Избраницата

50

Докато Кор чакаше Лейла да му каже, че иска да си върви, кръвта бушуваше във вените му, а главата му кипеше от спомени. Никога не бе говорил с никого за онова, което бяха сторили с него във военния лагер, нито за онова, което той бе причинявал на другите. Като за начало, никой не го беше питал. Бойците му или бяха правили същото, или някой го беше правил на тях, така че едва ли можеше да се очаква да бъде тема за разговор сред тях, нещо, за което да си спомнят, защото предизвикаше топли, щастливи чувства. А освен бойците си Кор не беше срещал никой, който да иска да го опознае.

— Е — настоя, — какво ще кажеш.

Не беше въпрос. Изобщо не би се учудил, ако тя…

Лейла го погледна право в очите и когато заговори, гласът й беше съвършено равен.

— Това, че оцеляването е страховито, понякога трагично начинание. И ако очакваш да изпитвам друго, освен тъга и съжаление заради станалото с теб, дълго ще трябва да почакаш.

Кор бе този, който пръв отмести поглед. И докато тишината между тях се проточваше, нямаше представа какво изпитва. Изглежда обаче, докато се взираше в ръцете си сякаш от огромно разстояние, трепереше.

— Никога ли не си се чудил какво е станало с родителите ти? — попита тя. — Или да откриеш дали нямаш брат или сестра?

Или поне това му се стори, че я чува да казва. Умът му не се справяше особено добре.

— Извинявай — смотолеви, — какво?

Леглото се раздвижи, когато тя седна до него; краката й, преметнати през ръба, висяха във въздуха, докато неговите, които бяха по-дълги, достигаха пода. След миг усети как нещо обгръща голите му рамене. Одеяло. Беше го завила с одеялото, сгънато в долната част на леглото.

Миришеше на нея.

Беше топло като нея.

— Кор?

Когато той не отговори, тя обърна лицето му към своето. Прииска му се да затвори очи, когато я погледна. Беше твърде прелестна за него и миналото му. Беше изтъкана от доброта, а той вече й бе коствал толкова много: домът, спокойствието с малките…

— Любовта е нещо, което се случва между душите. — Тя сложи длан в центъра на гърдите му. — Нашата любов е между твоята душа и моята. Нищо няма да промени това, нито твоето минало, нито нашето настояще… нито каквото и бъдеще да успеем да си създадем далече един от друг. Поне не и за мен.

Кор си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти вярвам.

— Не на мен трябва да вярваш или да не вярваш. Това е закон на Вселената. Можеш да спориш с него колкото си искаш… или пък би могъл да приемеш благословията такава, каквато е.

— Ами ако тя е била права?

— Кой? Ако кой е бил прав?

Кор извърна очи, приковавайки поглед в босите им крака.

— Бавачката ми все повтаряше, че съм прокълнат. Че съм зъл. Когато ме… — Млъкна, тъй като не искаше да говори за побоите. — Казваше ми, че съм развален отвътре. Че лицето ми просто показвало гнилата ми същност. Че същинското разложение е вътре в мен.

Лейла поклати глава.

— Значи, е говорила за себе си. Разкривала е истината за себе си. Да изрече такива неща на едно невинно дете? Да отрови ума му и да го измъчва по този начин? Ако съществува друга дефиниция на злина и поквара, не знам каква е тя.

— Виждаш твърде много добро в мен.

— Защото това си ми показал. Винаги си бил добър с мен.

Ръката й улови неговата, която беше вкопчена в коляното му, и я стисна, докато той се мъчеше да осмисли нейната лоялност и доброта. Да, тя никога нямаше да разбере истинските мащаби на зверствата му и може би така бе най-добре. Щеше да й попречи да се почувства зле, че го беше преценила толкова погрешно.

— Трябва да ти кажа нещо.

Напрежението в гласа й го накара да я погледне.

Сега, помисли си Кор, сега щеше да му каже да си върви.

