Избраницата

34

Докато стоеше в кабинета на Рот и слушаше цял куп глупости за Кор, Тор си повтаряше, че трябва да се стегне. Просто щеше да си лепне изражение, което показваше безрезервно съгласие, да кима на правилните места и може би да свива рамене от време на време.

Сякаш това, че Рот бе оставил един всеизвестен престъпник да си тръгне само защото копелето беше целунало някакъв си пръстен, не беше кой знае какво. Непрекъснато се случваше. Никакъв проблем.

О, и, естествено, да доведе шайката копелета, за да сторят същото, беше напълно разумна идея. О, да, един по един — това определено щеше да намали риска. Защото на Кор и момчетата му и през ум нямаше да им мине да координират нападението си. Така де, защо да го правят?

— … всички, и имам предвид всички. — Рот отново обърна глава към него, а после завъртя очите, скрити зад тъмните очила, към Куин. — Трябва да приемат това. След като се закълнат, те ще си заминат за Древната страна и ние ще приключим с тях.

Може би, помисли си Тор, би било най-добре да налапа дулото на някой пистолет още сега. Щеше да е по-експедитивно от това да чака мозъкът му да експлодира от това решение, върху което с големи букви пишеше ТЪПА ИДЕЯ.

Рот млъкна и в стаята се възцари тишина, което означаваше, че цял куп вампири задържаха мнението си за себе си. Тор погледна към Куин. Братът беше свел очи към обувките си, сякаш изследваше здравината на връзките им.

Отново погледна към Рот. Кралят очевидно беше напълно сериозен с малоумния си план, стиснал челюсти с изражение, което красноречиво казваше, че няма да търпи възражения.

И, да, макар че на братята идеята изобщо не им харесваше, щяха да се подчинят не защото бяха слаби, а защото знаеха, че Рот няма да отстъпи нито на сантиметър, а те приемаха ролята си на лична охрана много сериозно. Така че щяха да сторят всичко по силите си да го опазят жив.

Дори да възнамеряваше да отиде в някаква охранявана къща, където шайка копелета щяха да паднат на коляно, сякаш се канеха да направят предложение за женитба.

Проблемът бе, че клетвите, дадени от мъже без чест, бяха думи, хвърлени на вятъра.

— Добре — промърмори Рот. — Радвам се, че всички ме подкрепяте в това.

Двама-трима от братята се изкашляха, неколцина пристъпиха от крак на крак. Вишъс запали нова цигара, а Бъч извади големия кръст, който носеше около врата си, и започна да го потърква между палеца и показалеца си. Сякаш се молеше наум.

Умен тип.

А после, сякаш всичко беше наред, Рот продължи с обичайния дневен ред, говорейки за графика на смените, кога щяха да поръчат нова доставка на оръжия и какво ставаше с тренировъчната програма.

— А сега за бурята. — Той поклати глава. — Навън е отвратително. Отменям дежурствата за тази нощ. Снежна ваканция, задници.

Разнесе се одобрително мърморене. А после беше време да си вървят.

Задавян от гняв, Тор искаше пръв да се изнесе от стаята, но се сдържа, излизайки някъде в средата на групичката, без да бърза, както правеше обикновено. Не говореше, защото си нямаше доверие да отвори уста, макар да се опита да си придаде вид, сякаш го е грижа какво планират останалите.

Билярден турнир. Покер. Пиене. Направи-си-сам мелба.

Това последното беше Рейдж.

Тор изчака, докато онзи, когото чакаше, се появи.

Куин излезе от кабинета последен с вид на професионален борец, който си търси тепих. В мига, в който пристъпи навън, Тор се изпречи на пътя му, така че раменете им се чукнаха.

Когато Куин вдигна глава, Тор се взря в разноцветните му очи. А после съвсем тихо заяви:

— В гаража. След десет минути.

Куин изглеждаше изненадан, веждите му подскочиха.

Кимването му бе почти незабележимо.

