Избраницата

58

Докато слънцето залязваше и над Колдуел се спускаше мрак, Лейла се размърда в леглото, което двамата с Кор бяха вкарали във великолепна употреба през деня. Нейният воин се бе залепил толкова близо до гърба й, сякаш беше собствената й кожа, тялото му я търсеше дори в съня си.

— Не мисли за това, обич моя — промълви той.

Лейла се обърна в прегръдката му и го помилва по косата. По лицето. По раменете.

— Как така винаги знаеш?

Той не отговори, просто я целуна по шията.

— Кажи ми нещо.

— Какво?

— Ако бях друг мъж, ако лицето ми беше различно, ако животът ми беше поел по друг път, щеше ли да…

— Щях ли да какво?

Доста време мина, преди да й отговори.

— Щеше ли да се обвържеш с мен, както повелява традицията? Щеше ли да живееш под един покрив с мен, да ми родиш малки и да ги отгледаме заедно? Ако бях обущар или фермер, ако отглеждах коне или правех медовина, щеше ли да останеш до мен и да бъдеш моята шелан?

Лейла докосна горната му устна.

— Аз вече съм твоята шелан.

Кор изпусна дъха си и затвори очи.

— Ще ми се всичко да беше различно. Ще ми се онази нощ, преди всички изминали години, да бях избрал друг лагер, който да посетя, друга гора, през която да мина.

— А аз не. Защото, ако не беше минал оттам, където и да е то, никога нямаше да се срещнем.

— Може би така би било по-добре.

— Не — заяви Лейла твърдо. — Всичко е такова, каквото трябва да бъде.

С изключение на това, че щеше да си тръгне.

— Може би след време — прошепна тя, — когато Лирика и Рамп пораснат и поемат по своя път в живота, бих могла да дойда и да те намеря. След като преминат през преобразяването…

— Винаги ще се нуждаят от своята майка. Животът ти винаги ще бъде тук, в Новия свят.

Искаше й се да му възрази, ала знаеше, че е прав. Щяха да минат десетилетия, преди малките да бъдат напълно независими, а кой знае какво щеше да бъде положението покрай войната тогава? Ако Рамп поемеше по стъпките на баща си и станеше брат, Лейла нямаше да е в състояние да намери покой, докато той бе на бойното поле, дори самата тя да беше в Колдуел. А ако ги делеше цял океан? Не можеше дори да си го представи.

Ами ако и Лирика искаше да се бие? В тренировъчната програма имаше и жени. Лирика спокойно би могла да реши да вземе в ръцете си кама. Тогава щеше да има две деца, участващи във войната.

— Има нещо достойно в това да не се съпротивляваш на онова, което не може да бъде променено. — Кор я целуна по ключицата. — Когато настъпи моментът, се откажи от мен и продължи напред.

— Може би има и друго решение. — Макар да не можеше да си представи какво бе то. — Ами ако…

— Куин никога няма да позволи да съм близо до малките. Дори ако Братството и кралят приемат мен и бойците ми, бащата на сина и дъщеря ти никога няма да ме допусне до тях, а ако аз не присъствам в живота ти, нещата между вас ще се оправят. Или поне на това се надявам и за това се моля — един ден отново да те приеме в живота си.

Ала това никога нямаше да се случи, помисли си Лейла. Гневът на Куин беше безграничен и безкраен. Някои неща, като мастило върху пергамент, бяха неизличими.

— Ще ме любиш ли? — прошепна тя.

С вече познатия й порив Кор се озова върху нея, телата им вече така бяха свикнали едно с друго, че мъжествеността му проникна в нея, без да е необходимо никакво наместване, просто едно плавно плъзване.

Под тласъците му мислите на Лейла се насочиха към секса, който бяха правили през деня. Подготовката й като ерос беше влязла в употреба по начин, който го бе шокирал, изненадал и възбудил… и изобщо не се беше оплаквал. Ала това не означаваше, че беше щастливо време. И за двамата часовете криеха отчаяние, трескавост в докосването, в целуването, в проникването така, както бързаш да изядеш храната пред себе си, преди да са отнесли чинията.

И все пак сега, когато Кор откри ритъма си, а тя откликна по същия начин, правеха любов по различен начин. Дори не ставаше дума за секс, не и наистина. Това бе най-близкото до съединяване на души, до което можеха да стигнат.

Миг преди да достигне горчиво-сладкото си освобождаване, Лейла прошепна в ухото му:

— Ще се пазиш тази нощ, нали?

Когато Кор не отговори, тя не бе сигурна дали е, защото бе достигнал оргазма си, или защото знаеше, че не може да й го обещае, а не искаше да я лъже.