— Дължа ти извинение. — Пусна ръката му и сплете длани, сякаш й беше трудно да намери думи. — Направих нещо, което навярно не биваше… и за което определено трябваше да ти кажа по-рано. И съвестта ми ме убива.

— Какво е то?

Смущението й се усили и за Кор бе лесно и истинско облекчение да сменят темата и да се съсредоточи върху онова, което я измъчваше.

— Лейла, не можеш да сториш нищо, с което да ме разстроиш.

Думите се изляха от нея забързано, но ясно:

— В Светилището, където живеят Избраниците, има голяма библиотека с животоописания. В книгите там се съхранява информация за всички мъже и жени от расата, описана от Избраниците, след като са видели в купите всичко, добро и лошо, случило се на земята. Това е пълна хроника на расата, битките и честванията, пиршествата и гладуванията, тъгата и скръбта… смъртите и ражданията.

Тя замълча и Кор усети, че сърцето му забива учестено.

— Продължавай.

Лейла си пое дълбоко дъх.

— Исках да науча повече. За теб.

— Прочела си онова, което пише за мен?

— Да.

Кор отметна одеялото, с което го беше завила, и като се изправи, закрачи напред-назад.

— Защо тогава се хаби да ме питаш за миналото ми? Защо ме принуди да изрека…

— Не всичко е записано там.

— Току-що каза, че е.

— Не и чувствата. Не и мислите ти. Освен това не знаех за… — Тя се прокашля. — Знаех, че си бил във военния лагер, но какво точно се е случвало там, не е описано.

Кор спря и се обърна към нея. Тя бе блажено гола, великолепното й тяло бе изложено пред очите му в топлата спалня, покрито единствено от дългата й прекрасна руса коса. Беше притеснена, но не се свиваше от страх, и той за кой ли път се зачуди защо, по дяволите, жена като нея би имала нещо общо с такъв като него.

Какво не й беше наред, зачуди се.

— Е, какво прочете за мен? — попита.

— Знам кой е баща…

— Спри. — Вдигна ръка с разперена длан, а по челото и горната му устна изби пот. — Спри дотук.

— Толкова съжалявам. — Тя посегна към захвърленото одеяло и го уви около себе си. — Трябваше да ти кажа. Просто…

— Не съм ядосан.

— Не си?

Кор поклати глава и наистина го мислеше.

— Не.

След миг отиде до панталона, който се бе наложило да заеме, и го обу. Стори същото и с тениската, която носеше, когато го простреляха. Вдигна ръба й и погледна дупката там, където куршумът го беше одраскал, а после огледа кожата си. Беше зараснала.

Резултат от кръвта на Избраницата Лейла.

— Знам, какво ще попиташ — каза сякаш отдалече.

— Е, искаш ли да знаеш?

Босите му крака отново се раздвижиха, отнасяйки го от единия край на стаята до другия, отново и отново.

— Знаеш ли, имах една фантазия… когато бях малък. Всъщност няколко. Потъвах в тях, когато бавачката ми ме оковаваше пред колибата през нощта…

— Оковаваше? — повтори Лейла немощно.

— … за да си запълвам времето. Една от любимите ми бе да си представям кой е баща ми. Виждах го като велик воин, възседнал мощен жребец, и как една нощ излиза от гората и ме отнася на седлото зад себе си. В празните ми мечти той беше силен и се гордееше с мен и ние бяхме единни, търсехме единствено чест и доброто на расата. Велики воини, рамо до рамо.

Усещаше, че очите й са впити в него, и това не му харесваше. И така се чувстваше достатъчно уязвим. Ала също както когато вадиш куршум, потънал в плътта ти, трябва да довършиш започнатото.

