Избраницата

28

Докато претърсваше потъналия в завеси и огрян от светлината на свещи кабинет или стая, или каквото там беше на медиума, Троу не чуваше нищо друго освен думкането на сърцето си. Като че ли беше сам, ала инстинктът му нашепваше друго. Бръкна под палтото си и сложи ръка върху дръжката на пистолета, мислейки си за тримата човеци, които беше накарал да си плюят на петите от страх.

Щеше му се да не беше изправен срещу нищо по-екзотично от трима побойници и сгъваем нож.

Очите му обхождаха стаята, търсейки източника на шума, който бе чул, причината за предупрежденията на инстинктите му, нещо…

О, Съдби, какво беше това?

Нищичко не помръдваше. Абсолютно нищо.

Благодарение на някакъв трик… или и той не знаеше какво… пламъците на свещите бяха напълно неподвижни, сякаш бяха нарисувани, восъкът им не се топеше, невидимо течение не полюшваше златните им пламъчета, във въздуха не се издигаха тънки струйки дим.

Обзет от истински ужас, той вдигна ръка, нави ръкава си и си погледна часовника. Стрелките, работещи безпогрешно, когато беше излязъл от настоящото си обиталище, сега не се движеха по циферблата.

Просто за да си докаже, че може да го стори, той направи няколко крачки и отиде до един от прозорците. Вдигна пердето и погледна навън. По улицата не минаваха коли. Но пък и тя беше пуста…

В сградата отсреща двама човеци седяха в овехтели кресла и гледаха телевизия. Бяха обърнали глави един към друг, а единият тъкмо поднасяше бутилка бира към устата си.

И двамата не помръдваха.

Също като рекламата на KFC върху екрана.

— Прескъпа Скрайб Върджин… — Троу затвори очи и се облегна тежко на стената. — Какво безумие е това?

Мислите му се върнаха към думите на жената, изпратила го тук. Един медиум в центъра. Вещица. Човешка вещица, която имала портали към отвъдното.

Разговорът беше започнал край една маса за хранене, претъпкана с жени от висшето общество, които бръщолевеха за своите „проблеми“ и решенията на такива ужасни неприятности като подове, лакирани прекалено светло, прекалено тъмно, прекалено неравномерно, и дизайнерски чанти, започнали да се износват по ръбовете, и какво още… а, да, несъобразителни любовници и хелрени, които просто не можели да разберат моралния императив, идващ с новата колекция пролет/лято на „Шанел“.

В един момент една от жените бе заговорила за медиуми и гледачки на карти таро и как жената, обитаваща това място, й била помогнала. Колко плашещо било онова, което човешката вещица била открила. Как тя накрая спряла да я посещава, защото „нещо просто не било наред“.

Кой да предположи, че ще се окаже права за това? Вероятно единственото, за което бе права от доста време насам.

Подготвяйки се за нападение, Троу зачака някое призрачно видение да се материализира от някой от тъмните ъгли, прилеп да се стрелне над главата му или пък зомби да се появи от дъното на стаята, тътрузейки крака. И дано да беше някое от последните две, тъй като бяха нещо, срещу което пистолетът би могъл да му свърши работа.

Когато не се случи нищо, започна да се чувства глупаво. Поне докато не погледна към свещите.

— Ще ме пуснеш — заяви в застиналия въздух. — Ще си отида и повече няма да те безпокоя.

Нямаше представа на кого говори. Когато не получи отговори, си заповяда да пристъпи към кръглата маса. Заповяда си да не надзърта в кристалното кълбо и хвърли поглед през рамо…

Стържещ звук, като нокти, дращещи по дърво, привлече погледа му наляво.

На пода имаше нещо.

Приближи се внимателно, без да сваля пистолета, разпознавайки очертанията на предмета едва когато стигна до него.

Книга. На пода имаше книга, прастара на вид, с оръфана кожена подвързия и дебели страници с корави краища.

Троу коленичи и се намръщи. Около книгата се виждаха следи от изгорено, сякаш самото й присъствие съдържаше горещина, достатъчна, за да изгори дървото под нея.

Това ли беше звукът, който беше чул, зачуди се. Дали появата на книгата в тази равнина на съществуване бе оповестена с онзи силен трясък? Посегна да докосне изрисуваната корица…

И отдръпна ръката си със съскане. Също като с вратата, когато беше искал да я отвори, разтърси длан, опитвайки се да пропъди неприятното изтръпване…

Корицата се отвори без предупреждение и Троу отскочи рязко назад, приземявайки се по задник.

От пергаментовите страници се надигна облаче прах и той присви очи. Мастилените редове бяха изписани хоризонтално на език, който Троу не познаваше.

Приведе се напред… и ахна.

Каквото и да бе написаното, то се преобразяваше пред очите му, чертичките и тиренцата от мастило се разместиха, образувайки думи на Древния език. Да, това беше Майчиният език.

И като че ли ставаше дума за…

Троу вдигна очи. Огледа се наоколо. А после, тласкан от внезапен импулс, който изведнъж му се стори така силен, както и инстинктът за оцеляване, затвори книгата и я вдигна от пода.

Отново усети изтръпване, ала то вече не беше неприятно. Всъщност книгата като че ли беше жива в ръката му и одобряваше носителя си така, както котка можеше да се увие с мъркане около ръката на собственика си.

И именно тогава се случи.

Изведнъж отнякъде далече долетя вой на сирена и докато Троу поглеждаше към прозорците, пламъците на свещите в ъглите на стаята се раздвижиха от течение.

Вратата, през която беше влязъл, изскърца. Онова, което беше заключено… сега бе отворено.

Притиснал книгата към гърдите си, Троу се втурна към изхода, тичайки така, сякаш животът му зависеше от това. Не спря, докато не се озова на улицата, в кишата и студа. Страхът не го остави веднага — като хищник, преследващ жертвата си, но това не трая дълго.

Подкрепян от книгата до сърцето му, той откри, че се усмихва, докато се дематериализираше от този квартал.