Избраницата

40

Куин вървеше през падащия сняг, сякаш беше едно с бурята; яростта му по нищо не отстъпваше на ревящия вятър, белите му дрехи го скриваха сред преспите, които се трупаха по уличките в центъра на Колдуел. До него Тор беше същият — хищник, пасващ съвършено на пейзажа, който вече не изглеждаше градски, а арктически.

Рояци снежинки се вихреха около тях и забавяха напредването им по поредната уличка, в която не се виждаха нито пешеходци, нито коли. Беше толкова студено, че снегът бе лек и пухкав, но количеството му толкова обилно, че сантиметрите се превръщаха в метри, а той продължаваше да се сипе.

Куин се молеше да види копеле, което и да било копеле. Но най-вече онова копеле, което търсеха.

Това бе най-добрият им шанс да уловят Кор сам, на място, където можеха да направят убийството му да изглежда като вражеска засада, където можеха да се погрижат за нещата както трябва. А копелето определено беше тук, търсещо момчетата си, въпреки бурята.

Докато Куин крачеше напред, мускулите на бедрата му горяха, предните му зъби бяха изтръпнали от студа, а топлината, която тялото му произвеждаше, го изпълваше с желание да разкопчае бялото си яке. Някъде на заден план в ума си осъзнаваше, че продължава с предателския си план не само заради отмъщението, което Кор си беше заслужил, но и заради всичко, от което бягаше: Блей, който си беше отишъл, Лейла с децата, скарването му с Рот.

Да прекара цялата нощ навън, в дирене, бе далеч по-добрата опция от това да бъде затворен в къщата, още повече че го чакаше цял ден, заключен под покрива й. Мамка му, щеше да откачи от…

Напред, през гъстия като мъгла сняг, изникна черна фигура с размерите на вампирски воин и отново изчезна, скрита от порив на вятъра.

Каквото и да бе това, мястото му не беше тук.

И спря в мига, в който ги забеляза. Вятърът, блъскащ в гърбовете на Куин и Тор, очевидно беше донесъл миризмата им до ноздрите му.

В този момент, сякаш така беше предначертано, вятърът смени посоката си и довя обонятелната му визитна картичка до тях.

— Кор — прошепна Куин и като бръкна в якето си, сложи ръка върху дръжката на четиресетмилиметровия си пистолет.

— Тъкмо навреме. — Тор също извади оръжието си. — Като по поръчка.

Кор им даде време да се приближат и Куин беше напълно сигурен, че знае кои са.

Близо… по-близо…

Сърцето на Куин задумка, възбудата възвря и разлени емоциите му, но не и главата и тялото му: ръката му, отпусната до тялото, си остана сигурна.

По-близо…

Тъкмо когато вдигаше пистолета си, телефонът се обади до гърдите му, вибрацията привлече вниманието му, но не го спря. Двамата с Тор натиснаха спусъците едновременно… в същия миг, в който Кор, който не беше идиот, се хвърли на земята.

С бушуващата буря беше като яйцето или кокошката — трудно бе да се каже кое се случи първо, хвърлянето на земята или куршумите.

Докато телефонът на Куин продължаваше да звъни, двамата с Тор се втурнаха да бягат, празнейки пълнител след пълнител натам, където бяха видели копелето.

— Кучи син — процеди Куин, когато стигнаха мястото, където го бяха видели да пада.

Копелето беше изчезнало. Във въздуха не се усещаше миризма на кръв. Нима изобщо не бяха улучили?

Двамата с Тор се огледаха наоколо, а после братът каза:

— На покрива.

Дематериализираха се върху десететажната сграда вдясно от мястото на стрелбата. Нищичко. Видимостта беше толкова лоша, че не можеха да различат дори улицата под тях.

С вятъра, ревящ в ушите му дори през шапката, която беше нахлупил ниско, и очи, овлажнели от студа, Куин почувства раздразнение, което стигаше до мозъка на костите му.

— Не може да е отишъл далече! — надвика той шума.

— Да се разделим. Аз ще тръгна…

— Мамка му! — изруга Куин, когато телефонът му се раззвъня отново. — Кой, по дяволите, ме търси!

Дръпна рязко ципа на якето си и бръкна вътре. Извади шибания телефон и…

Начаса вдигна.

— Блей? Блей…?

Не чуваше нищо, така че посочи към уличката под тях. Тор кимна, а той опита да се съсредоточи и се дематериализира там, където бяха преди малко.

Запуши другото си ухо и повтори:

— Блей?

Гласът на партньора му, разнесъл се от другата страна на пресекващата връзка, беше изтънял.

— … помощ.

— Какво?

— … Северната магистрала. Отбивка…

— Чакай, какво?

— … двайсет и шест…

— Блей?

А после една дума се разнесе, силно и ясно:

— Катастрофа.

— Идвам! — Куин погледна към Тор. — Веднага!

