Избраницата

61

Тор се отдели от стената, до която стоеше с думкащо в гърдите сърце. Би трябвало да стои на позиция до западната врата, но просто не можеше да остане на мястото си. Краката му го носеха неудържимо напред, очите му бяха приковани в Кор.

— Къде отиваш? — изсъска Блей след него.

— Просто малко по-близо. Ти стой тук.

Малко по-близо друг път. Отиде досами мястото, където шайката копелета стояха насред празния склад.

Гласът на Ви отекваше под високия таван.

— Тук — повтори той, кимвайки към краката си.

Това, знаеше Тор, щеше да покаже много. Ако копелетата се възпротивяха на заповедта да свалят оръжия или да се оставят да бъдат претърсени, би било основателно да се предположи, че си имат работа със засада с мащабите на троянския кон. Но ако…

Един по един бойците на Кор се подчиниха на нареждането, пускайки пистолети и ножове върху циментовия под и изритвайки ги към Вишъс. Дори Кор свали онази своя огромна коса от гърба си и я бутна към Ви.

— Да помогнеш с обиска ли си дошъл? — попита Ви. — Или искаш да ми услужиш с гланца си за устни?

На Тор му отне миг, докато осъзнае, че говори на него.

— Ще ги обискирам.

Другият брат кимна и под погледите на Бъч и Рейдж, които се взираха в копелетата така, сякаш бяха гранати с извадени предпазители, Тор се приближи до Кор и го погледна право в очите.

Господи, защо не го беше забелязал досега? Та те имаха съвсем същия цвят като неговите.

— Тор? — попита Ви остро. — Какво правиш, мой човек?

И челюстта. Същите очертания като неговата. Тъмната коса. Горната устна отвличаше вниманието и ти пречеше да видиш останалото, но сега, когато гледаше отвъд нея?

Тор усети как върху рамото му ляга тежка ръка, а после гласът на Ви отекна в ухото му.

— Наистина бих предпочел, ако някой ще прави нещо глупаво, да бъде един от тях. Нека да не бъде един от нас, става ли?

Кор отвръщаше на погледа му спокойно, без страх или агресия: мъж, който бе приел съдбата си и не се страхуваше от онова, което го очакваше. Нямаше как да не го уважаваш за това.

— Тор, забрави ли за изпитателния срок?

Тор кимна разсеяно, без да го чува наистина. Работата беше там, че след като Уелси бе умряла с неродения му син в утробата си, се беше питал какво ли би било да погледне в очите на някого, в чиито вени течеше същата кръв. Загубата на тази възможност бе още нещо, по което да скърби.

Никога не си бе помислял, че една нощ ще срещне погледа на брат си.

— Какво смяташ да направиш? — попита Кор тихо.

Едва тогава Тор осъзна, че не беше свалил оръжие. Преди да успее да направи нещо по въпроса, Ви се обади:

— За твое сведение, днес си жив благодарение на него.

Това най-сетне привлече вниманието на Тор и той погледна към Вишъс.

— Моля?

— Попаднах на едно клипче, на което този задник тук те защитава от един лесър. Истинска класика. Часове наред го гледах по-рано днес.

— Почакай, какво?

— Помниш ли, когато опита да се превърнеш в решето, като навлезе под дъжд от куршуми? Славни времена бяха. — Ви направи физиономия. — Хей, имам идея. Защо не го добавиш във фейсбука си? Така ще може да чакаш деня, в който ще излезе пост със спомен с него. Толкова затрогващо. А сега го претърси или се върни на шибаното си място.

Тор знаеше точно за какво говори Ви, спомняше си мига, в който бе пренебрегнал собствената си смъртност и законите на физиката, и бе навлязъл в огневата линия на врага.

— Вярно ли е? — попита, мръщейки се срещу Кор.

Копелето кимна веднъж и той изпусна дъха си.

— Защо?

— Сега това няма значение.

— Напротив, важно е. Защо?

Кор погледна към Ви, сякаш се опитваше да прецени дали братът е на път да изгуби цялото си търпение.

Твърде късно, помисли си Тор. Обаче, майната му — може би никога вече нямаше да има тази възможност да попита.

— Защо? — настоя. — Бяхме врагове.

Когато Кор най-сетне отговори, гласът му със силен акцент не трепваше.

— Беше толкова храбър. Изложи се под дъжда от куршуми без страх. Независимо от позициите ни по онова време, не исках един толкова смел воин да бъде убит по този начин. В равностойна битка, да. Но не и по този начин. Така че застрелях стрелеца.

Тор примига и си помисли за всичко, което би пропуснал, ако беше загинал през онази нощ. Есен. Шанса да бъде част от сключването на този мир. Бъдещето.

С крайчеца на окото си зърна някакво движение…

Не, беше просто Ласитър. Падналият ангел беше тук и в това нямаше нищо чудно. Той бе като кварталната клюкарка, надничаща иззад оградата си всеки път когато се разиграваше някаква драма.

