Разнесе се изщракване, когато майка му затвори в кухнята или дневната, или където беше вдигнала телефона. А после от другата страна на линията долетя само пращене.

— Ало…? — повтори той.

Гласът на Куин беше толкова дрезгав, че едва го чу.

— Здрасти.

Дълго мълчание. Нищо чудно. Обикновено Блей беше онзи, който настояваше да говорят, когато преживяваха труден момент, най-вече защото не можеше да понесе между тях да има дистанция, а на Куин открай време му беше трудно да говори за „чувства“. Неизбежно Куин отстъпваше и двамата разговаряха за каквото и да ставаше като големи хора, а после Куин искаше да го правят в продължение на часове, сякаш да компенсира за слабостите си в междуличностното общуване.

Беше добър подход. Обикновено действаше.

Но не и тази вечер. Блей нямаше намерение да играе тази игра.

— Е, съжалявам — каза Куин.

— За какво? — Последвалата пауза, издаваше, че Куин си мисли „знаеш за какво“. — И, да, ще те накарам да го изречеш на глас.

— Съжалявам за онова, което излезе от устата ми, когато бях ядосан. За Лирика и Рамп и теб. Наистина съжалявам… чувствам се отвратително. Толкова бях бесен, че не мислех както трябва.

— Вярвам ти. — Блей прокара връхчетата на пръстите си по сметачната машина с цифрите в средата и символите от двете им страни. — Беше наистина разстроен.

— Не можех да повярвам, че Лейла ги е изложила на риск по този начин. Направо откачих.

Това беше моментът, в който Блей трябваше да се съгласи, да потвърди, че, да, всеки би се ядосал. Че би било трудно да е иначе.

— Тя наистина е изложила живота им на опасност, така е.

— Искам да кажа, можеш ли да си представиш живота без тях двамата?

Всъщност, да. Цял ден това правя.

Буца заседна в гърлото на Блей и той се прокашля, за да я преглътне.

— Не, не мога.

— Те са най-важното в живота ми. Те двамата и ти.

— Знам.

Куин изпусна дъх с облекчение.

— Толкова се радвам, че разбираш.

— Така е.

— Винаги си ме разбирал. Винаги.

— Така е.

Ново мълчание. А после Куин попита:

— Кога ще се прибереш? Трябва да те видя.

Блей затвори очи при звука на изкусителния му тон. Знаеше точно какви мисли минават през главата на Куин. Кризата е избегната, време за секс… и това съвсем не беше неприятна перспектива. Но разбира се, Куин беше ходещ оргазъм, доминираща, неудържима природна стихия, когато ставаше дума за хоризонтална гимнастика, способен да накара един мъж да се чувства като най-желаното нещо на света.

— Блей? Чакай, майка ти добре ли е? Как е глезенът й?

— По-добре. Куцука напред-назад. Според доктор Джейн до една-две нощи ще може да й свалят гипсовия ботуш. Зараства много добре след падането.

— Това е страхотно. Кажи й, че се радвам, че се оправя.

— Ще й кажа.

— Е… кога се прибираш?

— Няма да се прибера.

Дълго мълчание.

— Защо?

Блей прокара пръсти по числата на сметачната машина — първо от нула до девет, а после в обратен ред, макар и не достатъчно силно, за да я задейства.

— Блей, наистина съжалявам. Чувствам се ужасно. Никога не съм искал да те нараня.

— Вярвам ти.

— Не бях на себе си.

— И това е проблемът.

— Виж, не мога да повярвам, че извадих пистолет и натиснах спусъка. Повдига ми се всеки път като си спомня. Ала вече се успокоих, а Лейла се махна от къщата. Това бе първото, за което попитах, когато дойдох на себе си. Нея я няма, а малките са в безопасност, така че вече съм добре.

— Чакай малко, от какво си дошъл на себе си? Да не си пострадал, след като си тръгнах?

— Аз, ъъъ… това е дълга история. Върни се у дома и ще ти я разкажа на живо.

— Отнеха ли родителските права на Лейла?

— Още не. Но ще го направят. Рот ще се съгласи с мен. Та нали и той е баща.

В гърлото на Блей отново заседна буца, макар и не толкова голяма, колкото преди. Не беше нужно да се прокашля.

