Избраницата

43

Троу беше чувал, че можеш да направиш бомба от най-обикновени домакински продукти. Че много лесно може да изработиш взривно устройство с помощта на неща, които можеше да бъдат намерени в повечето кухни.

И все пак, макар това да беше вярно, докато слизаше по официалното стълбище в имението на хелрена на своята любовница, изпитваше почти разочарование от баналността на онова, което търсеше. Все пак с книгата под мишница и добре дошли яснота и целеустременост в ума, той си казваше, че вярата му ще бъде възнаградена, а целта му постигната.

Дори ако това сега не му се струваше особено кулминационно.

Поне в момента беше съсредоточен.

Колко странно бе предишното му объркване, помисли си, когато слезе във фоайето на първия етаж, където огънят, пращящ в мраморната камина, предлагаше топлина и светлина, а кристалният полилей блещукаше така, сякаш от тавана висяха истински диаманти. Поспря за миг и хвърли одобрителен поглед към всекидневната от другата страна с копринените й дивани, канделабъра, завесите на високите, тесни прозорци, цветовете като скъпоценни камъни, избрани от някой с много изискано око и много дълбок джоб.

От другата страна на голямото открито пространство, както повеляваше традицията, се намираше кабинетът на мъжа в семейството, излъчващ могъщество и елегантност. Дървената ламперия, подвързаните с кожа книги, масивното писалище с попивателна от кожа и стол в същия стил, витражните стъкла на прозорците придаваха усещане за такава аристократичност, че Троу почувства носталгия да стяга гърдите му. Много години бяха минали, откакто беше живял по този начин, години, изпълнени с безброй коптори. Имало бе и невежество и вулгарност, смърт и кръв, и долнопробен секс.

Не бе животът, който някога си бе представял за себе си, и действително, колкото и да се беше чувствал свързан с шайката копелета и техния предводител, сега му се струваше, че времето, прекарано с тях, бе просто лош сън, зла буря, преминала през съдбата му, преди да продължи, за да посее хаос в живота на някой друг нещастник.

Мястото му беше тук.

Всъщност от всички места, които беше познал в Новия свят, това имение му пасваше най-добре. Не беше най-голямото сред именията на приятелките му, но беше обзаведено само с най-доброто, отговарящо на стандартите, които би избрал за собственото си жилище…

Които скоро щеше да избере за собственото си жилище, поправи се, след като покореше расата…

— Няма да изкараш дълго с нея.

Троу се обърна рязко. Хелренът на дома, престарял вампир на около осемстотин години, излезе, тътрузейки се, от тоалетната, шумът от пускането на водата в тоалетната чиния беше оповестил присъствието му по-ясно, отколкото чезнещият му мирис и изтъняващият глас.

— Моля? — измърмори Троу, макар да го беше чул отлично.

— Няма да изкара с теб по-дълго, отколкото с останалите. До Нова година ще се озовеш обратно на улицата.

Троу се усмихна, особено когато видя бастуна, от който другият вампир се нуждаеше, за да се придвижва. За миг си представи как се изплъзва от артритната му ръка и изгубил равновесие, той полита и пада тежко върху мраморния под.

— Мисля, че извънредно подценяваш моята привлекателност, старче. — Троу притисна Книгата до гърдите си. Интересно, тя като че ли смъдеше до сърцето му. — Но това не е тема за възпитан разговор, нали?

„Сива коса, рошави вежди, снопчета косми, стърчащи от ушите… о, униженията на старостта — помисли си Троу. — Както и неизбежната полова немощ и импотентност. В крайна сметка и възможностите на виаграта не бяха неограничени. Дори и пенисът да успееше да се вдигне благодарение на фармацевтиката, ако останалата част от тялото бе толкова привлекателна, колкото разлагащ се еленски труп, какво друго би могла да стори една млада жена, освен да си вземе по-съблазнителен любовник?“

— Нали знаеш, че тя излезе — каза мъжът с треперливия си глас.

Защо нямаше еквивалент на бастун за говор, зачуди се Троу лениво. Мъничък високоговорител, който да усилва казаното. Може би с копче, което да добави бас.

— Да, знам — отвърна Троу с усмивка. — Изпратих я да ми намери играчка, друга жена, с която двамата да се позабавляваме. И преди сме го правили, така че тя ще се върне и ще ми донесе това, което искам.

Когато другият мъж заекна, сякаш шокиран, Троу се приведе напред и понижи глас до шепот, сякаш двамата с хелрена споделяха обща тайна.