Не искаше да прекъсва обаждането, но съществуваше опасност снегът да повреди телефона му, а можеше да се нуждае от него.

— Да се разделим — каза Тор. — Аз ще тръгна на север…

— Не, не, Блей има нужда от помощ. Трябва да вървя!

За частица от секундата двамата се взираха един в друг. За Куин обаче нямаше никакво съмнение. Любов или отмъщение.

Щеше да избере любовта.

По дяволите, ужасно бе, че Блей беше претърпял катастрофа, но поне му се беше обадил — потърсил го бе, когато наистина имаше значение, и, да, Куин определено щеше да отиде там, накъдето го теглеше сърцето. Дори ако кръвта на Кор изтичаше от рана в гърдите и единственото, което беше нужно, за да го изпрати в Небитието, беше още един куршум, Куин щеше да се разкара от тук.

Виж, с Тор беше друго.

Кор виждаше двамата братя от покрива срещу онзи, върху който бяха те: въпреки белите им якета, поривите на вятъра и сипещия се сняг очертаваха телата им.

Неведнъж през годините Кор можеше да се закълне, че някаква външна сила бе решена да опази живота му. И тази вечер беше един от тези пъти.

И двата пистолета бяха насочени към него, стреляли едновременно, сякаш братята деляха един мозък… или поне пръсти. И все пак незнайно как дори не беше имал нужда от бронираната жилетка, която си беше сложил, преди да облече черното яке в онова ранчо.

Приписваше вината на вятъра. Или по-точно — заслугата.

Дори облечен с дрехи, които го превръщаха в ходеща мишена, дори когато те бяха едва на петнайсетина метра от него, куршумите не го бяха улучили.

А той се беше дематериализирал, без да губи нито миг.

Слава на Съдбите, че под напрежение обикновено ставаше по-фокусиран, освен това беше преценил съвършено правилно на кой покрив ще се качат. Поради което самият той си беше избрал по-ниската сграда зад мястото, където се бяха опитали да го прострелят. Преимуществото му обаче нямаше да трае дълго. Те щяха да се разделят, за да го намерят и да довършат онова, за което бяха дошли.

Този опит за убийство означаваше едно от две неща: бяха тук на своя глава, в разрез със заповедите на краля… или Рот го беше излъгал за намеренията си и цялото Братство го търсеше.

Изглеждал бе искрен, но откъде можеше да е сигурен? А и кой можеше да спори с онези пистолети…

Тор и Куин се дематериализираха. Кор приклекна и стори същото на принципа, че е по-трудно да улучиш движеща се мишена.

Прие физическите си очертания три пресечки на запад от една жилищна кооперация и съгласува местоположението си спрямо картата във фермерската къща. Беше близо, съвсем близо до мястото, посочено в нея.

А ако го преследваха, нямаше по-добро място, където да бъде, отколкото заедно с воините си.

Докато се придвижваше от покрив на покрив, си помисли за времето, прекарано в клоните на дърветата, много преди Блъдлетър да го открие в онази гора. Възможно бе отново да му се наложи да прибегне към уменията си на крадец, в зависимост от това как се развиеха нещата.

Имаше малко амуниции и никакви пари — проблем, който трябваше да бъде разрешен. Но да не избързва.

Дематериализира се в една тясна уличка, тъмна като вътрешността на черепа му. Вятърът не можеше да проникне в този процеп между тухлените сгради, снегът беше натрупал високи преспи в двата й края, по-рехав в средата. Придържайки се от едната страна, той се приведе и пое забързано покрай поредица от врати и от време на време — някой и друг контейнер.

Разбра, че е открил правилния вход, когато видя три драскотини от острие в горния десен ъгъл на касата на вратата. Натисна очуканата стара брава, без да очаква тя да поддаде. Ала тя поддаде.

Оглеждайки се наляво и надясно, а после нагоре, Кор влезе вътре, затваряйки след себе си, без да каже нито дума. Миризмата му щеше да оповести появата му така, както миризмата, която го посрещна, издаде, че мъжете му са били тук съвсем наскоро. Преди броени часове.

Това бе мястото, където бяха отседнали.

Прозорците бяха заковани, вратата — затворена зад гърба му, така че той реши да рискува и да запали втората сигнална ракета. Трептяща червена светлина изригна от върха и той описа бавно кръг.

Беше изоставена ресторантска кухня, пълна с покрити с дебел пласт прах чинии и тигани, щайги и пластмасови кофи. Имаше обаче и признаци на обитаване — празни места до стените, където едри тела се бяха излягали, за да си отдъхнат.

Кутиите от пица „Домино“ го накараха да се усмихне. Копелетата открай време харесваха тези пици.

След като обиколи кухнята, а после отиде в ресторантската част отпред, която се оказа също така празна, разхвърляна и със заковани прозорци, се върна при вратата, през която беше влязъл.

И отново прекрачи в бурята навън.