Избраницата

31

Когато съмна, поне според цифровия часовник върху нощното шкафче, Кор усети как по тялото му преминава спазъм на остатъчна болка. Само като си помислеше къде бе едва преди двайсет и четири часа…

Ако тогава някой ангел слезеше от небето и му кажеше, че в рамките само на едно денонощие от прага на смъртта ще се озове легнал до своята любов в къща, притежание на Братството? Би заявил, че е невъзможно.

Дори ако му го беше казала самата Скрайб Върджин.

Хвърли поглед към Лейла. Тя се бе отпуснала върху гърдите му, изтегната като най-хубавото одеяло, което някой бе имал някога. Част от онова, което толкова му харесваше в този момент, освен факта, че бе напълно сексуално задоволен, също като нея? Тя спеше дълбоко. Избраницата Лейла беше потънала в необезпокояван от нищо сън, тялото й беше лениво отпуснато, дишането й — равномерно, клепачите й — затворени така, сякаш от много, много отдавна не си бе отдъхвала наистина.

Качеството на съня й имаше значение за него по ред причини, най-важната от които бе, че не би могла да е толкова спокойна, ако му нямаше доверие да се грижи за нея. Да я опази в безопасност. Да я брани от всякакви заплахи.

Като обвързан мъж, безопасността на неговата жена бе основната цел на съществуването му, доверието й в него беше най-големият източник на гордост, нейното добруване — онова, което поставяше над всичко останало.

Да й служи, бе най-висшето и най-доброто, което би могъл да стори с живота си, и с огромна тъга осъзна, че това бе нещо, на което нямаше да е в състояние да се радва още дълго.

Рот бе прав да поиска шайката копелета да се закълнат върху черния му диамантен пръстен, преди да ги прокуди в Древната страна. Бойците на Кор бяха банда крадци и ренегати с принципи и ако той им наредеше занапред да бъдат верни на Слепия крал, те щяха да го сторят и да удържат на дадената дума, макар и не заради обещанието към Рот. А заради лоялността им към Кор.

За него те биха дали живота си.

Братството обаче никога нямаше да повярва на това. Не, единственото, което би могло да ги убеди, бе клетва, дадена пред техния господар, и дори тогава сключеният мир щеше да е крехък.

Но как да ги намери? Колдуел беше голям град, ако искаш пътят ти да се пресече с този на някой, който не го иска. Да се опиташ да откриеш местонахождението на група мъже, за които най-важното бе да останат скрити? Невъзможно.

И това бе, при положение че вече не са се върнали в Древната страна.

Лейла въздъхна тихо и се размърда до него, намествайки глава върху ръката му. За да я успокои още повече, Кор започна да гали бавно гърба й с длан.

Знаеше, че би трябвало да затвори очи и да последва примера й, но това бе невъзможно. За щастие, беше свикнал да кара без сън.

Докато лежеше в мрака със своята любима, Кор отново се удиви на това как го беше преобразила. А после се върна в миналото си.

Трудно бе да не се запита какво би станало, ако не беше решил да ограбва групата воини в гората през онази нощ. Още по-трудно — да не съжалява за решението, довело до още толкова много.

Защото го беше открило едно зло…

Блъдлетър.

Прескъпа Скрайб Върджин, помислил си бе Кор, докато се взираше в мъжкия вампир, който се бе появил изневиделица в гората и го беше хвърлил на земята. Изглежда, че Кор се бе опитал да ограби, а после се бе видял принуден да убие отряд от мъжете на Блъдлетър.

И щеше да умре заради това.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита страховитият воин, изправен над Кор. — Никакво извинение за онова, което ми отне?

В усилилия се вятър Блъдлетър се отдръпна от него и отиде да вдигне отсечената глава за косата. Тя се разлюля в ръката му и от зейналата шия покапа кръв.

— Имаш ли представа колко време ми отнема да подготвя един от тези? — Тонът бе по-скоро подразнен, отколкото каквото и да било друго. — Години. Току-що, в една нощ, в една битка, ти ми отне огромна инвестиция на шибаното ми време и енергия.

С тези думи той запрати главата настрани и Кор потръпна, когато тя се търкулна в храстите.

— Ти. — Блъдлетър го посочи с пръст. — Ще ми платиш за това.

— Не.

За миг Блъдлетър изглеждаше слисан. А после върху лицето му се разля усмивка, разкриваща всичките му зъби.

— Какво каза?

— Нищо няма да ти плащам. — Кор се изправи на крака. — Нищичко.

Блъдлетър отметна глава назад и се разсмя. Звукът отекна в нощта и подплаши една сова от близкото дърво и сърна малко по-надалече.

— Да не би да си луд? Може би лудостта ти даде такава сила?

Кор се протегна бавно и взе косата. Дланите му бяха потни и дръжката се хлъзгаше в ръката му, ала той стискаше оръжието с всичка сила.

— Знам кой си — каза тихо.

