Избраницата

49

Вишъс тръгна от имението на Братството сам, без никому да каже къде отива. Не че криеше нещо, просто Бъч беше на бойното поле с Рейдж, Джон Матю и Тор, а Рот беше в къщата за аудиенции заедно с Фюри и Зи, и дрън, дрън, дрън.

О, а Джейн беше в клиниката.

Което беше окей.

Така че, да, нямаше никой, на когото да каже, и никой, който да се чуди къде е. Всичко беше наред.

Снежната буря от предишната нощ бе оставила след себе си сериозен проблем с разчистването и когато се дематериализира близо до центъра на Колдуел, Ви завари точно това, което очакваше: да, тук-там чистеха, но все още имаше огромни количества сняг, затрупали паркирани коли и жилищни блокове, главните пътища бяха сведени до две платна, страничните улички бяха непроходими, а тротоарите — изчезнали под снега.

Адресът, където прие физическите си очертания, беше триетажна викторианска къща, разделена на три апартамента. И в трите имаше запалени светлини и човеците в тях разпускаха след работа.

Или, в случая на онзи, от който се интересуваше, се друсаха.

Премести се върху покрива на сградата отсреща, запали ръчно свита цигара и зачака. Човекът, когото чакаше, все още не се беше прибрал — знаеше го, защото беше направил някои проучвания за добрия стар Знам Стокър.

„Той“ се оказа жена. Някоя си Джо Ърли, която по една случайност работеше в „Колдуел Куриър Джърнъл“.

Честно казано, фактът, че е жена, го беше впечатлил. Беше предположил, че яснотата на изразяване и неемоционалното излагане на фактите в блога означават, че пръстите по клавиатурата са на мъж, но не беше ли неговата шелан същата?

Джейн бе корава и с по-ясна мисъл и от него.

Например — сигурен бе, че Джейн не се беше сдухала заради състоянието на връзката им. Не, тя си вършеше работата и спасяваше животи. Той бе този, който като нищо щеше да напише писъмце до някоя вестникарска колона със съвети.

„Океееееееееееей, нека се опитаме да не свеждаме всичко до себе си, става ли“ — помисли си той.

Докато пушеше, мъчейки се да отклони вниманието си от връзката си, умът му действително пое в друга посока. Твърде жалко, че това не бе кой знае какво подобрение. Ако приемем, че искаше просто малко спокойствие.

Докато седеше на бюрото си през деня, преглеждайки видео клипове в ютюб, фейсбук страници и акаунти в инстаграм за хора, забелязали вампири, беше изкушен от един свой стар имейл адрес, който бе изоставил веднага щом доктор Джейн се беше появила в живота му.

Всъщност беше го изоставил почти веднага след като бе срещнал Бъч.

Името му, което беше псевдоним, както и акаунтът в Gmail, бяха същите, с които бе регистриран в сайтове, където подчинени си търсеха доминиращи както в рамките на расата, така и извън нея.

Никога не бе имал проблем да си намира желаещи. Мъже и жени, вампири и човеци, които до последния си търсеха едно специфично преживяване, а Ви си беше създал рутина, която следваше. Първо се срещаше с тях в някой клуб и ги преценяваше, избирайки най-привлекателните… или онези, които според него щяха да му предложат най-доброто представление. След това ги отвеждаше в апартамента си в „Комодор“ и се забавляваше с тях, докато не се отегчеше. Тогава ги изритваше.

С неколцина се беше срещнал повече от веднъж. Огромната част обаче бяха за еднократна употреба. Само с трима се беше виждал редовно.

По онова време ставаше дума единствено за това да освободи напрежението, да укроти тъмната си страна, да обуздае инстинктите си.

Днес беше влязъл в акаунта си.

По обед.

Веднага след като беше получил съобщение от Джейн, че операцията на майката на Блей е минала добре, но тя искала да се прибере у дома, така че Джейн трябвало да остане в клиниката и да се опита да я увещае да не си тръгва. Написаното набързо съобщение беше дошло два часа след като му беше казала, че е приключила в операционната и е на път към Дупката, трябвало само да се увери, че по-възрастната Лирика ще излезе от упойката без проблем. Което беше предшествано, два часа по-рано, от съобщение, в което говореше за Асейл.

Имаше близо двеста имейла в онази пощенска кутия.

И той ги беше прочел до последния. Някои бяха кратки, нищо повече от основната информация и може би някоя снимка. Други бяха дълги и несвързани излияния в стил поток на съзнанието, за това какво искат да им направи. Имаше и такива, които го умоляваха да им даде втори шанс, да ги види отново. Както и встъпителни изречения с телефонни номера. И гневни тиради, че не можел просто да ги забрави, не, не можел, че не приемали това, че щели да го намерят и да го накарат да осъзнае, че са правилните за него…

Беше като археологическа разкопка в останките от град, който някога бе построил, в който се беше нанесъл и над който бе властвал.

На тясната, задавена от снега улица под него една хонда спря пред жилищния блок. Хората в нея говориха в продължение на около минута, а после вратата до шофьора се отвори и една стройна червенокоса жена излезе отвътре.

