Избраницата

27

В „сЕнКи“ застанал до ръба на дансинга, Трез уж гледаше множеството пред себе си, ала в действителност не виждаше нищо. Нито лилавите лазерни лъчи, нито облаците от пушек, струящи от машините. И определено не и човеците, наблъскани един до друг като лъжици, натъпкани в чекмеджето за прибори на миялна машина.

Решението да си тръгне от клуба, когато го осени, следваше модела на нощта: дойде отникъде и той беше безсилен срещу него.

Отправи се към бара, където откри Хекс със скръстени ръце, присвила очи срещу двама тъпанари, които настояваха за по още едно, макар че очевидно отдавна бяха преминали всякаква мярка… а по всяка вероятност бяха и друсани.

— Тъкмо навреме — измърмори тя над данданията на музиката. — Знам колко обичаш да ме гледаш как избърсвам пода с човеци.

— Всъщност трябва да вървя. Не съм сигурен дали ще се върна тази нощ, имаш ли нещо против?

— Естествено, че не. Откога ти повтарям да си вземеш почивка.

— Обади ми се, ако ти потрябвам.

— Имаш го.

Нетипично за него, Трез сложи ръка на рамото й и го стисна лекичко и ако жестът му я изненада, Хекс с нищо не го показа. Трез се обърна и…

Тя го улови за китката и го задържа.

— Искаш ли някой да дойде с теб?

— Моля?

Металносивите й очи обходиха лицето му и го накара да се почувства така, сякаш можеха да видят в душата му. Проклетите симпати. Те правеха интуицията нещо лошо, поне когато ставаше дума за това да отгатнат настроенията на другите.

— Като оголена жица си, Трез. Ела.

— Какво?

В следващия миг Хекс го беше уловила под ръка и го водеше към задната част на клуба, където приемаха доставки, а работещите момичета се преобличаха.

— Честна дума, добре съм.

Без да обръща внимание на протестите му, тя направо го избута през задната врата, след което извади телефона си и се залови да пише съобщение.

Трез разпери ръце, досетил се какво става.

— Недей да безпокоиш Ай Ем… Хекс, сериозно, не е нужно да…

Брат му се материализира до тях буквално секунда след като Хекс свали телефона си, облечен в дрехите и шапката си на главен готвач, стиснал кърпа за съдове в ръка.

— Окей, това е нелепо. — Трез се прокашля, така че гласът му да прозвучи по-убедително. — Напълно съм в състояние да отида там, където трябва да бъда.

— И къде е това? — поиска да узнае Ай Ем. — В един пансион в другия край на града? Може би на третия етаж? Кой беше номерът на апартамента… и не ми казвай, че не си преглеждал онази автобиография.

— Искате ли да ме светнете за какво, по дяволите, говорите, момчета? — Хекс местеше поглед между тях. — И може би да ми обясните защо от един мъж, който през последните месеци беше полумъртъв от траур, изведнъж се носи мирис на обвързване?

— Не — заяви Трез. — Не смятаме, че е нужно да обясняваме каквото и да било.

Хвърли бърз, яростен поглед към брат си и се зачуди дали няма да се наложи да се сбие с него. Ала Ай Ем просто поклати глава.

— Дълга история — промърмори той. — Хайде, Трез, да те отведем у дома.

— Мога да се дематериализирам.

— Но ще го направиш ли, там е въпросът.

— Нямаш време за това — каза Трез, когато брат му като че ли понечи да отиде при беемвето му.

Което, да, беше същият модел и година като това на Ай Ем. Бяха им направили отстъпка, какво пък!

О, освен това се беше сетил да вземе проклетия ключ. Сякаш беше планирал това, може би дори заедно с Хекс.

Бележка наум: да си вземе ключовете обратно. А ако не можеше, да си купи нова кола.

— Хайде — каза Ай Ем. — Да вървим.

