Избраницата

45

На следващата вечер Лейла се събуди и начаса посегна към малките си. Нямаше обаче причина за тревога — Рамп и Лирика бяха до нея върху леглото в личните покои на Скрайб Върджин, прелестните им ресници бяха заслонили очичките им, дълбокото им дишане и съсредоточените им личица бяха доказателство за усилието, което влагаха в това да пораснат големи и силни.

Излегната по гръб, тя усещаше, че нощта пристига на земята под тях. Винаги беше така, нещо в промяната между светлина и мрак, от сезон на сезон отекваше чак до Светилището.

Движейки се внимателно, за да не обезпокои малките, тя се изправи на крака и дълго съзерцава прелестните им личица. Беше прекрасно това време, което бяха прекарали насаме, наслаждавала се бе на всеки миг, всяка милувка и докосване — нещо, което беше скътала в сърцето си.

Как щеше да ги остави? Щеше да бъде толкова трудно отново да отвори раната, зараснала през тези тихи, прочувствени часове.

За да не заплаче, тя се обърна и прекоси боса мраморния под. Мисълта, че бе спала в личното пространство на Скрайб Върджин заедно с малките си, бе прекалено странна, за да я проумее, но пък тя никога не би могла да си представи нощ, в която майката на расата си е отишла, а двамата с Куин имат график за виждане с децата.

Уви, промените настъпват, когато си решат, и понякога единственото, което можеш да сториш, е да оставиш да се случат и да направиш най-доброто, което е по силите ти.

Пък и покоите бяха толкова удобни, леглото беше така меко, белият цвят на мраморните подове, стените и шкафовете — така успокояващ…

Лейла се намръщи. Вратата на един от дрешниците насреща й беше открехната едва-едва. Странно. Мраморните панели, с техните почти невидими дръжки, бяха напълно равни, когато беше дошла тук, за да поспят.

Приближи се, чувствайки се неспокойна без причина. Не беше като Скрайб Върджин да се криеше там или нещо такова. Хвана дръжката и дръпна, без да е сигурна какво да очаква…

— Леле.

Клин със зеброви шарки. Черно кожено яке. Ботуши с размерите на главата на човек, розова боа от пера, сини дънки, черно-бяла тениска…

— Опитах се да не те събудя.

При звука на мъжкия глас Лейла се обърна рязко и затули устата си с ръка, за да не стресне малките. След това обаче видя кой е и отпусна ръка, смръщвайки се от объркване… а после от шок.

Не, не можеше да бъде…

Ласитър, падналият ангел, й се усмихна и се приближи, русо-черната му коса се полюшваше до хълбоците му, златните пиърсинги и верижки го караха да грее.

А може би грееше по друга причина.

Лейла се прокашля, докато всички възможни значения на присъствието му тук се редяха в главата й.

— Ти… тя… да не би… какво…

— Знам, че заекваш просто защото си толкова развълнувана, че си изгубила дар слово.

Лейла поклати глава… а после побърза да кимне, за да не го обиди.

— Само… искам да кажа… само ти ли си?

— Аха, аз. Скрайб Върджин избра мен, мен, мен. — Той заподскача наоколо като шестгодишно момиченце с близалка и обувки за степ. После обаче заряза представлението и стана напълно сериозен, впивайки поглед в нейния с твърдо изражение. — Все още не съм казал на никого и ти също не бива да го правиш. Просто реших, че ако ще отсядаш тук с хлапетата, рано или късно, ще разбереш, защото се нанасям.

Лейла погледна разтревожено към леглото, но той вдигна ръце.

— О, няма да бъда тук, когато идваш. Знам, че искаш усамотение, и ще уважа това. Освен това искам да ти помогна. Вече ти се струпа толкова много.

Състраданието и разбирането на Ласитър бяха толкова неочаквани, че Лейла се просълзи.

— О, прескъпа Скрайб Върджин, толкова съм… — Тя млъкна, осъзнала, че този призив вече няма смисъл. — Ъм…

— Да, не съм девствен и мразя да пиша. Така че ще трябва да измислим друго име. Мислех си за нещо като високопочитаеми грансиньор, но ми се струва, че човеците са ме изпреварили, по дяволите.

— Ъ… — Лейла заекна отново, прекалено шокирана, за да се сети какво да каже. — Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо.

Един господ знаеше какво щеше да бъде то.

— А що се отнася до тези покои — добави, — не искам да ти бъда в тежест. Ще се преместя в общите спални…

— А, не, аз не спя тук. Само си донесох някои дрехи, да видя какво е усещането, това е всичко. И аз все още свиквам с това повишение… нали се сещаш, опитвам се да открия с какви сили разполагам. — Той се приведе заговорнически към нея. — С други думи: колко мога да направя и да ми се размине. Хей! Знаеше ли, че мога да правя сняг?

