Избраницата

18

Легнала върху голото студено тяло на Кор, Лейла отчаяно искаше да го стопли, да го изведе от гората, да го нахрани и напои. Как така изобщо беше жив? Как беше оцелял дори час, да не говорим пък за цял ден, при тези условия? Прескъпа Скрайб Върджин, беше толкова вкочанен, че дори не трепереше — тялото, ръцете, краката му бяха сковани като на статуя, брадясалото му лице бе разкривено от болка.

— Трябва да те махнем от тук — каза тя настойчиво. — Ще пиеш от вената ми, а след като сме в безопасност, ще… не знам, ще говориш с тях или пък…

Изведнъж си спомни думите на Вишъс, че Кор бил оставил ключа в пещерата, когато бе избягал от Гробницата. Това със сигурност означаваше нещо, нали? Ако възнамеряваше да си отмъсти или да им навреди, несъмнено би го взел със себе си, нали? И братята не може да не го знаеха, не може да не го бяха изтълкували като признак на миролюбиви намерения… нали?

— Трябва да…

— Лейла. — Немощният глас на Кор беше настойчив. — Лейла, погледни ме…

Лейла поклати глава, отдръпвайки се леко от него.

— Нямаме време! Ще замръзнеш…

— Шшт. — Тъмносините му очи омекнаха. — В душата ми е топло, когато ти си пред мен. Това е всичко, от което се нуждая.

— Моля те, вземи вената ми. Моля те…

— Какъв прекрасен начин да умра. В прегръдките ти. По-хубава смърт, отколкото заслужавам, със сигурност. — Напук на всичко рационално, сивите му устни се усмихнаха. — Има нещо, което трябва да ти кажа…

— Няма да умреш, аз няма да ти позволя…

— Обичам те.

Дъхът на Лейла секна.

— Какво?

Предсмъртната му усмивка стана почти замечтана. А може би „благоговейна“ би било по-правилно.

— Обичам те с цялото си черно, изсъхнало сърце, любов моя. Не заслужавам земята под краката ти, нито уханието ти в ноздрите си, нито дара на кръвта ти, но съм… благодарен за проумяната, която ти сътвори у мен. Ти ме спаси и единственото, което превишава любовта ми към теб, е благодарността ми.

Изрече го забързано на Древния език, сякаш знаеше, че не му остава много време.

— В покой съм и те обичам, Лейла. — Вдигна вкочанена ръка към лицето й и когато докосна бузата й, Лейла ахна от вледенеността на кожата му. — И вече мога да си отида…

— Не, моля те, не…

— Мога да си отида.

Усмивката му щеше да я преследва до края на дните й. Несъмнено го разкъсваше мъчителна болка, ала цялото му същество излъчваше умиротвореност. За нея обаче нямаше покой. Ако Кор оцелееше, им предстоеше ужасяваща битка. Ако умреше? Щеше да отнесе със себе си в Небитието част от нея.

— Кор, моля те…

— Така е най-добре.

— Не, не. Не е, не ме изоставяй…

— Остави ме да си отида. — Тонът му стана строг. — Ще си тръгнеш от тук с високо вдигната глава, знаейки, че си била почитана и обожавана, дори и само от такъв като мен. Ще ме оставиш да си отида, ще продължиш живота си с малките си и ще си намериш някой, достоен за теб.

— Не казвай това! — Лейла избърса нетърпеливо сълзите от бузите си. — Можем да оправим всичко.

— Не, не можем. Трябва да ме оставиш да си отида и да си тръгнеш от тази гора, пречистена от греха, който аз донесох в живота ти. Вината беше, и е, единствено моя, Лейла. Ти не направи нищо грешно и несъмнено знаеш, че ще бъдеш по-добре и в по-голяма безопасност без мен.

Лейла се приведе напред и отметна сплъстената коса от челото му. Помисли си за гнева на Куин и проблемите с децата им и нямаше как да възрази на думите му. Макар да я убиваше да го изгуби, невъзможно бе да отрече, че Кор беше хвърлил живота й в хаос.

— Закълни ми се, че ще продължиш напред — настоя той. — Няма да мога да намеря покой, докато не го направиш.

Лейла закри лицето си с ръце.

— Имам чувството, че ме разкъсват надве.

— Не, не, това е благословена нощ. Толкова отдавна искам да изрека истината на глас, ала никога не беше правилният момент. Първо, защото я отричах пред себе си, после, защото се мъчех да й се съпротивлявам и те отпратих от себе си. Ала сега, когато съм на път да напусна тленната си обвивка, съм свободен… и най-важното, ти също. За нас не можеше да има щастлив завършек, Лейла, обич моя. Ще има обаче щастлив завършек за теб. Братята ще ти простят, защото са честни и справедливи и знаят, че злият съм аз, не ти. Ти ще продължиш живота си и ще бъдеш майката, която трябва да бъдеш, ще си намериш мъж, достоен за теб, кълна ти се. Аз не съм нищо друго, освен пречка в съдбата ти, нещо, което трябва да бъде превъзмогнато и оставено зад гърба. Ти ще продължиш напред, обич моя, а аз ще бдя над теб.

Лейла отвори уста, за да каже нещо, но тогава той се закашля, простена и потрепери.