Докато двамата се взираха в него така, сякаш по средата на челото му беше израснал рог, Трез се поколеба дали да не се дематериализира, оставяйки Ай Ем да се прави на шофьор без клиент, а Хекс да се отдава на теориите си за това как бил като „оголена жица“. Ала някъде дълбоко в ума си беше съгласен с тях. Колкото и да му беше неприятно да си го признае.

Така че се качи на мястото до шофьора като послушния малък идиот, какъвто си беше, и дори си сложи предпазния колан, а Ай Ем се понесе по магистралата и подкара като бесен вън от града.

— Отиде в апартамента й, нали?

Въпреки че главата започваше да го боли, Трез пусна радиото. Кид Инк дрънкаше нещо.

— Гадост.

Затвори очи и си спомни онази целувка. Да не си беше изгубил шибания ум? Не бяха минали и три месеца от смъртта на неговата шелан, а той вече се целуваше с някаква непозната?

И именно това го измъчваше, то бе причината да си тръгне от клуба. Близостта на всички онези човеци, които се мляскаха пред него и се чукаха в тоалетните, които беше построил именно с тази цел, превръщаше онова, което беше направил с Терез, натрапчиво като билборд в Лас Вегас, а вината, настанила се в стомаха му, беше като хранително отравяне.

Повдигаше му се, чувстваше се замаян и изнемощял.

Ай Ем изключи радиото.

— Е, отиде ли?

Трез извърна глава, преценявайки колите в бавната лента, които той и брат му подминаваха така, сякаш бяха паркирали на банкета.

— Да, отидох. Живее в истинска дупка. Не е безопасно. Ще я наемеш, нали?

— Не, няма да я наема.

Трез премести вниманието си от останалия среднощен график към жилищните блокове, издигащи се край магистралата, докато градът преминаваше в предградия. В безброй прозорци видя хора да минават от стая в стая, да седят на диваните си или да четат в леглото.

В този миг би се сменил с когото и да било от тях, макар да бяха човеци.

— Не я лишавай от възможността за работа заради мен. — Трез потърка очи и примига, за да пропъди петънцата в зрението си. Проклетото нощно пътуване винаги му се отразяваше зле. — Не е честно.

Господи, не можеше да повярва, че беше целунал друга жена. Докато беше заедно с Терез, докато тя се притискаше в тялото му и се взираше в очите му, беше толкова лесно да убеди сам себе си, че тя бе преродената Селена. Ала с разстоянието и времето идваше логиката: тя бе просто една непозната, която приличаше на жената, която беше изгубил.

Мамка му, беше впил устни в тези на друга жена.

Погледна през рамо към брат си в опит да престане да мисли за онова, което беше направил.

— Сериозно говоря, Ай Ем. Ако има нужните квалификации, дай й работата. Тя трябва да се махне от онова ужасно място, където живее, а аз няма да я притеснявам. Няма да се върна там.

— Е, не искам да не идваш в ресторанта заради нея.

Трез пак насочи поглед към пътя напред, ала от насрещните фарове главата му се замая. Отново разтърка очи и усети как стомахът му се бунтува.

— Хей, ще ми направиш ли услуга?

Ай Ем му хвърли поглед.

— Всичко. Какво ти трябва?

— Отбий.

— Какво?

— Веднага!

Ай Ем извъртя волана и отби на банкета. Колата още не беше спряла, когато Трез отвори вратата… което задейства стабилизиращата щанга и колелата спряха напълно.

Навеждайки се колкото се може по-напред, Трез повърна нищожното съдържание на стомаха си, което се състоеше само от жлъчен сок. Докато кашляше и се давеше, усещайки прииждането на следващия пристъп, изруга, осъзнал, че петната пред очите му се превръщат в аура.

Мигрена. Глупава, шибана мигрена.

— Главоболие? — попита Ай Ем, когато покрай тях изтрещя един камион.