— Така ли? Да чуем. — Още една ужасна, кръвожадна усмивка, докато поривите на вятъра развяваха дългата, сплетена на плитки коса. — Обичам да слушам за постиженията си от устата на другите… преди да ги убия и да изчукам трупа им. Кажи ми, това ли си чувал за мен? — Блъдлетър направи крачка напред. — Това ли те ужасява толкова много? Обещавам ти, че няма да почувстваш нищо. Освен ако не реша, че те искам, докато все още дишаш. Тогава… тогава ще познаеш болката на обладаването, уверявам те.

Беше като да се изправи срещу абсолютно зло, демон, облечен в плът и изпратен на земята, за да изтезава души, които иначе биха останали чисти.

— Ти и твоите мъже сте крадци. — Кор следеше и най-малкото движение на огромното тяло, от свиването на пръстите до пристъпването от крак на крак. — Омърсявате жените и не признавате законите, не служите на единствения, истинския крал.

— Да не мислиш, че Рот ще ти се притече на помощ? Наистина? — Блъдлетър се огледа демонстративно из пустата гора. — Мислиш, че милостивият ти владетел ще се появи и ще се намеси в твоя защита? Лоялността ти е похвална, предполагам, но няма да те предпази от това.

Стъргането на метал в метал бе като писък, отекнал в нощта; острието, което Блъдлетър извади, беше почти толкова дълго, колкото косата.

— Все още си му верен, а? — провлачи Блъдлетър. — Даваш ли си сметка, че кралят никъде не може да бъде открит? Че след като родителите му бяха убити, той изчезна? Така че, не, мисля, че няма да бъдеш спасен от такива като него. — От гърдите на Блъдлетър се изтръгна силно ръмжене. — Или от когото и да било.

— Сам ще се спася.

В този миг облаците изгубиха битката с вятъра и от нощното небе се разля лунна светлина, ярка като слънчевите лъчи, които Кор не бе виждал от времето, преди да се преобрази.

Блъдлетър се сепна. А после наклони глава на една страна.

Последва дълъг миг мълчание, през който нищо не помръдваше, освен боровите клонки и храсталаците.

А после Блъдлетър прибра кинжала си.

Кор обаче не свали своето оръжие. Нямаше представа какво става, но много добре знаеше, че не бива да имаш доверие на врага си, а със стореното в самозащита си беше навлякъл гнева на този страховит воин.

— Ела с мен.

В първия миг Кор не разбра думите. А дори когато го стори, пак не разбираше.

Поклати глава.

— По-скоро ще отида в гроба си, преди да дойда където и да било с теб. То и без това е едно и също.

— Не, ще дойдеш с мен. Ще те науча да воюваш и ти ще служиш редом с мен.

— Защо бих сторил нещо такова?…

— Защото такава е съдбата ти.

— Не ме познаваш.

— Знам точно кой си. — Блъдлетър кимна към обезглавеното тяло. — И то обяснява това тук.

Кор се намръщи и нещо различно от страх ускори пулса във вените му.

— Какви лъжи говориш?

— Лицето ти те издава. Мислех, че си просто мълва, слух. Но не, не и с ръка като твоята и тази устна. Ела с мен и аз ще те обуча, ще воюваме срещу Обществото на лесърите…

— Аз съм най-обикновен крадец. Не съм воин.

— Не познавам крадец, който е способен на това, което направи току-що. Ти също го осъзнаваш. Отричай го колкото искаш, но ти си създаден за това, изгубен в света и отново намерен.

Кор поклати глава.

— Няма да дойда с теб, не… не, няма…

— Ти си мой син.

Сега вече Кор отпусна косата. Сълзи бликнаха в очите му и той примига, за да ги пропъди, твърдо решен да не показва и следа от слабост.

— Ще дойдеш с мен — повтори Блъдлетър. — И аз ще те науча да се биеш както трябва. Ще те направя корав като стомана, закалена в огъня, и ти няма да ме разочароваш.

— Знаеш ли нещо за майка ми? — попита Кор немощно. — Къде е тя?

— Не те иска. Никога не те е искала.

Вярно бе, помисли си Кор. Същото му беше казала и бавачката.

— Така че ще дойдеш с мен и аз ще отворя пътя на съдбата ти. Ти ще ме наследиш… ако обучението не те убие.

Кор се върна в настоящето, отваряйки очи, които не си бе дал сметка, че е затворил. Блъдлетър се бе оказал прав за някои неща, грешеше за други.

Обучението във военния лагер беше много по-ужасно, отколкото Кор би могъл да си представи. Воините там се биеха помежду си за оскъдните храна и вода, както и когато ги изправеха един срещу друг за забавление и съревнование. Беше брутално съществуване, което нощ след нощ, седмица след седмица, месец след месец, в продължение на онези пет години бе направило точно това, което Блъдлетър беше обещал.