— Това ми даваше сили да продължа. Дотам, че дори когато отивах в едно или друго сиропиталище, никога не се задържах дълго, защото винаги се страхувах, че той може да отиде в онази колиба и да не ме намери там. По-късно, когато пътят ми се пресече с този на Блъдлетър и той ме излъга, че е моят баща, за да ме накара да отида с него, толкова бях отчаян, че се промених, за да се нагодя към онзи зъл мъж, и това бе една от най-ужасните грешки в живота ми. — Той поклати глава. — Когато открих измамата му, се почувствах предаден, но това беше и завръщане там, където бях като дете. От самото си раждане живеех с мисълта, че съм отхвърлен от родителите си. Разполагали бяха с един-два века, за да преосмислят стореното и да се опитат да ме открият, но те не го направиха. Да науча имената им, какво се е случило с тях или къде живеят? Това няма да промени нищо нито за тях, нито за мен.

Красивите очи на Лейла блестяха от сълзи и Кор виждаше, че се опитва да бъде силна заради него.

Искаше му се да не я беше поставял отново в това положение.

— Не ти се сърдя. — Приближи се и коленичи до нея. — Никога не бих могъл.

Сложи ръце върху бедрата й и се насили да се усмихне. Искаше да й вдъхне увереност, да успокои ума и съвестта й, ала собствените му емоции бяха в хаос. Разговорът с нея беше отворил кутията на Пандора на миналото му и в ума му препускаха най-различни образи, спомени от детството му, от военния лагер, а по-късно — от времето с бойците му. Трупаха се като натрапници, напиращи да нахлуят през затворена врата, заплашващи да превземат цялото му същество.

Ето защо миналото трябваше да си остане погребано, реши той, и дълго неразкрити истини трябваше да си останат такива. Да ги изровиш наново, не решаваше нищо, само вдигаше пушилка, която дълго не можеше да улегне.

Добрата новина? Беше казал на бойците си, че ще се срещне с тях в четири часа, и това му даваше оправдание да сложи край на този разговор. Е, какво като едва минаваше два. Щеше да има нужда от време, за да се овладее.

— Трябва да вървя.

— За да откриеш бойците си?

— Да.

Лейла си пое дъх, сякаш за да се стегне.

— Ще си сложиш ли бронираната жилетка? В случай че попаднеш на още лесъри?

Кор се изправи, махвайки пренебрежително с ръка, за да я успокои.

— Да, но не се притеснявай. Те вече почти не съществуват. Не помня кога за последен път видях един от тях.

Първото хранене у родителите на Блей бе, поне погледнато отстрани, съвършена сцена на закуска: влюбена двойка, две красиви деца и баба и дядо, насядали в кухня, която сякаш беше излязла от ретро женско списание.

Ала действителността бе далече от каквото и да било съвършенство.

Куин се облегна назад в стола и подпря чашата с кафе върху корема си. Което едва ли беше особено добра идея, като се имаше предвид какво се случваше вътре. За да зарадва голямата Лирика и да уважи усилията й, беше изгълтал четири яйца, шест пържени филийки, три чаши кафе и един портокалов сок. О, и три замразени шоколадови бонбона „After Eight“.

Така че, да, напълно беше възможно да експлодира като в онзи филм на „Монти Пайтън“ и парченца от него да посипят красивата кухня с кленова ламперия, дървен под и медни тигани, които висяха като украса над кухненския остров.

— Още пържени филийки? — предложи Лирика с усмивка и протегна подноса, при което Куин усети, че малко го дели от това да върне всичката вкусна храна, която тя беше приготвила, при все още неизядената.

— Мисля, че ще си почина малко, преди да си взема допълнително.

— Добре си похапна, синко — подхвърли бащата на Блей и също се облегна назад. — Май отдавна не си се хранил както трябва. Какво ви дава Фриц там, киноа и тофу?

— О, нали знаеш, все съм зает.

Всъщност трудно бе да се храниш, когато партньорът ти на практика се е изнесъл.

— Твърде много работиш — заяви Лирика, докато наместваше съименницата си в ръцете си. — Не е ли така? Татко ти работи твърде много.

Малката Лирика избра съвършения момент, за да изгука, ако целта й беше да разтопи сърцето на баба си.

— Толкова прилича на Лейла. — Лирика погледна към своя хелрен. — Нали? Ще бъде много красива, когато порасне.

