Избраницата

2

Тумбестата кристална чаша беше толкова чиста, така напълно лишена от каквито и да било петънца от сапун, прах и мръсотия, че кристалът й беше като въздуха и водата в нея — напълно невидим.

Наполовина пълна, зачуди се Избраницата Лейла. Или наполовина празна?

Седнала върху меко столче между два умивалника със златни кранчета, пред огледало с позлатена рамка, в което се отразяваше дълбоката вана зад нея, тя се взираше в повърхността на водата, която се полюшваше лекичко в чашата, сякаш по-амбициозните й молекули се опитваха да се покатерят по стените и да избягат.

Уважаваше усилието, но едновременно с това оплакваше обречеността му. Прекрасно знаеше какво бе да искаш да бъдеш свободен от онова, в което си бил затворен не по своя вина.

В продължение на векове тя беше като водата в чашата, налята не по свой избор, единствено заради случайността на раждането си, в служба на Скрайб Върджин. Заедно със своите сестри дълги години бе изпълнявала свещените задължения на Избраница в Светилището, почитайки майката на расата, записвайки случващото се на земята за бъдните вампирски поколения и очаквайки назначението на новия Примейл, така че да забременее и да роди още Избраници и Братя.

Ала с това беше свършено.

Лейла се наведе над чашата и се загледа отблизо във водата. Беше обучена като ерос, ала умееше да гледа в кристалните купи и да вижда историята на расата. В пределите на Храма за уединение, онези Избраници, чието задължение бе да записват историите и родословията на расата, седяха с часове, наблюдавайки раждания и смърт, любов и обвързвания, войни и времена на мир да се нижат пред тях, докато тънки ръце, стиснали свещени пера, записваха всичко върху пергамент.

Нямаше образи, които да види във водата. Не и тук, на земята.

А горе вече нямаше свидетелки.

Новият Примейл най-сетне беше дошъл. Ала вместо да преспи с харема от Избраници, продължавайки програмата за разплод на Скрайб Върджин, той бе направил нещо нечувано. Беше ги освободил до една. Братът на черния кинжал Фюри беше строшил шаблона, потъпкал бе традицията, разкъсал бе оковите и ето как Избраниците, живеещи в уединение от деня на планираното си раждане, бяха получили своята свобода. Вече не бяха въплъщение от плът и кръв на строги традиции, сега те бяха самостоятелни личности, потопили бяха пръстите на краката си във водите на светската реалност, търсейки и откривайки съдби, в чийто център бяха те, не службата им.

С тази своя постъпка Фюри беше задвижил събитията, довели до кончината на безсмъртната.

Скрайб Върджин я нямаше.

Синът на утробата й, братът на черния кинжал Вишъс, я беше потърсил в Светилището само за да открие, че тя си бе отишла, оставяйки във вятъра послание, предназначено единствено за неговите очи.

Беше казала, че ще си избере приемник.

Но никой не знаеше кой беше той.

Лейла се облегна в стола и плъзна поглед по бялата одежда, с която беше облечена. Не беше свещената роба, която беше носила през всички онези години. Не, тази беше от магазин на земята и Куин й я беше купил едва миналата седмица. С наближаването на зимата искаше да е сигурен, че майката на децата му винаги ще бъде топло облечена и обгърната от грижи.

Ръката на Лейла легна върху вече плоския й корем. След като в продължение на всички онези месеци бе носила в себе си дъщеря им Лирика и сина им Рампейдж, беше странно и едновременно с това — така познато да няма нищо в утробата си…

Гласове, ниски и дълбоки, проникнаха през затворената врата.

Беше влязла тук от спалнята си, за да използва тоалетната, и се беше задържала, след като бе измила ръцете си.

Куин и Блей, както обикновено, бяха с малките. Държаха ги в прегръдките си. Гукаха им.

Всяка вечер Лейла трябваше да събере сили, за да стане свидетелка на обичта… не между тях и малките, а между двамата мъже. Връзката между двамата бащи бе дълбока и крепка и макар да бе прекрасна, от сиянието й Лейла още по-силно усещаше празната студенина на собствения си живот.