След това всеки пое по своя път.

В стаята си, надолу по коридора от щастливото събиране в кабинета на Рот, Трез се събуди. Никакви резки движения, нито преждевременна радост, задето стомахът му най-сетне се беше успокоил. Истинският тест щеше да бъде, когато опиташе да седне, а след като беше прекарал дванайсет часа проснат по гръб, чувствайки се като прегазен от камион, определено не бързаше да заеме вертикална позиция.

Само че не можеше да остане така до безкрай.

Повдигна бавно горната половина на тялото си от матрака, мъчейки се да не се вторачва във всеки сантиметър от тялото и главата си. Опита се да предугади как ще се развият нещата…

— Какво, по дяволите?!

Дръпна се толкова рязко, че си удари главата в таблата на леглото, и набързо си припомни изминалия ден. На стола срещу него имаше някой…

— Това някакъв шибан майтап ли е? — Изпусна дъха си с ругатня и разтърка тила си. — Не е истина!

Насреща му сини дънки, онази тениска на ангела от концерт на „Нирвана“, някаква фланелена простотия и чифт маратонки бяха натъпкани като някакво шантаво плашило с бог знае какво. „Главата“ на Ласитър беше найлонова торбичка, пълна с картофи, а черно-жълтата коса беше направена от дълги до коленете чорапи (вероятно на Бъч) и парцали за бърсане на пода, закрепени с безопасни игли.

Около врата на чучелото висеше изписана на ръка бележка: ШЕФЪТ БЕШЕ ТУК.

— Шибано копеле.

Трез преметна крака през ръба на леглото и даде на пулса си възможност да слезе под двеста удара в минута. След това влезе в банята. Добрата новина бе, че мигрената определено беше останала в огледалото за обратно виждане, наковалнята в дясната половина на главата му я нямаше, стомахът му настояваше шумно за храна.

След като си взе душ, избръсна се и си облече чисти дрехи, беше готов да направи онова, което трябваше — да отиде в „сЕнКи“ и да види какво става. Но първо извади мобилния си телефон и набра номера на брат си. Ай Ем вдигна на първото позвъняване.

— Как се чувстваш?

— Жив съм.

— Това е добре.

— Е?

— Какво „е“? — Когато Трез не отговори, Ай Ем започна да мърмори не особено цензурни неща. — Трез, сериозно, остави нещата така, става ли?

— Няма да го бъде. Ако обичаш, ще наемеш ли онази жена?

Последва дълго мълчание, в което, предположи Трез, Ай Ем се надяваше брат му да се вразуми. Само че на Трез не му пукаше. Щеше да изчака, докато не станеше на неговата, и Терез щеше да получи работата в „Сал“.

— Е, добре — сопна се Ай Ем най-сетне. — Ще й дам работата. Щастлив ли си сега?

Ни най-малко.

— Аха. Благодаря ти, мой човек. Постъпваш правилно.

— Нима? Не съм сигурен как точно, като ти осигурявам възможност за контакт с тази жена, ще помогне на когото и да било от нас.

Трез затвори очи и си припомни усещането от устните на Терез, вкуса й, миризмата й, прекосила студения въздух и изпълнила ноздрите… душата му.

Пристъп на повдигане пропъди мислите от ума му.

— Всичко ще бъде наред. Няма да я притеснявам.

— Аха. Вярвам ти.

След като затвори, Трез хвърли поглед към импровизираното подобие на ангела в ъгъла.

— Ласитър — изрече на висок глас. — Хайде, знам, че си тук някъде.

Зачака, сигурен, че ангелът ще прекрачи прага. Ще излезе от дрешника. Ще изпълзи изпод леглото. Той винаги беше наоколо, независимо дали го искаш, или не.

Защо ли се учудваше. Десет минути и ни-помен-от-ангела по-късно си каза, че би трябвало да се досети, че единствения път, в който искаше копелето да се появи, то, разбира се, се беше изпарило.

