Избраницата

44

Зайфър поведе шайката копелета към мястото, където бяха намерили убежище, много преди да се зазори. Снежната буря беше толкова яростна и вилнееше от толкова отдавна, че не само плановете им за отпътуване от Новия свят бяха осуетени (както и тези на мнозина човеци), но и Колдуел се беше превърнал в призрачен град — нито следа от автомобили по непроходимите улици, нито следа от пешеходци по непроходимите тротоари.

Предишната нощ се бяха опитали да открият Кор за последен път, както предполагаха. Ала когато презатлантическият им полет беше отменен и те се оказаха хванати в капан на Източното крайбрежие, се бяха опитали отново, този път действително за последно, да намерят своя предводител.

И също както преди, усилията им се бяха увенчали с неуспех. Дали беше заради бурята, или…

О, кого заблуждаваше, помисли си Зайфър, докато свърваше в уличката, станала им така позната. Кор си беше отишъл, най-вероятно беше в гроба. Трябваше да се откажат, още повече че сега бяха не само обзети от безсилно раздразнение, но и замръзваха от студ. Най-добре да си отдъхнат, защото, щом се стъмнеше утре, трябваше да резервират нов полет или дори по друг начин да се приберат у дома.

Ако имаше нещо, което да очаква с нетърпение, то бе отново да се настанят в своя замък.

Изоставеният ресторант, в който бяха отседнали, беше по-добър от някои места, където се бяха подслонявали през вековете, но изобщо не можеше да се сравнява с каменния замък с големи огнища в Древната страна. Все пак бяха направили най-доброто, което можеха, със сегашното си обиталище, изкопавайки тунел до съседната сграда, за да си осигурят допълнителен път за бягство, в случай че на човеците им хрумнеше да се появят в западналия квартал.

Да, щеше да е доволен, когато си тръгнат, макар и да скърбеше за онзи, когото оставяха след себе си.

Зайфър пръв стигна до вратата и според протокола им застана отстрани, за да охранява бойците си, докато те отваряха и влизаха един по един вътре… не че имаше от какво да ги охранява.

Де да можеше подобни бури да върлуват непрекъснато, помисли си, та човеците всяка вечер да се крият по къщите си.

Последен през прага прекрачи Син и след като огледа за последен път затрупаната със сняг уличка и изоставените западнали постройки насреща, Зайфър също пристъпи вътре, където не беше по-топло, но определено не беше така ветровито, както на улицата.

Облекчение бе снегът да не ти влиза в очите и да запушва ушите ти.

Шумът, докато се опитваха да се отръскат от снега, тропайки с обувки по пода и размахвайки шапки и ръкавици, му напомни за препускащо стадо, придружено от ято птици. Не че някога бе виждал нещо такова, но предполагаше, че би…

— Не мирише както трябва.

— Някой е бил тук.

Усетили присъствието на натрапник, те до един заеха отбранителна позиция, прикляквайки с извадени оръжия. Само че не беше…

— Барут? — предположи един от тях.

— Може би сигнална ракета…

В този миг вратата зад тях се отвори…

И миризмата, нахлула заедно със студа, накара всички да замрат. Миризмата… и размерите на мъжа, изпълнил касата на вратата, властната аура, която го обгръщаше…

Вратата се затвори бавно. И все така никой не помръдваше.

— Няма ли да поздравите своя водач? — каза спокойно гласът, който Зайфър бе изгубил надежда някога отново да чуе. — Толкова дълго ли ме нямаше?

Зайфър направи крачка напред в мрака. И още една. А после, с разтреперана ръка извади фенерче от палтото си и го включи.

Беше Кор. Отслабнал и сякаш поостарял, но несъмнено той.

Зайфър посегна и докосна силното рамо. А после, да, докосна лицето му.

— Жив си — прошепна.

— Да — прошепна Кор в отговор. — Едвам. Но, да.

Зайфър не знаеше кой пръв протегна ръце, той или предводителят му. Ала ръцете се обвиха около тялото на другия, гърдите им се срещнаха, настоящето отново се напасна с едно минало, което винаги бе включвало мъжа, който като по чудо стоеше пред него.

— Братко, мислех, че тази нощ никога няма да настъпи. — Зайфър затвори очи. — Изгубил бях надежда.

— Аз също — отвърна Кор дрезгаво. — Аз също.

Зайфър отстъпи назад и Балтазар се приближи на неговото място, както и останалите.

Една по една бяха разменени прегръдки, мощни потупвания по силни рамене. Ако в очите имаше сълзи, те не бяха пролети, но никой глас не бе способен да изрече и дума… дори Син го стисна в прегръдката си, най-слабата от всички, но все пак.

Мисиите им да открият Кор жив постепенно се бяха превърнали в неизречена на глас решимост, че може би ако научеха какво се беше случило или успееха да намерят останките му, за да ги погребат както подобава, навярно биха могли да открият някакъв покой. Ала много отдавна бяха изгубили надежда, че подобна среща е възможна. Това жизненоважно завръщане бе дар, на който никой отдавна не дръзваше да се надява.

— Братството ли беше? — попита Балтазар. — Заловиха ли те?