— Какво?

— Сняг. — Той изимитира как нещо се сипе, като зашава с пръсти. — Мога да направя цял куп сняг. А знаеш ли какво ще е още по-забавно? Да гледам как човешките учени се мъчат да открият причината за бурята там долу. Ще почнат да говорят за метеорологични условия и промяна на климата, но просто трябваше да помогна на момчето ти.

— Кор? Извинявай… не разбирам.

— Дълга история. Както и да е, как си? Как са децата?

Все едно не се случваше нищо особено.

— Извинявам се, ъ, а…

— Да опитаме с ваше превъзходителство.

Лейла примига.

— Добре. Извинявам се, ваше превъзходителство, но как помогна на Кор?

— Трябваше да задържа бойците му на този континент. Така че направих снежна буря.

— Значи, ги е намерил!

— Знаеш ли, оказва се, че съдбата отваря доста работа на някой като мен. — Ласитър сви рамене. — Кой да предположи, че са нужни толкова усилия, за да дадеш на хората шанс да използват свободната си воля. Сякаш светът е шахматна дъска за всеки човек, за когото отговарям. Така че играя около сто хиляди различни партии едновременно.

— Леле.

— Нали? Слава на Бога за синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност. — Той се ухили, а после се намръщи. — Всъщност по-скоро слава на мен за него.

Лейла не можа да сдържи усмивката си.

— Определено ще бъдеш нещо различно, ваше превъзходителство.

Ласитър размърда рамене.

— Не, звучи странно. Да опитаме с високопреосвещенство.

— Добре, ваше високопреосвещенство.

Ласитър изпука врата си.

— Не. И това не става. Ще трябва да поработим върху въпроса с титлата… о! — Падналият ангел… ъ, главата на всичко… ъ… подскочи, сякаш го бяха смушкали. — Окей, трябва да вървя. Грижи се за себе си и знаеш какво трябва да направиш сега.

— Така ли?

— Аха. Имаш карта, която трябва да изиграеш, ход, който да направиш. Знаеш какъв е. И не забравяй — той допря показалец до устните си, — шшшшшт. Новата ми професия ще бъде малката ни тайна до по-нататъшни инструкции.

— Но, разбира се…

— Чао, чао!

С тези думи той просто се изпари сред водопад от проблясващи искри, посипали се по пода… в същия миг, в който Кормия се появи на отворената врата на покоите.

— Как мина всичко? — попита тя.

„А, значи, си беше тръгнал, за да не го видят“ — помисли си Лейла. Тръсна глава, за да дойде на себе си, и отвърна:

— О, а, чудесно. Наистина добре, благодаря.

Другата Избраница се приближи до малките.

— Здравейте, мъничета. Събуждате ли се вече?

Лейла отиде незабелязано до дрешника и затвори вратата, така че зебровият клин да не се вижда, а после опита да се усмихне така, сякаш не знаеше онова, което знаеше, и не беше чула онова, което беше чула.

— Справиха се отлично. Придържахме се към режима им, разбира се. Нека само взема багажа ни и можем да тръгваме.

Отиде при сака, където беше прибрала и използваните пелени, и го преметна през рамо. След това се приближи до леглото.

— Сигурна съм, че Куин няма търпение да ги види. Знам, че аз нямах, когато… Както и да е, радвам се, че отново дойде да ми помогнеш за пътуването. Благодаря ти.

Очите на Кормия бяха тъжни, ала гласът й бе подчертано жизнерадостен.

— Разбира се! Кой от двамата искаш да вземеш?

— Рамп, защото държах Лирика, докато идвахме. — Намествайки сака така, че да легне на гърба й, тя се обърна към сина си. — Трябва да разделям времето си поравно. Така е справедливо.

Хвърли поглед към Кормия, докато тя вдигаше Лирика. По-силно беше от нея. Не че мислеше, че Избраницата не знае какво прави… просто беше майка.

— Случи ли се нещо вълнуващо? — попита Кормия, вземайки Лирика на ръце.

— Не — измърмори Лейла. — Нищичко.

— Получих работата, полуууууууууучих раааааааааботата…

Терез продължи да говори на отражението си в огледалото, докато си слагаше лек грим и изправяше косата си. Щеше да я върже, за да не й влиза в лицето и да изглежда спретнато, но ако не я изправеше малко преди това, винаги имаше чувството, че на тила й стърчи балетна пачка.