Кор бе закоравен в жива стомана, състраданието и емоциите му — смъкнати от него, сякаш никога не бяха съществували, жестокост след жестокост бяха стоварвани отгоре му, докато истинската му природа не бе смазана от всичко, което беше видял, а по-късно и сторил.

Садизмът бе нещо, на което човек можеше да бъде научен. Той бе живото доказателство за това.

Освен това беше заразен и той бе сторил с Троу същото, което Блъдлетър с него, подлагайки някогашния аристократ на низ от унижения, предизвикателства и обиди. Резултатът беше същият: Троу беше издържал на изпитанията, но те го бяха отровили.

Само че, за разлика от Кор, Троу като че ли не беше докоснат от никаква благославяща сила, амбицията му си оставаше все така необуздана.

Или поне беше така, преди Кор да бъде пленен, а нямаше основание да предполага, че времето бе променило нещо в наклонностите или амбициите на другия мъж.

Поради което Кор се беше погрижил да предупреди Рот за него.

Помилва Лейла по рамото и отново бе обзет от удивление пред ефекта, който тя имаше върху него, способността й да проникне през бронята на агресията и враждебността му и да докосне мъжа отдолу, истинското му Аз.

Онова, с което толкова отдавна бе изгубил връзка.

Тя бе неговият рестарт, механизмът, върнал го към онзи, който бе, преди пътят му да се пресече с този на Блъдлетър.

Образът на ужасния воин изникна в ума му, така ясен, сякаш го беше видял едва предишната нощ — надвисналото чело, пронизващите очи, изпъкналата челюст и дебелият врат, масивните размери на тялото му. Беше гигант дори сред едрите воини в лагера, природна стихия, пред която бледнееха и горещата ярост на летните бури, и експлозивната, вледеняващата природа на снежните хали.

Освен това беше лъжец.

Който и да бе бащата на Кор, не беше той. Казал му го бе не кой да е, а самият потомък на Блъдлетър.

Кор тръсна глава върху меката възглавница, за да проясни мислите си.

Толкова дълго бе искал да знае кои са родителите му, нещо, което, предполагаше, важеше за повечето сираци по света: дори ако те не го бяха искали, дори ако нямаше да има никаква връзка с тях, все още му се искаше да научи самоличността им.

Трудно бе за обяснение, но открай време имаше чувството, че земното притегляне като че ли няма същия ефект върху него, сякаш тялото му притежаваше безтегловност, която, поглеждайки назад, го беше предразположила към това да падне в идеологията на разруха, хаос и смърт на Блъдлетър.

Когато нямаш свой собствен морален компас, този на всеки друг ще свърши работа. А в неговия случай това се бе оказал възможно най-чудовищният, най-злият, който човек би могъл да си представи.

Господи, съжаляваше за толкова много неща.

Блъдлетър беше казал, че ще го подготви за война, но беше станало повече от ясно, че го тласка единствено жаждата за кръв, а не желанието да брани расата. И все пак Кор не му беше обърнал гръб: вкусил веднъж бащинската гордост, по колкото и извратен начин да се проявяваше тя, одобрението се бе превърнало в наркотика, от който се нуждаеше, противоотровата на дупката, зейнала в него.

Само че бащинският интерес се беше оказал просто химера. Лъжа, излязла наяве благодарение на една неочаквана истина.

От загубата на Блъдлетър Кор се бе почувствал така, сякаш го бяха изоставили за трети път. Първият път бе при раждането му. Вторият бе, когато жената, която бе негова бавачка — или нещо друго, — го беше напуснала. Третият бе, когато лъжата на Блъдлетър, несъмнено скалъпена, за да го убеди да дойде с него във военния лагер, бе разкрита, истината беше дошла от неопровержим източник.

Сестрата на Ви, Пейн, бе убила баща им, Блъдлетър.

Убила бе и лъжата.

Ала всичко е наред, помисли си Кор. Да открие любовта, бе сложило край на диренията му. Повече нямаше да преследва илюзията за едно семейство, което не съществуваше, защото никога не го беше искало. Повече нямаше да търси външни източници, които да запълнят празнината в него. Повече нямаше да следва ничия друга ценностна система, освен своята собствена.

А преставайки да се мъчи да намери онова, което не съществува, той бе открил в себе си целта, която винаги бе търсил, и усещането беше хубаво.

Хубаво бе да бъде цял.

Хубаво бе да предложи себе си, без резерви и колебание, на една достойна жена, която обичаше с цялото си същество.

Кор се намръщи. О, Съдби, как щеше да я напусне? Ала с предопределеното не може да се спори и колкото и да беше подобрил себе си, колкото и достоен да беше пътят, по който беше поел, това не можеше да изличи миналото му, нито цената, която трябваше да плати за стореното. Нищо не бе в състояние да стори това.

Истината бе, че никога нямаше да бъде достоен за нея. Дори ако великият сляп крал не му бе заповядал да си тръгне, Кор щеше да го стори доброволно.

Просто трябваше да направят така, че малкото време заедно, с което разполагаха, да им стигне за цял живот.