— Да.

Начаса студеният, застинал въздух се изпълни с ръмжене като от глутница вълци, обещание за болка, нанесена в замяна на злото, причинено на един от тях.

— Не — рече Кор. — По-сложно е от това.

Скрит от другата страна на улицата, Кор беше наблюдавал входа на изоставения ресторант, за да види дали някой от бойците му няма да се появи, преди да е съмнало. Предпочел бе да прекара нощта така, вместо в неприветливата вътрешност на постройката, при положение че Куин и Тор, а може би и други от братята го преследваха, боеше се да не бъде хванат натясно и убит.

Така че се бе спотаил в една стара къща, която предлагаше добра видимост и достатъчно стъкло, през което да се дематериализира, ако дори само нещо в свиренето на вятъра не му харесаше. Докато времето се точеше бавно, мислите му често се отправяха към Лейла, което беше добре дошло, тъй като образът й в ума му сгряваше тялото му и го държеше нащрек през нетипичната за него умора. Докато зората все повече приближаваше, той нямаше план за това какво ще стори, когато съмне, освен заключението, че няма да се върне в ранчото.

Поне след изгрева на слънцето нямаше да е нужно да се тревожи, че братята все още го издирват. Дневната светлина представляваше същият проблем и за тях.

А после другарите му бяха пристигнали, материализирайки се от бурята като призраци в гробище. Толкова бе щастлив да ги види отново, че бе отворил уста, за да ги извика от мястото си на прозореца. Ала годините на военна подготовка го спряха, преди от устата му да бе излязла и сричка на поздрав.

Трябваше да повика на помощ цялата си воля и да изчака малко, за да се увери, че никой не ги е проследил.

А докато влизаше в бърлогата им, не беше сигурен как ще го посрещнат, разтревожен, че властта, която бе налагал с такава желязна ръка, бе довела до необратим бунт.

Вместо това бе посрещнат като брат. Някой, за чиято смърт бяха скърбили горчиво.

О, как копнееше да може да остане малко по-дълго, потопен в този дух на другарство, в тази емоционална среща. Само че не разполагаше с много време и колкото по-дълго беше с тях, толкова по-малко бяха в безопасност те.

— Значи, избяга от Братството? — подхвърли някой с гордост. — Колко от тях успя да убиеш?

Кор си помисли за Куин, мъчещ се да разбие портата в онази пещера.

— Не убих нито един от тях. И не съм свободен.

— Какво означава това? — попита Зайфър.

На нетрепващата светлина на електрическото фенерче Кор скръсти ръце на гърдите си и изгледа копелетата един по един.

— Заклех се пред Слепия крал. Врекох се във вярност на трона.

Тишината, последвала тези думи, можеше да се очаква.

— Значи, си бил принуден? — предположи Зайфър. — Платил си за свободата си, вричайки се във вярност на Рот?

— Не, врекох му се, след като се освободих.

Балтазар поклати глава.

— Заради Избраницата.

— Не, заради краля. — Кор говореше бавно и ясно, разчитайки дългите години, през които бяха оцелявали заедно на бойното поле, да придадат убедителност на думите му. — Отдадох верността си на Рот, син на Рот, по собствена воля, независимо от Избраницата Лейла и не за да изкупя предишните си постъпки.

— Значи, си се подчинил? — попита Зайфър.

— Да. И ви казвам, че кралят иска и вашите клетви.

— Заповядваш ли ни го? — поиска да узнае Зайфър.

— Не. — Кор отново срещна очите на своите бойци. — Иска ги в замяна на това да бъдете освободени от смъртна присъда. Ще помилва всички ви за извършеното предателство и ще ви позволи да се завърнете в Древната страна, ако отидете при него и му се закълнете във вярност.

— Но ти не ни заповядваш да го направим?

— Ще се бия рамо до рамо с всеки от вас до нощта, когато умра. Ала никога няма да ви принудя да преклоните глава пред някого. Уважавам ви твърде много, за да го сторя, а и подозирам, че Рот ще разбере. Въпреки че е сляп, той вижда нещата със забележителна яснота.

Думите му бяха последвани от мърморене. А после един дълбок глас каза:

— Какво са сторили с теб.

Беше Син и не беше въпрос.

— Опазиха ме жив.

— Предател. — Другият мъж пристъпи напред. — Предател, изменил на краля им, и те опазиха жив?

— Бях ранен. Те ме прибраха и ме опазиха жив.

Зайфър поклати глава.

— Никой не би нарекъл Кор слаб. В това няма смисъл.

— Но е истината. — Кор вдигна ръце към небето. — Давам ви единствено истината. Бях ранен на бойното поле, те ме плениха и се погрижиха да оцелея. — Е, да, за да могат да го изтезават. Само че той искаше между Братството и копелетата да има мир, така че щеше да им спести тази част. — Избягах и ето че сега съм при вас.

— В това няма смисъл — каза Син с ниския си зъл глас. — Ако си избягал, как така си се врекъл във вярност на Рот? Да не си бил пленен от част от Братството, за която Рот не знае?

— Подробностите нямат значение.