Интересно, открай време смяташе, че е наследила вълнистата коса от майка си. Оказваше се, че не е така.

Изключи пресата за коса и отново погледна в огледалото, за да се увери, че не е прекалила с фон дьо тена и пудрата. След това си кимна.

— Ще се справиш.

Тъкмо когато понечи да угаси лампата, една хлебарка пробяга пред покритата с петна вана и тя трябваше да положи усилие да не я настъпи — все още беше боса. Щеше да бъде ужасно гадно.

— Нямам търпение да се махна от тази дупка.

Излезе в спалнята/всекидневната/кухненското помещение, което звучеше много по-добре, отколкото мърлявата действителност заслужаваше. Взе палтото, телефона и чантата си и съвсем импулсивно един шал. На прага поспря за миг, за да наведе глава и да се помоли на Скрайб Върджин да я закриля.

Не ставаше дума за работата или пътуването до работата. Ставаше дума за това да слезе по стълбището към входната врата и да излезе на улицата невредима.

Тъжно бе да знаеш, че си в по-голяма безопасност по тъмно в лош квартал, отколкото в сградата, където живееш.

Но поне имаше план: през седмицата и половина, откакто се беше нанесла тук с куфара, раницата и седемстотинте си долара в кеш, си бе създала цяла процедура преди излизане. Първо? Допираше ухо до вратата.

Затвори очи и се съсредоточи върху онова, което ставаше в коридора. Нищо необичайно, както изглеждаше. Само редовните крясъци, силна музика и приглушени трясъци.

— Страхотно! Да продължим със следващата стъпка.

Свали веригата на вратата, вдигна лоста, който минаваше вертикално от касата до пода, и освободи резето. Излезе светкавично и заключи бързо след себе си. Не беше сигурно кое е по-опасно — да върви по коридора или да бъде изтласкана обратно в стаята си. Е, да, като вампир тя беше по-силна от повечето човешки мъже, ала онова, от което се боеше, бе какво ще стане, ако някой от тях извадеше пистолет. С нож вероятно би могла да се справи, като надвие нападателя си, но един куршум бе…

Като по шибана поръчка.

Сякаш я беше чакал, противният тип от отсрещния апартамент излезе в същия миг, в който и тя. В сравнение с нея, той изобщо не изглеждаше притеснен или забързан, първо, защото по всяка вероятност беше здравата надрусан, и второ, защото Терез имаше чувството, че той отговаря за сградата.

Определено я беше гледал така, сякаш бе ядене, което би искал да излапа. Отвратителен тип.

Приготвяйки се да посрещне отблъскващите коментари, с които вероятно щеше да я залее, Терез…

— Мамка му! — измърмори той, когато я видя.

А после се обърна и забърника по бравата, сякаш се опитваше да си влезе обратно.

Терез се огледа по коридора. Нямаше жива душа. Може би страдаше от параноидна делюзия или нещо такова? Каквото и да бе, определено нямаше намерение да го попита дали е добре, или да се оплаква от факта, че изведнъж като че ли бе решил да я избягва.

Забърза към стълбището и взе стъпалата на бегом. Знаеше, че вероятно би трябвало просто да се дематериализира, но всички прозорци в сградата бяха покрити с метална мрежа и никой от тях не се отваряше. И макар да беше логично да предположи, че циментът, тухлите или от каквото и да бяха направени стените не са подсилени с нищо, не искаше да рискува. Чувала бе достатъчно ужасяващи истории за това какво се бе случило, когато някой вампир бе предположил погрешно какъв е материалът, през който се бе опитал да се дематериализира.

Тъй като беше самичка на света, това бе още един риск, който не можеше да си позволи да поеме.

Намираше се по средата на стълбището и тъкмо завиваше, когато двама мъже, които се изкачваха, стигнаха до площадката едновременно с нея.

Разпознала ги от лобито, Терез наведе очи и напъха ръце в палтото си, за да стисне чантата си по-плътно до тялото…

Двамата мъже отскочиха назад, блъскайки се един в друг, преди да се долепят до стената, така че тя да може да мине покрай тях. Когато същото се случи и докато излизаше през входа (още един от човеците, които беше виждала в сградата, се отдръпна подчертано от пътя й), Терез реши, че може би страда от заразна болест, която само някой от другата раса можеше да усети.

Или пък бяха открили, че тя е вампир? Нямаше представа с какво би могло да се е издала, но защо иначе биха се държали така, сякаш е запалена пръчка динамит? Да, те всичките се друсаха, но всеобща психоза против жени с тъмна коса не беше особено вероятна.