— Кор?

Той си пое дълбоко дъх и клепачите му се притвориха.

— Обичам те…

Докато гласът му заглъхваше, жизнената му сила се отцеди от тялото му и то сякаш се смали.

Главата му се отпусна в снега и едва тогава Лейла си даде сметка, че изобщо бе успял да я повдигне. Ново разтърсващо тялото поемане на дъх и светлината в очите му помътня още повече.

Ала той все така беше в покой. Изглеждаше…

Изпращяването на съчка досами нея накара Лейла да вдигне глава и тя ахна.

Пред тях, извисяващ се, широко разкрачен в снега и с пистолет в ръка, стоеше братът Вишъс. Лицето му бе толкова безстрастно и овладяно, че сякаш бе палач, надянал маска.

Кор имаше чувството, че се намира под вода. Бездруго крехкото му физическо състояние беше толкова окаяно, изложено на студа и природните стихии, че сякаш трябваше да изплува до една несигурна повърхност, борейки се с мощно течение, само за да запази съзнание. Но нямаше да издържи още дълго. Онова, което имаше да каже на Лейла, беше достатъчно важно, за да му вдъхне сила, но изрекъл веднъж думите, бързо чезнеше.

Ала прекрасното й лице. О, красивото й лице.

Толкова бе благодарен, че никога не беше правил любов с нея. Би било егоистично от негова страна да даде воля на страстта си, която щеше да я остави истински омърсена до края на дните й. По-добре бе да продължи неопетнена за мъжа, чиято щеше да бъде наистина.

Макар че, прескъпа Скрайб Върджин, мисълта за това го убиваше.

Но я обичаше достатъчно, за да я остави да си отиде, желаейки й всичко най-добро, което животът можеше да й предложи. И твърдата му решимост да го стори, бе най-възвисеното и най-доброто нещо, което беше правил някога.

Може би единственото възвисено и добро нещо.

— Обичам те — прошепна.

Искал бе да го изрече по-силно, ала ставаше все по-трудно да поема кислород в дробовете си, така че, за да пести силите си и да си спечели още малко време, престана да се опитва да говори и се задоволи с това просто да я съзерцава. Интересно как беше слял пристигането й тук, в гората, с онзи спомен; как обърканият му мозък я беше направил част от един ужасен спомен, като негова спасителка.

Ала в действителност, дали в истинския живот, или в илюзорните му спомени, тя беше неговата богиня и неговото чудо, неговата спасителка, въпреки че нямаше да излезе жив от това. И какво щастие само, да има…

В мига, в който очите й се преместиха от него върху нещо, което я стресна, а после уплаши, в тялото му се вля енергия, реакцията на обвързан мъж, чиято плът се готви да защитава и брани дори ако опасността се окажеше просто боязлива сърна.

Ала с това реакцията му се изчерпа, инстинктът напразно се опитваше да раздвижи онова, което вече не бе в състояние да помръдне. Успя все пак да извърне едва-едва глава и да премести поглед.

Така че да види своя убиец… стига природата да не изпревареше брата Вишъс. Което не беше особено вероятно, не и с пистолета в ръката му.

С периферното си зрение Кор видя Лейла да протяга ръце напред и да се изправя бавно на крака.

— Вишъс, моля те, недей…

Кор отново откри гласа си.

— Не пред нея. Ако имаш поне малко съвест, не го прави пред нея. Отпрати я и тогава ме убий.

Лейла се свлече на земята до него, разпервайки ръце, за да го предпази.

— Той е добър мъж. Умолявам те…

С невъобразимо усилие и болка, от която едва не изгуби съзнание, Кор се извъртя, за да срещне диамантените очи на брата. Докато двамата се взираха един в друг, Лейла продължаваше да се моли за един живот, който не заслужаваше да бъде спасен.

— Недей, обич моя — помоли я Кор. — Върви си, остави ни. Аз съм в покой, а той ще стори онова, което ще донесе покой на Братството. Извърших предателство и това ще изличи петното, което оставих върху твоя живот. Смъртта ми ще те освободи, обич моя. Приеми дара, който съдбата дава и на двама ни.

Лейла отново избърса бузите си.

— Моля те, Вишъс. Каза ми, че разбираш. Каза…

— Не пред нея — настоя Кор. — Последната молба на един престъпник. Възможност да докажеш, че си по-добър мъж от мен.

Гласът на Вишъс отекна като гръм след немощния глас на Кор.

— Вече знам, че съм по-добър от теб, задник такъв. — Той погледна към Лейла. — Махай се от тук. Веднага.

— Вишъс, умолявам те…

— Лейла, няма да повтарям. Знаеш какво можеш да изгубиш и те съветвам да помислиш за малките си. И бездруго вече си имаш достатъчно проблеми.

Кор затвори тъжно очи.

— Толкова съжалявам, обич моя. Задето изобщо те въвлякох в това.

Само две жени в живота му бяха имали някакво значение: майка му, която го беше изоставяла отново и отново… и неговата Избраница, която бе наранил по толкова много начини.

— Вишъс, моля те — умоляваше Лейла. — Каза ми, че той не е зъл. Каза…

— Излъгах — измърмори братът. — Чисто и просто излъгах. Така че си върви. Сега.