Облече си сако и излезе от стаята, вадейки отново телефона си, докато вървеше към голямото стълбище. Прати съобщение на Хекс и за негова изненада, незабавно получи отговор. Обикновено тя проверяваше алкохола в…

А, да. Снежна буря, клубът беше затворен, никой не излизаше навън.

Слезе във фоайето, прекоси мозайката с разцъфналото ябълково дърво и се отправи към билярдната, където завари около три четвърти от Братството с щеки и питиета в ръце.

Бъч се приближи до него, адски издокаран, както винаги.

— Ще се включиш ли? Искаш ли питие?

Преди Трез да успее да отговори, Хекс се появи иззад бара.

— Да, реших да не отваряме. От охраната ми звъннаха, че не могат да стигнат до клуба, барманите също. Никакви работещи момичета. Дойдоха единствено доставката на алкохол и диджеят, но неговият случай не се брои, защото предишната нощ се напил и останал да спи в клуба.

Трез отклони предложението на Бъч и се обърна към Хекс.

— Не мисля, че някога сме затваряли в четвъртък вечерта.

— Винаги има първи път.

— Снегът наистина ли е толкова зле?

— Виж сам.

Тя кимна към един от осемте прозореца от пода до тавана и Трез се възползва, за да сложи край на разговора и да се оттегли деликатно от стаята и всички останали. Не че не обичаше братята. Просто в сегашното му следмигренно, деликатно състояние приказките и смехът, тракането на топките и рапът му идваха повече.

Избра си прозореца, който бе най-близо до свода към фоайето, повдигна завесата и погледна в двора… или малкото от него, което можеше да види. Снегът валеше толкова силно, че не можеше да се различи нищо и на метър пред имението, и явно беше така от доста време. На охранителното осветление изглеждаше така, сякаш тежко бяло покривало беше метнато над всичко, контурите на покрива на Дупката, големите борови дървета в планината, колите, паркирани от другата страна на фонтана, бяха затрупани под половин метър сняг…

В началото не я видя, белите й одежди и качулката се сливаха с белия пейзаж. После обаче забеляза пролука в сипещата се снежна пелена, видя я да се обвива около една фигура.

Която се взираше в него.

Кръвта се отцеди вледеняващо от главата му.

— Селена? — прошепна. — Ти ли…

— Подобна буря не е нормална за това време от годината — измърмори Хекс до него.

Трез подскочи толкова високо, че едва не си удари главата в тавана. И начаса отново погледна през прозореца.

Фигурата беше изчезнала.

— Трез?

В този момент входният звънец се обади. Трез се обърна и изхвръкна от билярдната, изтича до тежката врата, отвори я и…

Избраницата Лейла се дръпна назад и бялата качулка, която беше вдигнала над русата си коса, падна назад. От белите й одежди се посипа сняг.

— Позволено ми е да бъда тук. — Вдигна ръце, сякаш Трез щеше да насочи пистолет към нея. — Имам разрешение. Попитай краля.

Трез се отпусна и затвори за миг очи.

— Не, да, не… разбира се. Влез.

Докато отстъпваше настрани, за да й направи път, нямаше представа защо Лейла бе заела толкова отбранителна позиция, нито защо бе излизала в нощ като тази. Не се замисли особено върху това обаче.

Всичките му усилия бяха насочени към това да се справи с факта, че когато я беше видял навън, начаса бе решил, че е неговата Селена, дошла да го види, завърнала се от мъртвите.

Което беше лудост. Напълно откачено.

Не съм сигурен как точно, като ти осигурявам възможност за контакт с тази жена, ще помогне на когото и да било от нас.

— О, я млъквай… — измърмори той.

— Моля? — попита Избраницата Лейла.

— Мамка му, извинявай. — Трез разтърка лицето си. — Говоря си сам.

Да, защото това изобщо не звучеше лудо. Ни най-малко. Ама хич.

За бога, трябваше да се вземе в ръце, преди тотално да е изперкал.