Но защо да се притеснява, ако това я опазваше в безопасност? Освен, разбира се, ако не ставаше дума за расата й, в който случай беше загазила сериозно. От друга страна, кой щеше да повярва на такива като тях? Наркоманите често страдаха от халюцинации, нали?

Излезе навън и се закова на място.

Леле. Сняг. Навсякъде… сняг. Трябва да беше навалял поне един метър, а вятърът, която я бе държал будна до късно през деня, го беше навял на преспи.

Изобщо не се учуди, че пътеката пред входа, ако изобщо можеше да се нарече така, не беше разчистена. Неприятното бе, че ботите й, които бяха водоустойчиви и удобни, стигаха само до глезените й. Опасяваше се, че мокрите чорапи ще бъдат на мода тази вечер.

Когато стигна до тротоара, установи, че както можеше да се очаква, той също не беше изчистен. Огледа се наоколо, разисквайки със себе си дали да не се дематериализира насред улицата, но не. Слънцето беше залязло, но не беше съвсем тъмно, натрупалият сняг отразяваше и усилваше светлините на града.

Със сигурност щяха да я забележат — трябваше да намери някое по-закътано местенце.

Пое по улицата, сгушена в палтото си, а ушите й щипеха от студа. Поне вратът й беше топъл, както и ръцете й, напъхани в дълбоките подплатени джобове. След две пресечки свърна наляво в една тясна, доста по-тъмна уличка, затвори очи и се дематериализира зад „При Салваторе“.

Докато приемаше физическите си очертания, видя две коли да се появяват и да паркират до служебния вход. Един човешки мъж, а после две човешки жени слязоха от автомобилите и без да си губят времето с приказки, забързаха към вратата, сякаш закъсняваха или им беше студено.

Може би и двете.

Терез последва примера им, улавяйки вратата, преди да се беше затворила напълно, след което изтръска покритите си със сняг обувки върху гумената постелка на прага.

— Здрасти.

Вдигна глава и се взря в очите на учудващо привлекателен човешки мъж. Имаше тъмноруса коса, наситено сини очи и добре очертана челюст.

— Ти ли си новата? — попита я.

— Да.

Една доста голяма длан се протегна към нея.

— Аз съм Емил.

— Терез. Трез.

— И имаш акцент. Също като мен. Е, не е френски като моя.

Тя се усмихна.

— Не, не съм от Франция.

Нямаше ли подобен стар скеч, помисли си тя. Тя беше вампир, а може би той бе извънземен.

— Да идем в стаята за служителите — посочи той напред.

Терез кимна и тръгна до него, като развиваше шала и разкопчаваше палтото си.

— И преди съм била сервитьорка, но въпреки това съм притеснена.

— Енцо, салонният управител, при него ли беше на интервю? Той е много добър. Много свестен. Винаги е справедлив.

— Изпратиха ми копие от менюто. Цял ден го учих наизуст.

Влязоха в кухнята, където имаше помещение с шкафчета за личните вещи. Терез огледа човеците наоколо, мъже и жени на двайсет и няколко години, които очевидно се опитваха да поемат по своя път в живота и да бъдат независими… също като нея. Двама-трима я погледнаха, но всички като че ли бяха съсредоточени върху това да се приготвят за посетителите, които щяха да се изсипят за вечеря.

Салонният управител, Енцо Анджелини, се приближи и се обърна първо към нея, а после и към останалите.

— Ето че си тук, хубаво. Колеги, това е Терез. Терез, ще научиш имената на другите в движение. Ела с мен, за да подпишеш договора и да ти дам униформата.

Имаше нещо успокояващо в това да стане част от рутина и установени правила. След като беше напуснала дома си, всичко бе свободно от ограничения, но освен това имаше и прекалено лековат елемент и усещането бе като да те пуснат в пустошта без карта.

Това тук щеше да е нещо хубаво.

Единственото, от което не беше в особен възторг? Не можеше да пропъди от главата си мисълта за онзи мъж от предишната нощ. Образът му беше като махмурлук, без изобщо да е пила, главата й пулсираше, стомахът й се свиваше, щом си спомнеше онази целувка.

Той бе твърдо решен да я остави на мира. И това все още й се струваше добър план.

Странно бе обаче да ти липсва някой, когото не познаваш. Ала сърцето я болеше мъничко при мисълта никога вече да не го види.

Все едно. Вероятно бяха просто хормони. Или пък тъгата заради всичко случило се, когато бе напуснала Мичиган, се прехвърляше в други аспекти от живота й.

Да, вероятно беше това.

Защото как бе възможно да скърбиш за някого, когото си познавал едва двайсет минути?