Не беше безопасно, помисли си Трез, докато студът нахлуваше във вътрешността на беемвето. Трябваше да вземат някоя отбивка…

Отговори на брат си, като повърна още веднъж, а после рухна обратно в седалката. Без особена причина сведе поглед към белия си панталон и забеляза, че го беше изцапал, когато бе припаднал и се бе свлякъл на земята.

Ето защо не беше добра идея да носиш бяло.

— С какво мога да помогна? — попита Ай Ем.

— С нищо. — Трез затвори вратата. — Хайде, да тръгваме. Ще се опитам да не повръщам, но може ли да намалим отоплението?

Не си спомняше почти нищо от пътуването до имението, прекалено погълнат да следи как аурата от искрици, събрани нагъсто в центъра на зрението му, разперва крила и отлита към периферията му. Следващото, за което си даде сметка, бе как Ай Ем му помага да слезе от колата и да изкачи стъпалата към главния вход на имението като някакъв инвалид. Когато се озоваха вътре, от фоайето с цветните му колони, проклетите кристални полилеи и всичката позлата отново му се доповръща.

— Мисля, че ще…

Фриц, догенът иконом, му подаде торбичка за повръщане в съвършено правилния момент. Пликче за повръщане. Яркозелено, болнично пликче за повръщане.

Докато се превиваше надве, поднасяйки го към устата си, Трез си помисли няколко неща: 1) кой, по дяволите, се разкарваше наоколо с пликчета за повръщане; 2) какво още носеше догенът в костюма си на иконом и 3) защо трябваше да е жлъчно зелено?

Ако ще произвеждаш нещо, в което хората да повръщат, защо трябва да бъде с цвета на грахова супа?

Весело жълто може би. Приятно, чистичко бяло.

Макар че, като се имаше предвид състоянието на панталона му…

Когато най-сетне се изправи, Трез почувства познатото усещане като от наковалня, затиснала половината му глава. Мислите му започваха да приемат странната разкривеност, която съпътстваше пристъпите на мигрената.

— Ще ми помогнеш ли да се кача? — измърмори, без да се обръща към никого специално.

Не се изненада, когато Ай Ем пое инициативата и го отведе в новата стая, в която се беше настанил, откакто Рейдж, Мери и Бити бяха заели един от апартаментите на третия етаж.

Прекоси я и се просна по гръб на леглото.

Както обикновено, това му донесе само моментно облекчение, кратък миг, в който стомахът му се успокои, а главата го отпусна… а после всичко се завърна стократно по-силно.

Поне Ай Ем знаеше точно от какво има нужда. Свали обувките му една по една, но остави чорапите, защото по време на мигрените кръвообращението в крайниците му се нарушаваше и те мръзнеха. След това беше ред на колана и панталона. Завивката беше увита плътно около него, но ризата и сакото му си останаха. За да ги свали, щеше да е нужно доста да го поразмести, което най-вероятно щеше да доведе до нов пристъп на повръщане.

А това бе последното, от което имаш нужда, когато главата ти се пръска.

След това спусна пердетата, въпреки че тази нощ нямаше луна. Постави кошчето за боклук до леглото. А после матракът хлътна, защото Ай Ем се настани до брат си.

Господи, толкова пъти го бяха правили.

— Обещай ми — каза Трез в мрака на затворените си клепачи, — че ще й дадеш работата. Няма да опитвам нищо с нея, кълна се. Всъщност не искам да я виждам никога вече.

Доста вероятно бе отново да направи някоя глупост…

Когато отново усети вкуса й върху езика си, простена, сякаш сърцето го болеше.

— Ще ми се да вземаше лекарства за това — изруга Ай Ем тихо. — Мразя да те гледам да страдаш така.

— Ще ми мине. Винаги минава. Наеми я, Ай Ем. А аз няма да я притеснявам. — Изчака някаква реакция от страна на брат си, отговор или възражение, но когато не получи нищо, отвори очи… и потръпна. Въпреки че единствената светлина в стаята идваше откъм едва-едва открехнатата врата към коридора, тя беше прекалено силна за свръхчувствителните му очи. — Знам, че не е Селена — измърмори. — Вярвай ми. Знам точно колко много не е моята жена.