Рок кимна и вдигна чашата с кафе като за наздравица срещу Куин и Блей.

— Добре, че и двамата ви бива с пистолетите.

— Ще се научи на самозащита — обади се Блей. — Така че да може сама да се грижи за себе си и…

Млъкна рязко и погледна през прозореца.

— Точно така — съгласи се Куин. — И ти ще я научиш. Нали, Блей?

Когато Блей не отговори, Лирика погледна към Куин.

— Май обсебих дъщеря ти. Цяла нощ не си я взел в ръце.

Тя завъртя малката в ръцете си и при вида на чертите й, досущ като тези на майка й, Куин потръпна, но бързо се овладя.

— Всъщност няма нужда, благодаря.

Демонстративно се наведе на другата страна и заговори на Рамп, който беше в ръцете на Рок.

— Теб също ще те научим да се биеш. Нали така, здравеняко?

— Нали няма да го изпратиш на бойното поле? — рече Лирика. — Искам да кажа, навярно би могъл да поеме по друг път в живота…

— Син е на брат — намеси се Блей, докато се изправяше. — Така че ще бъде като баща си.

Вдигна чинията си и тази на майка си и се отправи към мивката.

— Ето, Куин, вземи я — рече Лирика.

Куин поклати глава.

— Ще я сложиш ли в кошницата? Аз ще помогна със съдовете.

— А ти — измърмори бащата на Блей на майка му — трябва да дадеш почивка на крака си. В леглото. Хайде.

— Трябва да разтребя.

— Не — заяви Блей твърдо. — Ти готвиш, аз разчиствам, забрави ли?

— Послушай сина си, Лирика.

Докато двамата подхващаха поредния си благовъзпитан, изпълнен с взаимно уважение спор, Куин отчаяно се мъчеше да улови погледа на Блей, докато си подаваха чинии и подноси, кани и чаши над кухненския остров.

Блей обаче нямаше намерение да допусне това да се случи. Всъщност незнайно защо изглеждаше бесен, макар да го прикриваше добре, докато родителите му се готвеха да се оттеглят, за да може Лирика да се настани в леглото.

Тя прегърна Куин и той й отвърна със същото.

— Скоро отново ще дойда.

— Гледай да го направиш. И да доведеш внучетата ми.

Бащата на Блей я взе на ръце.

— Връщам се след минутка, момчета.

— Или пък — рече Лирика — би могъл да погледаш малко телевизия със своята шелан.

— Трябва да помогна в разтребването…

— Те са големи мъже. И сами могат да се справят. Хайде, има предаване за следващото масово измиране, което исках да гледаме заедно.

— Точно за каквото си мечтаех — отвърна бащата на Блей.

Докато двамата се отправяха към стълбите, Куин можеше да се закълне, че Лирика му кимна: Аз ще се погрижа. Не се притеснявай, имаш време…

— Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става тук?

Куин, който тъкмо отиваше към масата, за да вземе салфетките, се сепна и спря.

— Моля?

Блей се облегна на умивалника и скръсти ръце на гърдите си.

— Цяла нощ не я погледна. Отказваш да я докоснеш. Какво, по дяволите, става?

Куин поклати глава.

— Извинявай, не разбирам…

Блей посочи сърдито към бебешките кошници.

— Лирика.

— Не знам за какво говориш.

— Друг път не знаеш.

Докато Блей се взираше яростно в него, Куин почувства как изтощението му се завръща десетократно по-силно.

— Виж, аз не…

— Знам, че не съм техен родител, но…

— Господи, пак ли това? — Куин отметна глава назад и се взря в тавана. — Моля те, не отново…

— … няма да стоя безучастно и да ти позволя да я пренебрегваш само защото прилича на Лейла, а ти не можеш да търпиш Избраницата. Няма да го допусна, Куин! Не е справедливо спрямо дъщеря ти.

Куин замалко да повтори, че не разбира, но не. Нямаше намерение да се измъква така.

Блей размаха пръст насреща му.