— Значи, ще се чуем утре? — каза тя на човека в колата. — Окей. Да, заемам се, ще го кача на уеб сайта на „Колдуел Куриър Джърнъл“ още утре сутринта. Дик да върви на майната си.

И като помаха за довиждане, затвори вратата и заобиколи предницата на колата. Разперила ръце, за да запази равновесие, прекоси една пряспа, следвайки пътеката, оставена от стъпките на миналите преди нея, прекоси тротоара и провери пощенската кутия до двете врати.

Няколко минути по-късно Ви я видя да влиза във всекидневната на втория етаж и да казва нещо на типовете, които седяха на дивана пред телевизора и си подаваха наргиле с трева.

Изглеждаше ядосана, помисли си Ви, когато я видя да слага ръка на хълбока си и да размахва нещо, което приличаше на наръч сметки.

След това влезе в предната спалня и затвори вратата.

Ви извърна поглед, когато тя започна да се съблича, но напразно си беше дал труда — тя си свали само палтото, а останалото довърши в банята, чийто прозорец беше матиран.

След това се настани на бюрото пред скапания си компютър „Епъл“ и влезе в интернет.

Докато палеше поредната ръчно свита цигара, Ви си помисли дали просто да не й пусне един куршум в главата, но реши, че то е, защото е кисел. Ако не се брояха видео клиповете и другите неща, които качваше в интернет, бързата проверка на миналото й не беше разкрила нищо тревожно. Беше осиновената дъщеря на някакви богаташи. Работеше за „Колдуел Куриър Джърнъл“, нещо с поддръжката на интернет съдържанието. Преди това бе работила като рецепционистка в агенция за недвижими имоти. Впечатляващо академично CV, но като немалко младежи не беше направила нищо с това.

Освен ако не броим употребата на правилна граматика, когато говореше за вампири.

Така че, да, единственото, което трябваше да стори, бе да изтрие това-онова в мозъка й и спокойно можеше да се прибере в Дупката.

Всмукна от цигарата, изпусна струйка дим и загледа как се издига в неподвижния въздух.

В далечината се разнесе вой на сирена.

Линейка, помисли си. Това беше линейка.

Над него, в кристално ясното, кадифено синьо небе блещукаха само най-ярките звезди, удавени от светлините на града, ала самолетите се виждаха ясно, полетът им описваше концентрични, невидими кръгове около международното летище на Колдуел.

Сякаш Бог бе извадил маркер, за да огради с кръг града като нещо, към което искаше да се върне по-късно.

След като се взира в човешката жена известно време, отново се зачуди защо не се заемаше с онова, заради което беше тук. Да проникне в сайта й и да поеме контрол върху него, след което да изтрие клиповете от ютюб можеше да направи и вкъщи.

По-точно — трябваше да го направи.

Интернет беше като блюдо на Петри в лаборатория. Ако искаш да отгледаш някоя култура, просто създаваш правилните условия и оставяш времето да си свърши работата: достатъчно приказки за вампири, подкрепени от достатъчно видео материал, рано или късно, щяха да привлекат интерес, защото човеците обичаха плашещите неща, особено ако мислеха, че са секси.

Ама че скука.

По същата логика, ако искаш да убиеш някоя идея? Просто я караш да изчезне и не след дълго човеците, с техните вечни драми, щяха да я заменят с нещо друго.

Склонността на човеците да се оставят да им отвлекат вниманието бе, ако не се броеше това колко лесно бе да бъдат убити, най-хубавата им черта.

Защото, така де, когато ставаше дума за вампири, кой искаше да види как Елън Дедженерис интервюира Омега за любимите му традиции, за празниците или как книга за живота и смъртта на Лаш попада в класацията на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Или, оставяйки шегата настрана, човеците да започнат да преследват расата. Тези двукраки плъхове не се разбираха дори помежду си. Ако изведнъж откриеха, че водят съвместно съществуване с вампири?

Спокойно можеше да изтриете думите съвместно и съществуване от речника си.

Така че щеше да се наложи да изтрие тази малка каша от интернет, както и да си „поговори“ с госпожица Джо Ърли. Ако приемем, че цял живот се беше интересувала от вампири, той нямаше да е в състояние да промени това, но определено можеше да почовърка в мозъка й и да я отклони от блога й.

Да, помисли си, време бе да се материализира в спалнята й, да открие какво се случва в черепа й, след което да се прибере у дома и да направи основно почистване в интернет.

Аха.

Да.

И все пак остана на мястото си, ръсейки пепел върху заснежения покрив, премествайки тежестта на тялото си, когато единият му крак се умореше, изпъвайки гръб от време на време.

Това, че не си тръгваше, нямаше нищо общо с жената. Не, оставаше по същата причина, поради която беше излязъл.

Когато обмисляш да изневериш на своята шелан, на съвестта ти никак не й е лесно. И определено не е нещо, което искаш да правиш в къщата, която делиш с нея.