Избраницата

19

Когато дойде в съзнание, Трез видя над себе си плосък таван, боядисан в бяло. Я чакай, не бяха ли всички тавани плоски по дефиниция? Не, вероятно не, помисли си. Не и онези с фигури, които бяха на мода през седемдесетте, онези, които приличаха на бяла глазура. Да не забравяме и пещерните тавани, които бяха доста… грапави. В театрите пък често имаше издигащи се стъпала заради акустиката…

Задръж малко, какъв беше въпросът?

Трез примига и си даде сметка за туптяща болка в основата на черепа си…

Лицето на брат му, познато като неговото собствено, изникна пред очите му, слагайки край на таванските му чудения.

— Как се чувстваш? — попита Ай Ем.

— Какво стана? Защо съм… — Трез понечи да стане, но бързо се отказа, когато пулсиращата болка в тила му се усили. — Мамка му, ама че боли.

Да не забравяме и мястото, където пистолетът му се беше впил в долната част на гръбнака му. Определено трябваше да започне да носи проклетото нещо в кобур под мишницата. От друга страна, кога за последен път му се беше случвало да се гътне като викторианска девица?

— Добре ли си? — настояваше за отговор Ай Ем.

— Не, не съм добре, мамка му. — Е, поне знаеше, че с частта от мозъка му, отговаряща за ругатните, всичко беше наред. — Не знам какво ми стана. Свих зад ъгъла и…

Спомнил си за жената на прага, той се надигна рязко и завъртя глава настрани… и ето я и нея, облегната на стената в коридора, обвила ръце около тялото си с напрегнато лице.

Лицето на Селена.

— Остави ни — нареди Трез дрезгаво.

Тя се поклони леко.

— Да, разбира се, аз…

— Не ти. Той.

Лицето на Ай Ем изникна пред неговото.

— Слушай, трябва да…

— Излез от тук! — изплющя гласът на Трез и жената потръпна, което вероятно беше единственото, което бе в състояние да го охлади поне мъничко. — Просто… остави ме да поговоря с нея.

Жената — неговата Селена — вдигна ръце с отворени длани.

— Наистина трябва да си вървя. И така вече се чувствам достатъчно неловко.

Трез затвори очи и се олюля. Гласът й. Този глас. Същият, който го преследваше, денем и нощем, същият тембър и интонация, леката дрезгавост…

— Ще припадне ли отново? — попита тя.

— Не — измърмори Ай Ем. — Освен, разбира се, ако не го фрасна с някой тиган. Което точно в този момент ми се струва доста привлекателна идея.

Трез отново отвори очи, обзет внезапно от параноя.

— Това сън ли е? Сънувам ли?

Жената местеше поглед между двамата, сякаш се молеше Ай Ем да има куража да отговори на този въпрос.

— Просто искам да поговоря с теб — каза й Трез.

— Изчакай ни в кухнята за секунда — помоли я Ай Ем. И преди Трез да успее да възрази, добави: — Ще говори с теб, но само ако тя иска. Няма да я принудя и каквото и да реши, първо ще ме изслушаш.

С един последен поглед към Трез, жената кимна и се отдалечи.

— Коя е тя? — попита Трез пресекливо. — Откъде дойде?

— Не е Селена. — Ай Ем се изправи и закрачи напред-назад. Което означаваше три малки стъпки в едната посока, остър завой и две стъпки обратно към Трез. — Не е твоята жена.

— Това е Селена…

— Не и според автобиографията й. — Ай Ем влезе в офиса си, приведе се през бюрото и взе лист хартия. — Името й е Терез и наскоро се е преместила в Колдуел. Търси си работа като сервитьорка, докато пусне корени тук.

Трез се взираше в листа, който брат му държеше пред него, чудейки се дали все още помни как се чете.

— Не разбирам — измърмори. — Изглежда досущ като Селена. А гласът й…

Взе автобиографията и очите му се плъзнаха по листа, отскачайки от буквите, улучвайки само някои от тях. Детройт, Мичиган. Трийсет и четири годишна. Работила бе различни неща през годините — в IT сектора, в областта на хранителните услуги. Нищо за кръвната й линия, но естествено, нямаше да го спомене, ако възнамеряваше да си търси работа и в света на човеците. Несъмнено обаче беше от простолюдието, не от глимерата — аристократите не оставяха необвързаните си дъщери да кандидатстват за работа като сервитьорки.

О, господи… ами ако беше обвързана?

— Тя не е Селена. — Лицето на Ай Ем беше мрачно. — Не ме е грижа на кого прилича, това не е мъртвата ти шелан, върнала се при теб.

Застанала досами прага на кипящата от дейност кухня, Терез се чудеше дали не трябва да си тръгне.