Избърса една сълза и си заповяда да се стегне. Не можеше да се върне в спалнята с блеснали очи, зачервен нос и пламнали бузи. Това би трябвало да бъде щастливо време за петчленното им семейство. Сега, след като близнаците бяха преживели преждевременното си раждане, когато Лейла също беше добре, трябваше да се опиват от облекчението, че всички са живи и здрави.

Сега бе време да се радват на хубавия живот.

Вместо това тя все още беше тъжната вода в невидимата чаша, мъчеща се да се освободи. Този път обаче затворът, в който бе пленена, не бе плод на лошия късмет на раждането, а нейно дело. Дефиницията на предателство, поне според речника, бе „акт на измяна на някого или нещо“…

На заключената врата се почука леко.

— Лейла?

Тя подсмръкна и завъртя кранчето на една от чешмите.

Гласът на Блей беше тих, както обикновено.

— Всичко наред ли е там вътре?

— О, да. Реших да си направя маска за лице. Ей сега излизам.

Стана, наведе се над чешмата и наплиска бузите си с вода, след което разтърка челото и брадичката си с една кърпа, така че и те да се позачервят. След това пристегна колана на робата си, изпъна рамене и се приближи до вратата, молейки се да съумее да се владее, докато ги изпрати на Последното хранене.

Получи обаче отсрочка.

Когато отвори, Блей и Куин дори не гледаха към нея. Бяха се навели над люлката.

— Очите на Лейла — тъкмо казваше Блей, докато протягаше ръка, оставяйки малката да се вкопчи в пръста му. — Определено.

— Има и косата на своята мамен. Виж само тези руси кичури.

Любовта им към малката беше ослепителна, грееше върху лицата им, сгряваше гласовете им, смекчаваше движенията им, така че всичко, което правеха, бе изпълнено с нежна грижа. Ала не това привлече вниманието на Лейла.

Погледът й беше прикован в широката длан на Куин, която се плъзгаше нагоре-надолу по гърба на Блей. Ласката бе несъзнателна и за двамата, предлагането и приемането й — едновременно нищо особено и единственото, което имаше значение. И докато ги гледаше от другия край на стаята, Лейла отново примига учестено.

Понякога да станеш свидетел на нежност и любов може да бъде също толкова трудно, колкото и да видиш насилие. Понякога, когато стоиш отстрани и наблюдаваш двама души в пълна хармония, е като да гледаш сцена от филм на ужасите, нещо, от което искаш да извърнеш очи, да забравиш, да пропъдиш от спомените си… особено когато се каниш да легнеш за сън и те очакват дълги часове самота в мрака.

Знанието, че тя никога няма да има тази специална обич с някого, беше…

Куин погледна към нея.

— Здравей.

Изправи се и се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му я обхождаха преценяващо… или пък така й се струваше в параноята й.

До гуша й беше дошло от двойствения живот. Ала по жестока ирония, която като че ли беше любимият източник на забавления за съдбата, цената на това да облекчи съвестта си бе самият й живот. А как би могла да остави малките си?

— … добре? Лейла?

Куин се намръщи насреща й и тя се отърси от мислите и си заповяда да се усмихне.

— О, добре съм. — Предположи, че именно това я беше попитал. — Съвсем добре.

За да ги убеди в лъжата, тя се приближи до люлките. Рампейдж, или Рамп, както му казваха, се бореше с нуждата за сън и когато сестричката му изгука, той обърна глава натам и протегна ръчичка.

Интересно, дори в тази ранна възраст, като че ли си даваше сметка за положението си и искаше да я защити.

Беше му в кръвта. Куин принадлежеше към аристокрацията, резултат от поколения избирателни обвързвания, и въпреки че заради „дефекта“ на разноцветните си очи беше презрян от глимерата и собственото си семейство, достопочтената природа на потеклото му не можеше да бъде отречена. Нито пък ефектът от физическото му присъствие. Високо над два метра, мускулестото му тяло, поддържано във форма както в тренировките, така и във войната, бе оръжие също толкова смъртоносно, колкото пистолетите и камите, с които се хвърляше в бой. Първият член на Братството, приет заради заслуги, а не заради кръвта във вените му, той не беше разочаровал достойната традиция. Никога не бе разочаровал когото и да било.

