Избраницата

56

Докато се връщаха в двора на имението, Ви поклати глава. О, това щеше да е наистина забавно. Да, почти толкова, колкото и да те изкормят жив.

Кралят се обърна рязко. Беше толкова бесен, че от ушите му само дето не излизаше пушек.

— Кажи на онова копеле да се донесе в кабинета ми.

— Всички ли искаш, или само…

— Тормент. Намери този задник и ми го доведи още сега! Какво, по дяволите, си е мислел?!

Обърна се и се отправи към каменните стъпала на имението, очевидно толкова разярен, че беше забравил, че не вижда. И, да, за миг Ви беше изкушен да остави господин Самото очарование да си припомни по трудния начин, че е сляп.

Бързо му мина обаче и като се втурна напред, го улови над лакътя.

— Млъквай — измърмори, преди Рот да успее да издърпа ръката си. — Да не искаш и контузия на главата на всичкото отгоре?

Беше като да се сгуши до купчина сух лед — настроението на Рот беше толкова отвратително, че още повече вледеняваше бездруго арктическия въздух. Но поне Ви успя да го вкара през вестибюла и във фоайето от другата страна. Беше достатъчно мъдър да го остави да се оправя сам след това.

Пусна якия бицепс, след което извади резервния си телефон и набра номера на Тор, докато Рот прекосяваше с тежка стъпка мозайката с разцъфнало ябълково дърво, разчитайки на паметта си и броя на крачките си, за да открие първото стъпало…

Разнесе се звън. И не само в ухото на Ви. Идваше от високо над фоайето.

Ви свали телефона от ухото си, докато Рот вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Като по поръчка — измърмори Ви и се втурна след него.

И наистина, Тормент седеше в един от столовете пред кабинета на Рот, сякаш беше надзърнал в бъдещето и знаеше, че ще му мелят сол на главата, задето беше стрелял по Кор. Определено не се чувстваше добре, макар да беше трудно да се каже дали бе, защото е нарушил недвусмислена заповед по собствена прищявка, или защото щяха да го направят на нищо. Във всеки случай главата му беше наведена, раменете — прегърбени, тялото му — необичайно свито.

— Не беше нужно да вдигам, братко — каза, докато обръщаше телефона си. — Ето ме.

Рот оголи зъби и изсъска:

— Влизай вътре. Няма да го направим пред всички.

Докато Тор се изправяше, за да изпълни заповедта, Ви не поиска позволение да се присъедини към тях. Просто влезе след Рот, затвори вратата и се облегна на нея.

Рот не изгуби нито миг.

— Махай се.

Тор поклати глава.

— Какво?

— Изключен си от Братството. Отстранявам те и решението ми влиза в сила незабавно.

Океееееееееей. Не така трябваше да се развият нещата, помисли си Ви.

Не, виждате ли, Тор беше спойката, която държеше Братството заедно. С изключение на времето след убийството на Уелси, той винаги беше стабилен и спокоен, умиротворяващо влияние, което помагаше на всички да запазят здравия си разум.

— А ти млъквай.

На Ви му беше нужна минута, докато осъзнае, че Рот говори на него. Нямаше време да отговори, защото Тор взе думата.

— Прав е, Ви. Наруших директна заповед. Стрелях по Кор снощи, когато го видях в града. Ще си понеса последствията.

Рот като че ли се поизненада от това колко лесно го прие Тор.

Братът просто сви рамене.

— Беше грешка да го направя. Бе в разрез с решението ти и онова, което се надяваш да постигнеш. Предполагам, че изменничеството ми е в кръвта.

— Какво? — попита Ви рязко.

Тор махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. С Есен ще се изнесем още утре. Освен ако не искаш да си тръгнем тази вечер.

Рот се намръщи. А после отиде до писалището си, заобикаляйки диваните, и откри престола.

Докато се отпускаше в трона на баща си, изглеждаше напълно изтощен и — наистина — свали тъмните си очила и разтърка очите си.

— Защо? Защо правиш такъв проблем от това с Кор? Защо просто не оставиш нещата така?

— Сега ще го направя. Само това има значение. Нямам никакъв интерес към убийството му.

— Какво се промени?

Тор просто поклати глава.

— Нищо съществено. На фона на всичко останало.

Нещо се размърда в ума на Ви, но той не можеше да се сети точно какво и, човече, беше адски дразнещо. Само че беше уморен, и то не само защото тялото му беше изтощено от липсата на сън.

