Избраницата

51

Отлаганията бяха неприемливи. Необясними. Недопустими.

Докато се освобождаваше от прегръдките на любовницата си, на Троу му се искаше да крещи. Като за начало, предишната нощ не беше успял да намери в килера всички съставки за магията или каквото и да бе онова, което правеше. Това означаваше, че се бе видял принуден да отиде в града (не с какво да е, а с бентлито на хелрена на къщата), за да се опита да открие черен лакриц и шафран, и черни свещи.

Да намери такива свещи в два часа през нощта в Колдуел, го бе довело почти до полуда.

Беше опитал в три денонощни супермаркета — безуспешно. Дрогерия. Всъщност — две. Нищо. А после, когато се беше прибрал, госпожичка Сръдла му беше вдигнала истерична сцена.

Замалко да й обърне окончателно гръб. Ала дотогава нощта вече бе започнала да преваля, пък и все още се нуждаеше от проклетите свещи и машинното масло.

След като я беше гледал как превръща разговора за връзката им в същинско представление, което бе траяло поне два часа, беше принуден да я изчука три-четири пъти. След това бе дошъл ред на пристъпите на плач, съжаления и укори. Последвани от вричания в любов, на които изобщо не беше повярвал.

Докато успее да се откопчи и да отиде да намери доген, на когото да даде нарежданията си, беше станало четири следобед.

Догенът се беше върнал едва в шест, а Първото хранене се беше проточило сякаш цяла вечност. Сега, след още един рунд секс, най-сетне беше свободен. Тя беше заспала дълбоко и щеше да си остане така, тъй като Троу тайно й беше дал седем валиума от шишенцето, което тя държеше в банята си.

Таблетките бяха напълно незабележими в еспресото, което беше изпила с онова, което човеците биха нарекли закуска.

Троу стана и движейки се бързо из сумрачната й спалня, откри сребърния си халат, облече го и излезе. Стъпките му, докато се отдалечаваше по коридора, бяха изпълнени с нетърпение, което обикновено изпитваше единствено когато отиваше при нова любовница.

И наистина, когато най-сетне се озова в своя апартамент, той се втурна към леглото, бутна възглавниците настрани и притисна книгата до сърцето си. Усети я да се стопля от допира му и се усмихна.

— Да, наистина отне твърде дълго. Така е. Ала ето ни тук. Да го направим сега.

Струваше му се подобаващо да угаси лампите, сякаш вършеше нещо тайно, нещо свято, а може би това не бяха правилните думи. Не че го беше грижа кои бяха те. Смътно, на заден план в ума си знаеше, че това, което прави, е зло. И наистина, когато седна в южния ъгъл на спалнята си и постави Книгата върху килима, имаше чувството, че всичко е тъмно и потънало в сенки.

Нямаше обаче да мисли за това. Щеше да се съсредоточи изцяло върху целта си.

— Имам своята вяра и моята вяра има мен — мълвеше, докато Книгата се отваряше сама и страниците се запрелистваха. — Имам своята вяра и моята вяра има мен…

Когато стигна до точното място, страниците лумнаха, сякаш усетили, че очите му се нуждаят от помощ.

— Колко мило от твоя страна — каза Троу, милвайки гръбчето й.

Върху пергамента се появиха символите на Древния език и той прегледа набързо задачата, която му предстоеше. Така, съставките. Трябваше му…

Изпод леглото долетя тракане. А после и откъм дрешника.

Нещата, които беше надонесъл от килера и пазара, и гаража, се раздвижиха: пакетчетата с подправки, стъклената бутилка с винен оцет, пластмасовата бутилка от кока-кола, която беше напълнил с машинно масло от ретро ягуара, и всички останали съставки се понесоха през персийския килим към него с накъсани, подскачащи движения. Черните свещи бяха последни — по средата на разстоянието те се освободиха от кутиите си и се търкулнаха към него като цепеници, очевидно предпочитащи свободата пред това да бъдат затворени.

Те всички се наредиха в полукръг пред него като ученици, нетърпеливи да ги вдигнат да си кажат урока.

— Колко удобно…

Дрънчене го накара да обърне глава. Нещо почукваше в чекмеджето на бюрото.

Троу се намръщи и стана. Когато отвори чекмеджето, видя, че една от камите от предишния му живот се молеше да бъде освободена.

— Ти също.

Стисна дръжката и при допира й мислите му се насочиха към събратята му бойци. Към Кор.

Тъгата, която това събуди, бе неочаквана, но не и непозната. Когато за първи път беше измислил плана за свалянето на Рот, сам беше поразен от дързостта си и почти бе успял да се убеди, че това е лудост. После обаче се беше свързал с глимерата и бе открил подкрепа, съюзници и средства, за да се бори с „подобренията“ на Слепия крал.

Никое от които не беше в полза на аристокрацията.