Всъщност Куин беше красив мъж във всяко отношение, макар и по един суров начин: лицето му сякаш се състоеше само от изсечени черти, разноцветните му очи се взираха в света изпод тъмни вежди. Черната му коса беше подстригана късо, почти обръсната в долната част, в резултат на което вратът му изглеждаше особено дебел. С оловносивите пиърсинги в ушите и сълзата, татуирана под дясното му око от времето, когато беше аструкс нотрум на Джон Матю, той привличаше погледи, където и да отидеше.

Навярно защото всички — и човеци, и вампири, се тревожеха на какво е способен, когато се ядоса.

Блей, от друга страна, беше негова пълна противоположност. Излъчването му беше толкова приветливо и достъпно, колкото това на Куин сякаш казваше, че е най-добре да бъде избягван в тъмните улички късно нощем.

Блейлок, син на Рок, имаше червена коса и по-светла кожа, отколкото повечето членове на расата. Беше също толкова едър, ала първото впечатление, което правеше, бе за интелигентност и голямо сърце, не за физическа сила. Въпреки това никой не поставяше под съмнение колко го бива на бойното поле.

Лейла беше чувала историите, макар и никога от неговата уста, тъй като не беше от онези, които се хвалят, създават излишни драми или привличат вниманието към себе си.

Тя обичаше и двамата с цялото си сърце.

И чувството на дистанцираност от тях бе изцяло от нейна страна.

— Вижте само. — Куин кимна към малките. — Заспаха като къпани.

Той се усмихна, ала Лейла не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Очите му продължаваха да обхождат лицето й, опитващи се да открият какво крие. За да го затрудни, тя отстъпи назад.

— Добре спят, слава на Скрайб Върджин… ъ, слава на съдбите.

— Ще слезеш ли с нас за Последното хранене? — попита той нехайно.

Блей се изправи.

— Фриц каза, че ще ти приготви каквото поискаш.

— Винаги е толкова мил. — Лейла отиде до леглото и демонстративно се излегна върху възглавниците. — Всъщност около два часа огладнях, така че отидох в кухнята и хапнах овесена каша и печени филийки. Кафе. Портокалов сок. Закуска за обяд един вид. Нали знаете, понякога ти се приисква да превъртиш нощта и да започнеш начисто по средата.

Твърде жалко, че можеше да го направиш само метафорично.

Макар че… наистина ли би избрала никога да не беше срещнала Кор?

Да, помисли си. Би предпочела никога да не бе научавала за неговото съществуване.

Любовта на живота й, нейният Кор, онзи, който пасваше на сърцето и душата й… беше предател. И чувствата й към него бяха отворена рана, в която бактериите на измяната бяха проникнали и се бяха размножили.

Ето как се беше озовала тук, в този затвор, който сама беше издигнала, измъчвана от факта, че бе поддържала връзки с врага; първоначално, защото беше измамена… а по-късно, защото искаше да бъде с него.

Бяха се разделили зле обаче — той бе сложил край на тайните им срещи, след като тя го бе принудила да признае чувствата си. А после от тъжни нещата бяха станали трагични, когато той бе пленен от братята.

В началото не бе могла да се сдобие с никаква информация за състоянието му, така че бе пътувала по начина на Избраниците, проникнала бе в него и го беше видяла на крачка от смъртта в един каменен коридор, пълен с урни с всякакви форми и цветове.

Не бе имало какво да стори. Не и без да разкрие истината за себе си… и дори тогава не би могла да го спаси.

Така че беше хваната като в капан, призрак, бродещ из затвора на емоциите, обраснал в отровния бръшлян на вина и разкаяние, от който никога нямаше да се освободи.

— … нали? Искам да кажа… — Блей продължи да й говори за незнайно какво и тя трябваше да положи усилие да не потърка очи. — … в края на нощта, когато си била тук с малките. Не че искам да кажа, че не ти харесва да бъдеш с тях.

Вървете си, подкани ги тя наум. Моля ви, просто си вървете и ме оставете на мира.

Не че не искаше да прекарват време с бебетата или че изпитваше враждебност към бащите на Лирика и Рамп. Просто имаше нужда да си поеме дъх, а всеки път когато някой от двамата воини я погледнеше по начина, по който го правеха сега, то ставаше невъзможно.