— Как ли пък не. И не разбирам тази клетва. Не е в природата ти да се подчиняваш на когото и да било.

Кор се усмихна студено.

— От доста отдавна не съм те чувал да говориш толкова много, Син.

— Ако съществува тема, за която си заслужава да говорим, това е тази. И отново ти казвам, в това няма никакъв смисъл и не разбирам защо си се преклонил пред някого.

— Мисленето ми узря.

— Или пенисът ти.

Без да се замисли, Кор доближи лице на сантиметри от това на Син, макар другият воин да бе много по-тежък от него.

— Мери си приказките — каза, оголвайки зъби. — В миролюбиво настроение съм, но то не е безгранично.

Двамата останаха така, око до око, гърди до гърди, в продължение на известно време, докато останалите се отдръпнаха, в случай че избухнеше сбиване.

— Заради една жена… — провлачи Син.

— Заради любовта на живота ми. Никога не го забравяй, копеле.

Докато Кор говореше, мирисът на обвързването му изригна и това привлече вниманието на другия мъж. Син повдигна високо вежди и потръпна леко, толкова, че можеше да го забележи само някой, който го познаваше до мозъка на костите… като Кор.

След миг кимна едва забележимо, но неопровержимо.

— Имаш извиненията ми.

— Приемам ги. А тя няма нищо общо с това. — Останалите си поеха дълбоко дъх, докато агресията във въздуха се разсейваше, ала Кор не им даде време да си отдъхнат. — Както казах, в замяна на вашите клетви, Рот ще ви освободи от всяко наказание, но трябва да се върнете в Древната страна. Както и аз.

Зайфър се разсмя.

— Именно там възнамерявахме да бъдем сега. Канехме се да заминем, но снегът ни попречи да отпътуваме така сигурно, сякаш повторната ни среща е била предначертана от Скрайб Върджин.

— Щастливо стечение на обстоятелствата.

Умълчаха се и Кор остави на момчетата си достатъчно време, за да го огледат изучаващо, докато мислеха върху онова, което им беше казал. Не можеше обаче да се бави сред тях още дълго.

Тази нощ веднъж вече бяха стреляли по него. Не искаше да им навлече нежелана среща с братята.

— Това са възможностите пред вас — заяви. — Ще ви оставя да помислите. Ако изберете да не се подчините, съществува голяма вероятност, върнете ли се в родината, да бъдете в безопасност за известно време. Ала това е съществуване, от което лично аз съм ужасно уморен. Винаги ще сте принудени да се оглеждате през рамо, а вярвайте ми, Рот ще дойде за вас. Може да отнеме известно време, тъй като в момента вниманието му е погълнато от по-важни неща. Но рано или късно, отмъщението му ще ви застигне. Той е мъж на мира, но не и на кастрацията.

— Почакай — намеси се Балтазар. — Ако ти си с краля, защо да не е безопасно да бъдем край теб? Предполагам, че затова си тръгваш.

Кор се поколеба, а после реши, че има неща, които не бива да крие от тях.

— Сред Братството има такива, които не приемат клетвата ми.

— Бащата на малките на Избраницата — предположи един от бойците му.

Кор не каза нищо, тъй като това беше логично заключение, но не влизаше в работата на никого. Никога не бе отричал, че Избраницата Лейла е бременна, но и никога не бе говорил за това. И определено нямаше намерение да обсъжда личния си живот с когото и да било, сега или когато и да било.

Отправи се към вратата.

— Ще ви оставя. Имате много, над което трябва да помислите. Ще се видим след двайсет и четири часа на мястото ни за среща. Тогава ще ми дадете отговора си.

Подозираше, че вече знаят как ще постъпят. Нуждаеше се обаче от време, за да е сигурен, че ще бъдат в безопасност, ако ги заведе при Рот.

— Ти къде ще отидеш? — попита Зайфър.

— Ще се видим утре, в четири сутринта. — Кор се обърна да си ходи, но преди да отвори вратата, погледна през рамо. — Не вярвах, че отново ще ви видя някога.

Фактът, че гласът му се прекърши, бе нещо, което не можеше да скрие. Освен това беше доказателство колко много се беше променил.

Не че беше станал друг, помисли си, докато се стягаше, за да излезе в студа и снега.

Не, по-скоро отново беше станал онзи, който бе някога, трансформацията му беше завръщане към един мъж, когото амбицията и жестокостта бяха затъмнили. И установи, че това завръщане бе също толкова добре дошло, колкото повторната му среща с бойците, които бяха единственото семейство, което бе познавал някога, единствените, които го бяха приели, докато всички останали, били те свързани с него от кръв или непознати, го бяха отблъснали.

Докато снегът брулеше лицето му, а вятърът проникваше през горните слоеве на дрехите, които беше взел назаем, той се молеше да успее да постигне истински мир с краля, когото се бе опитвал да свали, та войниците му да бъдат в безопасност.

Ако не можеше да бъде заедно с жената, която притежаваше сърцето и душата му, можеше поне да се погрижи за бойците, които толкова дълго му бяха служили вярно.

Имаше много, за което трябваше да се реваншира.