По дяволите, последиците от онази целувка бяха причината да получи шибаната мигрена. Разкаянието му буквално беше взривило главата му, вината беше като апоплектичен удар.

Доктор Джейн би трябвало да напише статия за него в някое медицинско списание.

— Не я наказвай заради моята грешка.

Или поне това беше възнамерявал да каже. Не беше сигурен какво излезе от устата му.

— Просто си почини — каза Ай Ем. — Ще повикам Мани да дойде да те прегледа.

— Не го притеснявай. — Или нещо в този ред на мисли. — Можеш обаче да направиш нещо за мен. — Трез отвори с усилие очи и повдигна глава, въпреки че от това светът се завъртя около него. — Доведи ми Ласитър. Накарай онзи паднал ангел да дойде тук.

— А сега, ако нямаш нищо против, ще си поговоря с Избраницата на горния етаж.

Думите на Рот изобщо не можеха да заблудят Лейла — тонът му красноречиво говореше, че изобщо не моли Кор за позволение да говори с един от поданиците си.

Ако беше само мъничко по-сух, гласът на краля щеше да остави прах по мебелите. Ала Лейла също искаше да говори с него насаме, затова кимна, когато той посочи към стълбището, и с един бърз поглед към Кор пое по стъпалата, подготвяйки се да се изправи очи в очи с Вишъс.

Оказа се, че не бе имало за какво да се тревожи.

Братът отказваше да я погледне от мястото си до масата. Просто взе чашата, която използваше вместо пепелник, и излезе през плъзгащата се врата.

Кралят изкачи стъпалата по-бавно и Лейла се почувства виновна, задето не му беше помогнала.

— Господарю — каза, — има маса на около петнайсет стъпки вдясно…

— Много добре. — Рот затвори вратата към мазето. — Няма да е зле да седнеш. Вишъс навън ли е? Усещам свеж въздух.

— Ъ… — Лейла преглътна мъчително. — Да, на верандата е. Да… да го повикам ли?

— Не. Това е между теб и мен.

— Разбира се. — Тя се поклони, макар че кралят не можеше да я види. — И, да, мисля, че действително ще седна.

— Мъдър избор.

Кралят остана на мястото си, малко встрани от вратата, която беше затворил. За миг Лейла опита да си представи какво би било да премине през живота си, без да може да се ориентира визуално. Пред краката му можеше да е зейнала яма или да има пръснати стотици кабарчета, или… небесата знаеха какво. Ала докато гледаше твърдо стиснатата му челюст, си даде сметка, че той определено изглеждаше способен да устои на всичко. И как само му завиждаше за това.

— Е, няма ли да седнеш?

Откъде знае, зачуди се, и побърза да се настани на един от четирите стола.

— Да, господарю?

Рот заговори със спокоен, равен глас, произнесе думи и изречения, които при всички други обстоятелства Лейла не би имала проблем да разбере.

В този случай обаче не схвана нищо след „Малките ти са…“.

— … всяко второ денонощие, в зависимост от графика на дежурствата му. Така е справедливо и смятам, че балансира интересите на всички. Фриц ще бъде отговорен за това да те придружава до…

— Съжалявам — процеди Лейла с усилие. — Може ли… дали е възможно да повторите онова, което казахте?

Лицето на краля като че ли омекна.

— Искам децата ти да бъдат с теб през едно денонощие. С Куин ще си поделите родителските права поравно и заедно ще отговаряте за всички решения, които ги засягат.

Лейла примига учестено, давайки си сметка, че цялото й тяло трепери.

— Значи, няма да ми ги отнемете?

— Не, няма.

— О, господарю, благодаря ви. — Тя затисна устата си с ръка. А после заговори, без да я сваля. — Не бих могла да живея без тях.