— Как ти се струва идеята? — попита Куин. — Лейла?

— О, да, разбира се. — Нямаше представа с какво се беше съгласила, но се постара да се усмихне. — Просто ще си почина мъничко сега. Те доста се събуждаха през деня.

— Ще ми се да ни оставиш да помагаме повече. — Блей се намръщи. — Трябва само да почукаш.

— И двамата се биете навън през повечето нощи. Важно е да се наспивате.

— Ти също си важна.

Лейла обърна очи към люлките и от спомена за това как прегръща малките и ги храни се почувства още по-зле. Те заслужаваха по-добра мамен от нея, такава, която не беше обременена от решения, които никога не би трябвало да бъдат вземани, такава, която не беше омърсена от слабостта си към мъж, до когото никога не би трябвало да се доближава, още по-малко — да обиква.

— Аз нямам никакво значение в сравнение с тях — прошепна рязко. — Те са всичко.

Блей се приближи и улови ръката й, сините му очи бяха пълни с топлота.

— Не, ти също си много важна. А майките имат нужда от време за себе си.

„За да правя какво? Отново и отново да предъвквам съжаленията си? Не, благодаря“ — помисли си Лейла.

— Ще отида в гроба без тях, там ще се радвам на собствената си компания. — Осъзнала колко мрачно бяха прозвучали думите й, тя побърза да добави: — Освен това те скоро ще пораснат. Ще се случи по-бързо, отколкото и тримата предполагаме.

Разговорът продължи още известно време, ала тя не чу нищо заради пищенето в главата си. Най-сетне двамата си тръгнаха и тя остана сама.

Фактът, че толкова се зарадва да ги види как си отиват, бе още една скръб, която да носи със себе си.

Стана от леглото и се приближи до кошчетата. Очите й отново се изпълниха със сълзи и като избърса бузите си, тя извади кърпичка от един скрит джоб и си издуха носа. Малките бяха заспали дълбоко, клепачите им бяха затворени, главичките им — обърнати една към друга, сякаш общуваха телепатично в съня си. Съвършени малки ръчички, прелестни малки крачета, кръгли, здрави коремчета, увити в памучни чаршафчета. Бяха толкова добри дечица, весели и усмихнати, когато бяха будни, умиротворени и ангелски, когато спяха. Рампейдж наддаваше по-бързо, отколкото Лирика, но тя изглеждаше по-здрава от него, по-малко се сърдеше, когато я преповиваха или къпеха, срещаше погледите по-фокусирано.

Докато сълзите й капеха върху килима в краката й, Лейла не беше сигурна още колко дълго можеше да продължава така.

Преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече бе отишла до вътрешния телефон и бе избрала един четирицифрен номер.

Жената доген, която повика, пристигна само след миг и тя си надяна маска, усмихвайки й се със спокойствие, каквото не изпитваше.

— Благодаря ти, че ще се погрижиш за моите съкровища — каза тя на Древния език.

Бавачката отвърна с щастливи думи и грейнали очи и Лейла трябваше да повика на помощ всичките си сили, за да понесе тези няколко секунди разговор. Най-сетне излезе и пое забързано по коридора със статуите в обутите си в пантофи крака. Когато стигна до вратата в другия край, я отвори широко и влезе в крилото за прислугата.

Като всички толкова големи и изискани имения, домът на Братството се нуждаеше от поддръжката на голям брой прислуга: стаите на догените заемаха няколко коридора, разделението по възраст, пол и задължения образуваше малки общности в рамките на голямата. В лабиринта от коридори Лейла избираше пътя си без специална мисъл, освен желанието да намери празна стая… и много скоро се натъкна на такава. Прекрачи в простичкото помещение, приближи се до прозореца, открехна го и затвори очи. Сърцето й биеше учестено, главата й се въртеше, но тя пое голяма глътка уханен свеж въздух…

… и се дематериализира през отвора в прозореца. Сля се с нощта и молекулите й полетяха надалече от имението на Братството.

Както обикновено, свободата беше временна.

Ала в отчаянието си тя я посрещна така, както задушаващият се посреща кислорода.