— Вярвам, ще откриеш, че това ще се случва често занапред. Трябва да осъзнаеш, почитаеми, че аз не съм като останалите, с които се е развличала в миналото. Казвам й какво да прави и тя се подчинява. Което ме различава и от теб, не мислиш ли?

Старият вампир си възвърна присъствието на духа и размаха бастуна си.

— Ще видиш. И преди го е правила. Аз съм този, без когото не може да живее, защото съм в състояние да я издържам. Ти, като скитник, мошеник и пропаднал аристократ, определено не си.

Е, помисли си Троу, възможно бе флегматичната природа на стареца да го беше заблудила. Не че имаше някакво значение.

Троу наклони глава на една страна.

— Вярвай каквото си искаш. Това никога не променя действителността, нали? Приятна вечер.

Отправи се към килера и гласът на хелрена го догони, малко по-силен отпреди:

— Използваш вратата за прислугата, а? Съвсем уместно. Някога си бил член на глимерата, но вече не е така… и не е така, откакто семейството ти те изличи от аналите си. Толкова жалко. Освен ако не погледнеш от тяхната гледна точка. Позорните петна в едно семейство трябва да бъдат премахнати, ако ли не, заплашват да заразят всичко.

Троу спря и бавно се обърна. Присви очи и усети как познатият гняв се гърчи в корема му, змия, която копнее да ухапе.

— Внимавай, старче. Ще ти го кажа само още веднъж: аз не съм като другите.

— Ти си жиголо. Продаваш тялото си за храна и подслон като най-обикновена курва. Един изискан костюм не може да скрие вонята на плътта, която обгръща.

Смътно Троу си даде сметка, че Книгата бе станала гореща до гърдите му. И почувства такова изкушение да се поддаде на гнева си, каквото не бе познавал досега. После обаче си спомни защо беше слязъл на долния етаж. И какво щеше да направи в спалнята си, когато събереше нещата, които му трябваха.

Отново се усмихна.

— Имаш късмет, че се нуждая от теб.

— И гледай да не го забравяш. Нито пък тя.

— Няма, обещавам. Особено когато твоята шелан свърши за мен.

Троу продължи по пътя си, оставяйки хелрена на каквото и да си беше намислил за остатъка от нощта… и колко забавно щеше да бъде то само. Поради проблемите си с подвижността той прекарваше повечето вечери в задната библиотека, подпрян като статуя, чиято основа беше строшена. Така че, когато дойдеше време, нямаше да е трудно да бъде намерен.

Междувременно Троу трябваше да отиде в килера и да си набави необходимите съставки.

Да открие помещението, което му трябваше, с изобилието от рафтове и редиците консерви и кутии, и буркани, не беше трудно. Да намери това, от което се нуждаеше обаче, щеше да отнеме известно време и концентрация: при вида на количеството запаси, накупени за консумация от домакинството, на Троу му се зави мъничко свят.

Нещо като че ли му нашепна да се обърне за помощ към прислугата.

Книгата, щеше да си помисли по-късно, да, Книгата говореше с него без думи така, както едно животно, което познаваш наистина добре, може да ти „говори“ с погледи и движения на муцуната, неща, невидими за останалите, които означават нещо единствено за вас двамата.

Троу отгърна Книгата върху масата за рязане на месо и се усмихна, когато страниците сами се отвориха на правилното място. А после се зае да събере нужните съставки.

Беше гаден бъркоч.

Ангостура битер. Винен оцет. Джинджифил. Лакриц, черен. Рукола. Шафран. Сусамово семе. Освен това — свещи от черен восък. И… машинно масло? От кола?

За миг изпита раздразнение заради усилието, което трябваше да положи, за да събере всичко, и отколешният навик да му прислужват надигна привилегированата си глава. Само че в този миг Книгата изпърха със страници сякаш неодобрително.

— Слушам — каза й той. — Ще изпълня каквото трябва.

Взе една кошница от купчинката до вратата, сякаш пазаруваше и се залови да свали от рафтовете онова, което му трябваше.

О, и медна тенджера. Надяваше се да открие такава в кухнята.

Да, бъркоча си го биваше. Ала едва ли бе това, от което би могъл да си направиш войска, и навярно нямаше да се получи…

Книгата прошумоля със страници, като подразнено куче.

Троу й се усмихна.

— Не бъди толкова докачлива. Имам своята вяра и вярата ми има мен.

Странен начин да се изрази, но думите заседнаха в ума му и излязоха от устата му като шепот.

— Имам своята вяра и моята вяра има мен. Имам-своята-вяра, моята-вяра-има-мен, моятавяраимаменмоятавяраимамен…