Рот се приведе напред.

— Чуй ме. Войната затихва, на път сме да приключим с това. Не искам вниманието ви да бъде отвлечено от тази история. Не искам вие, дебелоглави задници такива, да си губите времето с някакви си пет копелета само защото някога са имали политически кроежи, включващи главата ми на поднос. Кор знае къде живеем. Не се е възползвал от тази информация. През последните двайсет и четири часа е с Лейла и усещам колко е силна връзката между тях. И е напълно отдаден на този мир и това да се махне от Колдуел. Вече не съществува конфликт, и то не само защото аз казвам така.

— Знам. — Тор се приближи до огъня и се загледа в пламъците. — Аз, ъ, моята Уелси щеше да навърши двеста двайсет и шест години преди три нощи. Малкото ми, което носеше в утробата си, щеше да бъде на две години и половина. Мисля, че това ми се отразява.

— Мамка му — каза кралят тихо. — Бях забравил.

Братът сви рамене.

— Това не оправдава постъпките ми. Онова, което направих, не е достойно нито за теб, нито за мен. Но ще кажа само, че… — Той се прокашля. — От доста време търся някакво отмъщение и го открих в неправилната мишена. Истинският обект на гнева ми е съдбата, а там няма какво да простреляш или намушкаш. Тя просто е… и в някои нощи ми е по-трудно да го приема, отколкото в други.

Рот се облегна в трона си и отпусна глава на високата, покрита с дърворезба облегалка. След миг посочи вратата.

— Оставете ме. И двамата. Черепът ми е на път да експлодира и не искам да ми пратят сметката за химическото чистене на шибаните ви ризи.

Той се поклони ниско.

— Както заповядаш, господарю. С Есен ще си тръгнем…

— Не се засягай — измърмори Рот, — но млъкни, става ли? Просто ме оставете. Искам ви тук веднага щом слънцето залезе и доведете и останалите от братята със себе си. Вървете. Вървете.

Пред кабинета на краля Тор поспря, докато Ви затваряше вратата, и го погледна твърдо.

— За твое сведение — подхвърли Ви, — Кор го отрече.

Тор се намръщи.

— Извинявай, какво?

Ви запали цигара и изпусна дима, сякаш беше проклятие.

— Бях там, когато Рот го попита кой е стрелял по него и той отказа да те издаде. Знае ли, че си бил ти?

— Да.

— Кой друг беше с теб? — Когато Тор не отговори веднага, братът се приведе към него и завря ръчно свитата цигара в лицето му. — Знаех си. Кажи на Куин да престане или аз ще го направя. Изобщо не съм фен на Кор. Хич не ме е грижа нито за него, нито за шайката му копелета. Живи, мъртви, все ми е тая. Ала Рот има право. Цяло хилядолетие се борим, за да наврем пророчеството за Дистройър в задника на Омега, и моментът вече е назрял. Нищо не бива да отвлича вниманието ни. Достатъчно с тези дребнави глупости.

— Не мога да контролирам Куин. Никой не може. С очите си го видяхме преди няколко нощи, нали така?

— Ама че задник.

Ви погледна надолу по коридора, сякаш се канеше да отиде при брата, но Тор му препречи пътя.

— Аз ще говоря с него. Може и да ме изхвърлиха от Братството, но теб изобщо не те бива в това да излагаш нещата.

— Не съм толкова зле.

— В сравнение с верижен трион, може би е така. Само че не ни трябват още луди глави, които да се палят. Всички са на път да изригнат.

Ви използва цигарата си като показалка.

— Оправи тази бъркотия, Тор. Или аз ще го направя.

— Ти си вторият, който ми го казва тази вечер.

— Тогава се залавяй за работа.

С тези думи Ви пое по стълбището, сякаш имаше работа… която включваше това да приклещи в мъртвешка хватка някого, който го дразнеше.

След като се увери, че наоколо няма никой, Тор тръгна по коридора със статуите, подминавайки фигурите на човеци в бойни пози. Спря пред третата врата и почука тихичко, а когато отвътре долетя отговор, отново се огледа на двете си страни.

Едва тогава се вмъкна в спалнята на Куин (или по-точно онази, в която доскоро живееше Лейла) и побърза да затвори вратата зад себе си, като едва не я заключи.

Куин беше до люлките на малките и правеше нещо с едно шише.

— Здрасти — каза, без да вдига очи.

— Трябва да поговорим.