Тор отново впи поглед в тези тъмносини очи, досущ като неговите. Свали единия си пистолет и прибра другия в кобура.

След това протегна десница.

Кор сведе очи към нея. След един дълъг миг я пое… и двамата братя стиснаха ръце за първи път.

Макар че само единият от тях го знаеше.

От мястото си в далечния ъгъл на склада Куин наблюдаваше как се развива всичко: шайката копелета влязоха в изоставената сграда, спряха в средата, изслушаха Ви и се освободиха от оръжията си. Всичко вървеше по план.

А после Тор пристъпи напред и всички затаиха дъх.

Но не и Куин. Братът нямаше да направи нещо глупаво. Като за начало, това не му беше в природата. Освен това притежаваше чест…

— Какво? — изпръхтя, когато Ви взе да дрънка нещо за това как Кор бил спасил живота на Тор.

О, Куин с очите си беше видял онази малка самоубийствена интерлюдия, онова умопомрачение. Това бе една от историите, за които братята си шепнеха, когато бяха пияни в три следобед и наоколо нямаше никой друг, вписване в каталога на миналото, което правеше цената на травмата от войната толкова истинска.

Обаче какво, по дяволите? Откъде Ви имаше видео запис? От охранителна камера? От някой човек, спотаил се наблизо? Какво значение имаше…

Една фигура се материализира изневиделица до Куин и той замалко да натисне спусъка, ала русо-чернокосата глава не можеше да бъде сбъркана.

— За куршум ли се молиш? — попита.

— Оръжията ти са безсилни срещу мен — отвърна ангелът с глас като на Дарт Вейдър.

— За бога…

Изведнъж Ласитър навря лице в неговото и в странно оцветените му очи нямаше помен от шега.

— Приготви се.

— За какво?

В този миг Рот се материализира в средата на помещението до Вишъс. И именно заради това бяха избрали подобно празно място. Тук нямаше нищо, което да се изпречи на пътя му, нищо, което да го препъне, нищо, което да го затрудни или да го накара да изглежда слаб, като го принуди да разчита на един от братята, за да се придвижва.

Човече, помисли си Куин, докато преценяваше едрите тела на копелетата. Наистина не му харесваше да са толкова близо до краля, дори и невъоръжени.

— Значи, това наистина ще се случи, а? — Куин поклати глава към копелетата и Братството, застанали така близо един до друг. — Едно ще ти кажа — никога не съм вярвал, че ще доживея подобна нощ.

Когато не получи отговор от Ласитър, погледна към него. Падналият ангел беше изчезнал.

Куин отново се съсредоточи и заслуша, което не беше трудно. Гласът на Рот отекваше като църковен орган.

— Разбирам, че клетвата ви е към вашия лидер. Приемам това. Той обаче ми се врече във вярност и клетвата му обвързва и вас. Има ли някой, който не е съгласен с това?

„Не“, изрекоха решително бойците на Кор един по един и от начина, по който ноздрите му потръпваха, беше очевидно, че Рот изпитва миризмата им.

— Добре — заяви той, а после премина на Древния език. — Заповядам на събралите се тук да дадат обет на своя лидер в присъствието на краля, комуто той се е врекъл. Направете го сега, на колене, със склонена глава и вярно сърце.

Без нито дума или колебание, копелетата коленичиха един по един пред Кор и свели глави, целунаха кокалчетата на десницата му. И през цялото време Рот стоеше до тях и изпитваше въздуха, търсейки, ала очевидно не намирайки, следа от измама.

Когато всичко свърши, Кор се обърна към него.

Сърцето на Куин думкаше, докато се взираше в лицето на другия мъж. Макар между тях да имаше немалко разстояние, очите му се плъзнаха по онези черти, онези рамене, онова тяло. Спомни си как си разменят удари, вкопчени в схватка в Гробницата.

Спомни си Лейла, бременна с Лирика и Рамп.

А после отново чу Блей да му казва да се сдобри с Избраницата, така че техните отношения да бъдат както преди. Така че да могат да бъдат семейство. Така че да гледат миналото с разум, не с емоция.

С образа на малките си, кристално ясен в ума му, Куин гледаше как Кор коленичи пред Рот.

Кралят протегна пръстена с черния диамант, символа на престола, принадлежал някога на баща му и на бащата на неговия баща.

Пръстена, който може би Малкия Рот щеше да носи един ден.

— Преклони глава пред мен — нареди Рот на Древния език. — Вречи ми се в служба от тази нощ насетне. Нека между нас никога вече няма вражда.

Куин си пое дълбоко дъх. А после го изпусна, когато Кор сведе глава, целуна диаманта и заяви високо и ясно:

— Вричам ти се с живота и кръвта си. Никога няма да има никой над теб за мен и моите бойци, нито ще има вражда между нас, докато гробът не прибере смъртната ми плът. Това е тържествената ми клетва.

Куин затвори очи и на свой ред отпусна глава.

В същия миг, в който през всички врати на склада нахлуха лесъри.