Беше намерила обявата във фейсбук, в една затворена група само за вампири, и беше изпратила автобиографията си. Беше се кандидатирала на още две места — в човешки кол център и в компания за обработка на данни, за която можеше да работи от вкъщи. От трите места първият й избор беше работата като сервитьорка, защото колцентърът не предлагаше гарантирана заплата, а с обработката на данни щеше да е трудно, защото в сградата, където си беше наела стая (единственото, което можеше да си позволи), нямаше интернет.

Та там едва имаше течаща вода, за бога.

Приковала очи в пода, тя си мислеше за огромния мъж, припаднал пред нея, проснал се на земята в краката й. Невероятно. И макар че благодарение на тази драма собственикът със сигурност щеше да я запомни, определено не беше по причина, която щеше да й помогне да получи работата.

Освен ако не си търсеше служители, които вдъхновяваха другите да губят съзнание.

Намръщи се и отново си представи мъжа, който се беше свлякъл на земята, лицето, очите, тялото му. Беше наистина необикновен. Само че причината да бъде тук не беше необяснимото привличане към някакъв тип, който не бе в състояние да се задържи на краката си. Работа. Имаше нужда от работа, така че нищожните й спестявания да не свършат още преди края на месеца.

Не можеше да се върне там, откъдето беше дошла. Не, не можеше да се върне в Мичиган…

Собственикът на заведението се появи зад ъгъла, поемайки си дълбоко дъх.

— Слушай…

— Не искам да създавам проблеми или нещо такова — каза, макар да нямаше представа какво точно беше направила. — Бих могла просто да си тръгна.

Собственикът извърна глава, спирайки поглед върху редицата готвачи, които сътворяваха кулинарни чудеса край котлоните.

— Вината не е твоя. Брат ми… той преживя много.

— Толкова съжалявам.

Собственикът потърка главата си, не че това разроши остриганата му почти до кожата коса. Беше сянка, също като брат си (много ясно!), с красивите черти и мургавата кожа на сянка. Ала другият бе онзи, когото тя желаеше.

Чакай. Не че го желаеше.

— Той ще се оправи ли? — избъбри. — Изглеждаше така, сякаш има нужда от лекар.

— Имаме си частен лекар, при когото може да отиде.

Веждите на Терез подскочиха.

— О!

— Просто, ти приличаш на…

Мъжът, за когото говореха, влезе в кухнята. Господи, толкова беше едър, с плещи, натежали от мускули, силни гърди и дълги, мощни крака. Красив? Да. Ама наистина привлекателен, с тези свои устни, особено долната, и лицето с тъмната кожа. Носеше бял спортно-елегантен панталон и черно сако и изглеждаше… скъп и секси… леле, тези мокасини бяха толкова шикозни, че сигурно струваха повече от наема й.

За половин година.

Очите му обаче, очите му бяха онова, което погълна цялото й внимание. Тъмни като нощ, ала горещи като огън… и я гледаха така, сякаш тя бе единственото, което съществуваше на света… в което нямаше никакъв смисъл. Не че беше грозна или нещо такова, но и не беше кралица на красотата, нито пък бе издокарана.

— Може ли просто… да поговорим за минутка? — попита той.

Не беше настоятелно. Ни най-малко. Всъщност в гласа му имаше болка, която издаваше, че по някакъв начин той е изложен на нейната милост.

— Ъъъ… една от зениците ти е по-голяма от другата. — Терез посочи лявото му око. — Мисля, че се нуждаеш от лекар повече, отколкото да говориш с когото и да било, който не носи лекарска престилка.

— Добре. Ще ме заведеш ли при Хавърс?

— Кой е той?

— Лечителят ни тук, в Колдуел.

Терез примига.

— Нямам кола.

— Ще вземем неговата. — Той кимна към брат си и протегна ръка. — Дай ми ключовете.

Собственикът на ресторанта направи физиономия.

— Не, аз ще те откарам…

— Не е проблем — чу се да казва Терез. — Нямам планове за тази вечер и по един странен начин се чувствам отговорна.

По-късно щеше да се чуди защо го беше направила. Та този мъж можеше да си набелязва следващата жертва, която да преследва до умопомрачение. Някакъв умствено неуравновесен тип в град, където тя не познаваше никого и нямаше към кого да се обърне, ако се забъркаше в неприятности.

Ала инстинктът й казваше, че не я грози опасност.

Е, да, оказа се, че греши, макар и не защото той представляваше физическа заплаха за нея. Не, той бе опасен по съвсем различен начин.

Ала понякога съдбата трябва да направи така, че да се хвърлиш в нещо слепешката. В противен случай ще завъртиш волана, ще натиснеш спирачките… и ще избегнеш участта си.

— Съвършено — каза мъжът с нисък глас. — Наистина съвършено.