Възсядайки вълната на отчуждение и недоволство и манипулирайки я, за да подкладе допълнително недоволството на глимерата и да ги подчини на волята си, той се бе пристрастил към усещането за власт. В действителност и преди бе познал нещо такова, преди всичко да се разпадне с трагедията на сестра му и той да се озове заедно с Кор и шайката копелета. В Древната страна, преди съдбата му да се слее с тази на групичката бойци ренегати, той бе мъж с положение и авторитет. И сега осъзна до каква степен неприязънта му към Рот се дължеше на това, че искаше да се завърне там, откъдето беше паднал.

Може би беше малко прекалено да се опитва да сложи ръка на трона. Но не можеш да виниш някой за това, че се домогва до звездите, нали така?

Отново се съсредоточи върху книгата и препрочете указанията. Два пъти. А после взе медния съд и направи паста от подправките, оцета и маслото. Миризмата беше неприятна, но когато трябва — трябва. След това беше ред да намаже една от свещите със смеската, оставяйки единствено фитила недокоснат. А после захлупи съда с ръка и го обърна, прехвърляйки остатъка от съдържанието му върху дланта си. Сложи свещта върху малката купчинка, която беше направил, след което отметна килима настрани и прехвърли странната скулптура върху голия под, очертавайки малка пътечка от пастата настрани от нея, на няколко сантиметра от съда.

Отново прегледа набързо указанията, за да се увери, че досега е направил всичко както трябва.

Следващата съставка беше кръв и той я осигури, като прокара острието на камата по дланта си. Болката беше сладостна, а мирисът на шурналата кръв — уханен в носа му. Поднесе раната над свещта и остави алените капки да се стекат по восъка, внимавайки фитилът да остане сух. След това остави кръвта да покапе върху купчинката на пода.

Близвайки дланта си, за да спре кървенето, взе запалка, свали капачето й и щракна. А после запали свещта.

Лумналият пламък беше красив в съвършената си простота, прозирен, жълт светлик с формата на сълза, поклащаща се върху фитила.

Пленително.

Троу го погледа известно време и зърна в танца му еротичните движения на жена.

В главата му, дошъл незнайно откъде, прозвуча глас: Чакам те, обич моя.

Троу се отърси, разтърка очи и почувства как страхът му отново се пробужда. Само че нямаше връщане назад, нито пък искаше да изостави този ритуал или каквото и да бе това. Отново щеше да стане онзи, който бе някога, и щеше да ръководи расата с армия, която следваше единствено и само него.

Приведе се напред и сложи длан върху пътечката от паста.

— Имам своята вяра и моята вяра има мен…

Замахна решително и заби камата в опакото на дланта си, пронизвайки плът и кост, докато острието не потъна в дъските на пода.

Пъшкайки от болка, стисна зъби, за да не изкрещи, докато пред очите му притъмняваше. Когато зрението му се завърна, примига и погледна към камата. Към пламъка. Към…

Не се беше случило нищо особено. Нищичко.

Изчака още малко, а после изруга. Каква гадост беше това?

— Ти ми обеща — сопна се на Книгата. — Каза ми, че това ще…

Не успя да довърши, защото нещо привлече погледа му.

Търсил бе на погрешното място. Не беше свещта, нито пламъкът, нито дланта му или ножът, където откри онова, което беше създал.

Не, то беше в сянката, която дръжката и острието на камата хвърляха на светлината на свещта: в черните очертания върху дъските на пода нещо кипеше, приемаше форма… появяваше се.

Троу начаса забрави миризмата и болката, докато гледаше как пред него се оформя някакво създание, контурите му се променяха като вода, тялото му беше безформено, безлико и прозрачно, докато се надигаше от сенките, ставайки все по-голямо и по-голямо…

Всъщност то беше сянка. И като че ли го гледаше, очаквайки заповед.

Престана да расте, когато достигна размерите на зрял мъж, и остана да се полюлява наляво-надясно, като пламъка на свещта, сякаш беше закрепено за пода там, където върхът на камата беше пронизал плътта на Троу.

Троу издърпа ножа с гримаса и прибра ръката си.

В отговор създанието се издигна на около трийсетина сантиметра над земята, като балон на невидима връвчица.

Троу се отпусна по задник на пода и го зяпна. След това улови окървавената кама за върха и я хвърли, така че острието й се заби в сянката.

Разнесе се съскане и цвърчене, ала ножът тупна на пода от другата страна, сякаш беше срещнал единствено въздух.

Троу се прокашля и нареди:

— Вдигни камата.

Сянката се завъртя и оръжието бе вдигнато от пода, стиснато в разклонение на по-голямото цяло, което бе нещо като ръка. А после създанието зачака, сякаш готово за следващата заповед.

— Пронижи онази възглавница.

Троу посочи към леглото и създанието се раздвижи със светкавична бързина, толкова мълниеносно, че очите едва успяваха да го следват, тялото му се удължи, а после изплющя като ластик.

Прониза точно възглавницата, върху която Троу се беше съсредоточил, макар до таблата да бяха подредени още седем.

След това зачака до леглото, полюшвайки се отново като балон.

— Ела тук — прошепна Троу.

Подчинението беше магическо. Силата — неоспорима. Възможностите…

— Армия — каза Троу с усмивка, която разкри вампирските му зъби. — Да, армия от такива като теб ще ми свърши отлична работа.