— Така ли? — Сега вече братът го погледна. — Уби ли го?

— Не, но току-що ме изхвърлиха от Братството.

Куин се изправи и се обърна към него.

— Какво?

— Рот беше прав да го стори.

— Я чакай, Кор е изтичал при него като жалък страхливец и…

— Излъгал е. Заради теб и мен. Отказал е да ни издаде. Не е казал на Рот какво направихме.

— Истински герой. — Куин се намръщи. — Но ако той не ни е издал, кой е бил?

— Лейла се е досетила. Дойде при мен. Видяла, че е прострелян, и не му повярвала, когато й казал, че са били лесъри. Не го отрекох пред нея.

— А, да, Избраницата, самото съвършенство. — Куин отново насочи вниманието си към малките. — Колко е благородна само, винаги готова да защити мъжа си. Твърде жалко, че и ние не сме обект на същата лоялност.

Тор поклати глава.

— Не го прави, Куин. Аз може и да съм вън, но ти ще бъдеш там утре вечер.

— Утре вечер? Какво ще се случи утре вечер?

— Братството и шайката копелета ще се срещнат. Ще научиш утре, още щом залезе слънцето. Рот ще събере братята и ще ви вземе със себе си, за да станете свидетели на това как Кор му се врича.

— Какво ме е грижа за това, по дяволите? — Братът отнесе шишето в банята и се върна, бършейки ръцете си в хавлия. — Момчетата на Кор искат да му се подмазват, тяхна си работа.

Тор поклати глава и изпита чувството, че и неговата, като тази на Рот, бе на път да експлодира. В рамките на около трийсет минути едва не беше проявил агресивност към жена за първи път в живота си, открил бе, че има отдавна изгубен брат, и бе изритан от Братството.

Беше твърде много, за да го осмисли, да го смели.

Единственото, което искаше да направи, бе да открие Есен и да поговори с нея, да й каже, че съжалява, ала заради скапаните му умения във вземането на решения, щеше да се наложи да си намерят друго място, където да живеят.

Исусе, в това ли се беше превърнал животът му?

— Не го прави — чу се да казва. — Моля те. Аз го преодолях. Ти трябва да сториш същото.

— Нищо не трябва да правя. — Братът посочи към люлките. — Освен да се грижа за тях и да убедя Блей да се прибере у дома при нас тримата. Това е единственото, което дължа на когото и да било.

— Включително и на Рот? На Братството? На хората в тази къща?

Куин замълча и Тор посочи към ъгъла, където доскоро седяха дупките от куршуми, но сега следите от избухването на Куин бяха замазани и пребоядисани.

— Напоследък всички си губят ума. Така става, когато емоциите се развихрят, логиката изхвърчи през прозореца и стресът ръководи всичко. Имаш право, трябва да се грижиш за малките си. Направи го, като не си докараш смъртта. Стреляш ли по Кор преди, по време или след срещата, несъмнено ще има мъртви. Може би повечето от тях ще бъдат измежду копелетата, може би дори ще успееш да пречукаш Кор, ала бронираните жилетки предпазват единствено сърцето и ако искаш да сториш онова, което е добро за малките, направи го, като се прибереш у дома по изгрев-слънце. Защото ти гарантирам, че ще изгубим и някои от нашите хора и една от тези жертви като нищо ще си ти.

Куин се обърна към люлките и му се стори толкова неуместно, неправилно, ужасно, че водят подобен разговор близо до две толкова невинни създания.

— Не става дума за цивилни — изтъкна Тор. — Утре вечер няма да се срещнете с копелета в салон за гости, за да си размените документи. Ще го кажа отново — решиш ли да вземеш нещата в свои ръце, ще загинат хора. И ако това се случи, а то ще се случи, когато децата ти пораснат, ще трябва да ги погледнеш в очите с тази смърт, тежаща на съвестта ти. Ще превърнеш баща им в убиец и ще поставиш Рот в ужасно положение… и то ако приемем, че и двамата оцелеете. Помисли си за това. Запитай се дали отмъщението си струва цената. — Тор се обърна, за да си върви, но после спря. — Някога замалко да стана баща. Беше нещо, което очаквах с нетърпение, за което се молех. Бих сторил почти всичко, за да бъда на твоето място сега, да стоя над твоите малки. Саможертвата е нещо относително, а ти можеш да изгубиш много заради един мъж, който няма никакво значение в живота ти. Не постъпвай като задник, братко, недей.