— Тя е добро дете и стига ти да не прецакаш нещо през следващите двайсет и пет години, ще се превърне в забележителна жена. И не ме е грижа, че името ми не фигурира в картоните за раждането им и че нямам никакви права над тях…

— Не се засягай, но достатъчно с това. Вече не е вярно.

Докато очите на Блей се присвиваха, сякаш всеки миг щеше да изригне, Куин бръкна в чантата с пелените, сложи наръч документи върху гранитния плот и ги плъзна към него.

— Погрижих се за това.

— Какво?

Куин изпусна дъха си бавно и продължително, отиде до масата и се тръшна в един от столовете. Заигра се с една смачкана салфетка и кимна към документите.

— Просто ги прочети.

Блей очевидно беше в настроение да спори, но нещо явно го възпря. Някаква вибрация в атмосферата или пък беше изражението на Куин?

— Защо? — попита.

— Ще видиш.

Докато другият мъж четеше документите, Куин следеше всеки нюанс върху познатото красиво лице, потръпването на челото, напрягането — а после отпускането — на устата и челюстта, пълното изумление и неверие, заменили гнева.

— Какво си сторил? — попита Блей, когато най-сетне вдигна глава.

— Мисля, че е очевидно.

Блей се зае да прочете документите още веднъж, а Куин обърна поглед към двете бебешки кошници и двата чифта очички, които бяха започнали да се затварят.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Блей най-сетне.

— Твърде късно. Това отдолу е печатът на краля.

Блей заобиколи масата и почти падна в стола, на който седеше майка му допреди малко.

— Това е…

— Имаш моите родителски права. Сега законово ти си техен баща.

— Куин, не е нужно да го правиш.

— Как ли пък не. — Той посочи документите. — Заявих, че съм некомпетентен и негоден за баща. И кой да предположи, че да стреляш в спалнята на децата си е доста убедителен аргумент за това. Сакстън направи необходимите юридически проучвания, след което отнесохме въпроса до Рот и той одобри.

Не и охотно, разбира се. Ала в крайна сметка какво би могъл да стори? Особено след като Куин му беше обяснил какво цели.

— Не мога да повярвам… — Блей отново поклати глава. — Какво ще каже Лейла по този въпрос?

— Нищо. То не я засяга.

— Тя е тяхната майка.

— А сега ти си техният баща. Кажи й, ако искаш, или недей. Не ме е грижа. — Когато Блей се намръщи, Куин метна салфетката настрани и се приведе напред. — Виж, аз винаги ще бъда родният им баща. Моята кръв тече във вените им. Никой и нищо не може да промени това. Не се отказвам от факта, че ги създадох, нито от действителността, че винаги ще бъда част от живота им. Това, което правя, е да ти дам законово право на глас. Когато откачих в онази проклета спалня беше емоционална реакция. — Той отново посочи към документите. — Това тук е действителността.

Блей стоеше и се взираше в документите.

— Просто не мога да повярвам, че си го направил.

Куин се изправи и се залови да закопчае децата в кошниците им, започвайки от Рамп. Когато се обърна към Лирика, се опита да бъде бърз. Опита се да не я поглежда в лицето.

Смущаващо чувство премина през него и той си заповядала го прогони.

— Налага се да оставя Лейла да ги вземе утре вечер. Според графика и двамата сме на бойното поле. Така че, ако не решиш да се смениш, ще се видим в имението утре вечер, преди да излезем. — Поспря за миг, преди да вдигне кошниците. — Освен ако не искаш да се прибереш с мен още сега.

Не се учуди, когато Блей поклати глава.

— Добре, надявам се да те видя утре. Ела по-рано, ако искаш да прекараш известно време с децата си, преди тя да ги отведе.

Беше достатъчно разумен, за да не предположи, че Блей би искал да се види с него.

Вдигна двете кошници, обърна се и се отправи към изхода. Докато вървеше по коридора, се надяваше, че Блей може да получи неочаквано просветление и да се втурне след него.

Когато това не стана, отвори вратата и излезе навън.