В Дупката Вишъс се облегна в креслото, загледан в образа върху екрана на компютъра. Комбинацията от пиксели, от светлина и мрак, сивото, зеленото и тъмносиньото му бе отнела, колко, осем часа, за да ги изолира и обработи дотам, че да може да види онова, което виждаше сега.

И докато се взираше в лицето на мистериозния стрелец, онзи, който бе спасил живота на Тор в уличката преди известно време, всичко, което можеше да стори, бе да поклати глава.

— Ама че шантаво.

Чертите на лицето бяха сравнително ясни, но, да, разкривената горна устна бе достатъчно издайническа. Без нея можеше да не е толкова лесно да различиш кой е — бойците с къса коса, изразено чело и сурова линия на челюстта бяха като чорапи в чекмедже. Досущ един като друг.

Ала тази устна можеше да означава само едно — имаше си работа с предател. Който, оказваше се, не беше кой знае какъв предател.

— Здрасти.

Звукът на познатия глас го накара да вдигне глава. Джейн стоеше пред него; лекарските й дрехи бяха омачкани, медицинските й чехли — изцапани с кръв, косата й стърчеше. Изглеждаше скапана, изцедена.

Отвори уста, за да я поздрави, но в този миг телефонът му се обади. Когато видя кой е, Ви усети как кръвта се отцежда от главата му.

— Вдигни, ако искаш — каза тя с прозявка. — Ще почакам.

Ви изключи звука и ето че чуваше единствено думкането на сърцето си.

— Не е важно.

Джейн се приближи до кожения диван и рухна в единия му край.

— Не знам какво да правя с Асейл. Пълна психоза. Никога не съм виждала нещо такова и не искам някога да видя отново. — Тя разтърка лицето си. — Аз не съм в състояние да му помогна. Не мога да го върна. Сигурно сто пъти ходих в клиниката на Хавърс, преглеждах картоните с техните случаи, консултирах се с него и персонала му. Мани се свърза с колеги от света на човеците. Навсякъде нищо и това ме убива.

Докато говореше, беше зареяла поглед пред себе си, сякаш отново прехвърляше разговори през ума си, непрестанно търсеща нещо, което може би беше пропуснала.

Потърка слепоочията си, които несъмнено я боляха.

— Не мога да ти опиша колко е трудно. Да гледаш как някой страда и да не си в състояние да сториш нищо.

Телефонът на Ви иззвъня отново и той едва не го събори, когато посегна да му изключи звука.

— Сигурен ли си, че не искаш да вдигнеш? — попита Джейн. — Струва ми се спешно.

— С какво бих могъл да ти помогна? — попита той.

— С нищо. Искам просто да поспя. Не помня кога за последен път си починах наистина. — Тя го погледна. — Оказва се, че дори призраците имат нужда да си презаредят батериите.

Още не бе довършила, когато тялото й започна да изчезва, цветът на очите и кожата, дори дрехите й, стоплени до температурата на безсмъртното й тяло, избледняха.

Изчезваше пред очите му.

Каза още това-онова, той също, нищо особено важно, все практически подробности, като това кога ще излезе той, кога ще се прибере тя.

А после Джейн се изправи и се приближи до него. Ви видя устните й да се движат и заповяда на своите да се усмихнат в отговор, макар да нямаше представа какво бе казала.

— Е? — настоя тя.

— Какво?

— Добре ли си? Изглеждаш някак особено.

— Доста неща се случват в момента. Нали се сещаш, във войната.

— Да, чух. Пейн и Мани говореха за това.

— Най-добре върви да си легнеш, преди да си припаднала.

— Имаш право.

Ала вместо да си тръгне, тя се протегна и прокара призрачната си ръка през косата му и докато го правеше, Ви си помисли, че неслучайно не обичаше да го докосват.

И то не само буквално.

— Обичам те — каза тя. — Съжалявам, че напоследък не прекарваме много време заедно.

— Няма значение.

— Мисля, че има.

Вишъс протегна ръката с ръкавицата и отмести дланта й. Насили се да се усмихне отново и каза:

— Ти имаш твоята работа, а аз — моята.

— Така е и никой никъде няма да избяга.

Даваше си сметка, че го има предвид в успокояващия с-връзката-ни-всичко-е-наред начин, и докато кимаше, знаеше, че тя ще приеме отговора му по същия начин.

Ала докато Джейн се отправяше към спалнята им сама, Ви знаеше, че се бе съгласил с думите й в един напълно различен контекст.

И че това би трябвало да го натъжи. Само че не изпитваше нищо.