— Знам. Вярвай ми, разбирам го. А Светилището ще ти осигури нужната безопасност.

Лейла се сепна.

— Съжалявам, какво?

— Ще ги заведеш в Светилището и ще се настаните в личните покои на Скрайб Върджин… не е като тя да ги използва вече. Това е най-сигурното място за трима ви, защото дори не е на Земята, а Фюри и Кормия ме увериха, че с лекота ще можеш да се придвижваш по начина на Избраниците заедно с децата, трябва просто да ги прегърнеш и готово. — Рот поклати глава. — Куин ще откачи, когато му кажа, но няма как да постави под въпрос сигурността им, докато са там горе. А когато те не са с теб, ще бъдеш свободна да ходиш, където поискаш. Можеш да използваш и това място.

Последва пауза и Лейла се изчерви.

Защото Рот знаеше точно какво щеше да иска да прави и с кого. Поне докато Кор не си заминеше за Древната страна.

— Да — каза тя бавно. — Да, да, действително.

— Но има едно условие: да ги връщаш, когато дойде време да бъдат при Куин. Така както той ще ти ги дава, когато е твоят ред. Графикът трябва да бъде спазван и от двама ви.

— Абсолютно. Те имат нужда от баща си. Той е много важен в живота им. Не искам да сторя нищо, с което да изложа това на опасност.

Рот беше прав. Сега, когато тя на практика беше получила прошка по обвиненията в предателство, основният аргумент на Куин против това тя да има контакт с малките щеше да бъде, че вече не може да живее в имението на Братството заедно с тях, а на света нямаше друго място, дори ако охранителната му система беше дело на Вишъс, което би могло да се мери със защитата, която предлагаше то.

Решението? Място извън света.

В края на краищата над Светилището беше имало едно-единствено нападение. И то беше опит за преврат, подготвен от недоволни в редиците на глимерата, които вече не бяха сред живите.

Тя, Лирика и Рамп щяха да бъдат щастливи там, заобиколени от зелената трева, изобилието от цветя, мраморните шадравани, храмовете. Имаше толкова много, което да изследват, докато растат и прохождат.

— Съвършено е — каза Лейла. — Господарю, съвършено е.

— Ще тръгвам и още сега ще говоря с Куин. Ще го сложа на дежурство утре вечер. Тогава ще дойдеш в имението и ще вземеш децата.

Лейла наведе глава.

— Това е… толкова далеч.

— Така е най-добре. Куин е крайно нестабилен и не искам да си наблизо, когато му представя графика за посещенията, нито когато дойдеш да вземеш децата. Така че нямаме друг избор. Но ще накарам Бет да ти изпрати още снимки.

— Снимки?

— Аха. Не ги ли получаваш на телефона си?

— Не го взех със себе си. Тя да не би да ми е изпращала снимки?

— Те всички ти пращат снимки. Направили са група и ти си в нея, или поне така ми казаха. Жените в къщата искаха да са сигурни, че няма да пропуснеш нищичко.

— Те са толкова… — Лейла си пое дълбоко дъх, за да се овладее. — Толкова мило от тяхна страна.

— Разбират какво преживяваш. Или поне достатъчно, за да са ужасени.

Лейла допря ръце до лицето си. Сякаш това щеше да й помогне да се овладее.

— Ела.

Когато кралят й даде знак да се приближи, тя скочи от стола и се втурна към него. Да прегърне Рот, бе като да обвие ръце около роял, твърде кораво и прекалено огромно.

Ала кралят я прегърна на свой ред и я потупа по гърба.

— Ще ми направиш ли една услуга?

Лейла подсмръкна и вдигна очи към твърдата линия на брадичката му.

— Всичко.

— Внимавай с Кор. Дори ако не те убие физически, пак може да те съсипе завинаги.

Лейла бе в състояние единствено да поклати глава.

— Вече го направи, господарю. Вредата, боя се, вече е нанесена.