— Лейла би трябвало да може редовно да вижда децата си. Те се нуждаят от майка си и независимо дали ти харесва, или не, тя трябва да бъде част от живота им.

— Какво искаш да кажеш, че двамата с Кор ще ги водят в шибания „Макдоналдс“ за пържени картофки и кока-кола?

— Няма да споря с теб. Не ме засяга, забрави ли?

— Блей. — Ето че беше ред на раздразнението. — Какво още искаш да кажа?

— Нищо. Няма нищо…

— Вече дойдох на себе си. Знам, че не биваше да ти крещя така и…

— Престани. — Блей извади пакета с цигари, но после отново го прибра в джоба на ризата си. Нямаше да запали в къщата. — Това, че си се успокоил, е хубаво, може би ще ти помогне да бъдеш по-рационален, когато става дума за Лейла. Но работата с там, че когато са ядосани, хората казват истината. Можеш да се извиняваш колкото си искаш, задето си се ядосал и си ми крещял, и всичко останало. Онова, което никога няма да можеш да си вземеш назад, е фактът, че в онзи миг, в онази частица от секундата, когато не беше в състояние да замажеш или да се опитваш да си мил, ти изрече на всеослушание онова, което наистина мислиш. Че не съм родител на малките.

— Толкова грешиш. Просто бях ядосан на Лейла. То нямаше нищо общо с теб.

— Думите ти имаха всичко общо с мен… И слушай, не е като да не разбирам. Ти си биологичният баща на тези деца. Това е нещо, което никой не може да ти отнеме или да промени. То е свещено, реалност, определена в мига, в който Лейла е забременяла от теб. И ето защо да очакваш Рот да се преструва, че Лейла не трябва да бъде част от живота им, е пълна глупост. Тя е в кръвта им, също като теб. И, да, допуснала е сериозна грешка, докато е била бременна, но децата се родиха невредими, а тя не ги е оставяла нито за миг, откакто се родиха. Много добре знаеш, че живее за тях, не за нищо и никой друг, и това включва и Кор. Ако й отнемеш правата? Просто ще бъдеш жесток само защото ти е изкарала акъла и искаш да й дадеш урок и да я накараш да страда. А това не е достатъчно добра причина да я отстраниш от живота на Лирика и Рамп.

— Срещала се е с врага, Блей.

— А той не я е наранил. Нито пък децата ти. — Блей изруга. — Но това не ме засяга.

— Ще престанеш ли да ми го повтаряш?!

— Не го казвам, за да те ядосам. — Изведнъж очите му овлажняха. — Казвам го, защото това е моята нова реалност и се опитвам да свикна с нея. — Ненавиждаше дрезгавината в гласа си най-вече защото Куин го познаваше твърде добре, за да не я забележи. И като стана дума… — Слушай, трябва да затварям…

— Блей. Престани. Нека дойда да те видя…

— Моля те, недей.

— Какво се случва? — Гласът на Куин стана напрегнат. — Блей. Какво смяташ да правиш?

Блей се облегна в работния стол на баща си, затвори очи… и образът на Лирика, сгушена до гърдите му, беше като меч, пронизал сърцето му. Господи, тя сякаш беше пред него, толкова ясно я виждаше: големите й красиви очи, които все още не си бяха избрали цвят, розовите й бузки, фината руса косичка.

Спомняше си как й се усмихва, сърцето му беше така изпълнено с любов, че тялото му сякаш беше великолепен балон, надут до краен предел, но който никога не можеше да се спука.

Всичко му се струваше много по-постоянно, откакто се бяха появили децата, сякаш двамата с Куин, които и така сякаш бяха споени с бетон, бяха добавили стоманени въжета около себе си и ги бяха опънали здраво.

Не беше сигурен кое бе по-лошо: да изгуби мястото си в живота на малките или вече да не изпитва тази сигурност.

— Трябва да затварям — каза рязко.

— Блей, престани…

Върна слушалката на мястото й, без да я тресне. Не вдигна телефона и не го запрати срещу полицата с грижливо подредени книги за икономика и счетоводство.

Не беше ядосан.

Да се ядосваш на истината, е глупаво. По-добре е да посветиш времето си на това да свикнеш с нея. Много по-логично е, дори ако от това очите ти се изпълват със сълзи.