Избраницата

35

Докато прекрачваше прага и се оглеждаше из фоайето, Лейла не можеше да не се удиви колко бързо мястото, което бе неин дом, сега й се струваше чуждо. След всичкото време, което беше прекарала в имението на Братството, тя познаваше етажите и стаите му, обитателите и ритъма му така добре, както тези на Светилището. Сега обаче, след като Трез я остави и погледът й се плъзна по великолепното фоайе с многоцветните му колони, бумтящия огън и проблясващите кристални аплици, имаше чувството, че се намира в музей или дворец, който никога досега не е посещавала.

Но разбира се, думата „дом“ предполага, че си добре дошъл. А тя не беше.

— Ура! Ето те и теб!

Когато Бет се появи забързано от трапезарията и я прегърна, Лейла истински се зарадва най-сетне да види усмихнато лице.

— Получи ли снимките ми? — попита кралицата.

— Телефонът не беше у мен, но нямам търпение да ги видя.

Онова, което искаше да каже наистина, бе, че няма търпение да види малките си. Не я беше грижа за никакви снимки, искаше тях, и то веднага, само че не искаше да бъде груба и определено нямаше да се качи на горния етаж без покана. Един господ знаеше къде бе Куин…

Като по даден знак, сякаш Вселената беше твърдо решена да ги събере на едно място, Куин се появи на върха на стълбището. И, прескъпа Скрайб Върджин, беше облечен за война, тялото му беше обвито в черни кожени дрехи, гърдите и хълбоците му — препасани с оръжия, слабото му лице въплъщаваше агресия.

Погледна към нея и очите му се присвиха, сякаш преценяваше мишена. А после пое по застланите с червен килим стъпала така, сякаш беше на мисия.

Бет мигновено настръхна, а Лейла отстъпи назад, в случай че смяташе да я нападне, и гърбът й се удари в изваяното дърво на вратата на вестибюла. Ала вместо да се нахвърли отгоре й, Куин се насочи към трапезарията, а тежките му обувки думкаха по пода.

Дори когато изчезна, сякаш остави диря след себе си, яростта му тегнеше във въздуха като лоша миризма.

Това не е добре за малките, помисли си Лейла, докато вдигаше разтреперана ръка към косата си. Трябваше да преодолеят по някакъв начин този разрив в отношенията си, ала колкото и да й се искаше да вярва, че Куин ще омекне с течение на времето, боеше се, че това нямаше да се случи.

— Хайде — каза Бет тихичко. — Да се качим горе.

Лейла кимна и тръгна след нея. Не й убягна фактът, че я съпровождат до втория етаж, ала с всяка крачка сърцето й подскачаше от нетърпение, че ще види Рамп и Лирика. Едновременно с това обаче то се свиваше от тъга. Притисната от усещане за отчужденост, тя си помисли как още една част от живота й беше свършила почти преди да бе започнала. Не си беше дала сметка, че дори насред вината и тревогата й за Кор, тя бе познала щастие тук с малките, както и надеждата да ги отгледа заедно с Нала, Малкия Рот и Бити.

Сега с това бе свършено.

Онова, за което трябваше да мисли, бе, че поне може да вижда децата си. А преди решението на Рот дори това не беше сигурно.

Когато стигнаха на горния етаж, Лейла забави крачка при вида на затворената врата на кабинета на Рот и трябваше да събере сили, за да продължи към коридора със статуите. Беше го прекосила едва наполовина, когато отново спря, но този път бе, защото Бет отвори вратата на стаята, която някога смяташе за своя, и за частицата от секундата забеляза смътно, че на пода имаше изцапано с боя покривало, както и няколко кутии с боя, кофа с мазилка, няколко четки. Стомахът й се сви, досетила се защо са тук.

Дупките от куршуми в стената.

А после пътят пред нея се отвори и тя се втурна към люлките.

— Обичните ми! Обичните ми! — С очи, пълни със сълзи, тя не знаеше към кого да се обърне първо; главата й се въртеше наляво-надясно, наляво-надясно. — Мамен е тук!

Една параноична част от нея се притесняваше, че са я забравили, или пък са й ядосани, макар и толкова малки, че ги е изоставила по собствена воля… което определено не беше истина. Не бе имало нужда да се притеснява обаче. При звука на гласа й двата чифта очички се отвориха, четири ръчички се вдигнаха, махайки във въздуха. Тя се наведе и като разпусна косата си, я остави да се посипе първо около Лирика, а после около Рамп.

Докато малките й гукаха, реагирайки на миризмата и гласа й, Лейла усети как я залива щастие, как гърдите й се издуват от обич, как всичките й тревоги за миг отстъпват място на щастие, непомрачавано от нищо на този свят.

— Толкова се радват да видят своята мамен.

Лейла погледна през рамо при звука на женския глас.

— Кормия!

Наистина се радваше да види другата Избраница и двете се прегърнаха силно. Когато се отдръпнаха една от друга, Бет каза:

— Всичко сме приготвили в Светилището.

Кормия кимна.

— Тъкмо занесох някои неща в покоите и вярвам, че ще откриеш всичко, от което се нуждаеш. Чудех се дали би искала да ти помогна да ги заведем там горе, така че да не се налага да правиш две пътувалия?

— О, би било прекрасно. — Лейла не можа да устои на порива да приглади белите си одежди, просълзена от това, че може да разчита на добротата на другите жени. — Аз… ъ… наистина съм ти благодарна за помощта. Защо не вземеш Рамп?

— Разбира се!

Докато Кормия вдигаше сина й, Лейла извади Лирика от люлката и притисна топлото телце на дъщеричката си до сърцето си.

— Тръгваме ли?

Миг преди да се дематериализира заедно с другата Избраница, Лейла погледна към далечния ъгъл… към дупките от куршуми до тавана. Готова бе да се обзаложи, че докато се върне след двайсет и четири часа, вече нямаше да са там.

Нямаше обаче да бъдат забравени.

Затвори очи и опита да си спомни кога за последно се бе качвала в Светилището. О, да.

Преди месец… когато бе открила кой е бащата на Кор.

Беше пропита с миризмата му.

Докато прекосяваше трапезарията, Куин беше бесен, но освен това изобщо не се учудваше. Рот беше помилвал Кор, а Лейла беше в света навън, така че, да, естествено, че двамата се бяха срещнали. Вероятно цял ден се бяха чукали.

Междувременно децата й бяха тук, без майка си.

— Надявам се да си си изкарала страхотно, скъпа — процеди.

Вратата на гаража беше в дъното на къщата, от другата страна на задното антре, така че трябваше да мине през кухнята, за да стигне до нея. Беше на половината от пътя, когато Тор се появи на стълбището за прислугата.

Никой от тях не срещна погледа на другия. И двамата продължиха заедно напред, прекрачвайки в неголямото помещение, пълно с резервни палта, ботуши, шапки и ръкавици. Прекосиха го и Тор отвори вратата, отвеждаща в неотоплявания, подобен на плевня гараж от другата страна, след което я затвори зад тях.

Въздухът беше студен и сух и миришеше на изкуствен тор и бензин. Когато лампите светнаха, задействани от движението им, разкриха изобилие от бетон и грижливо подредени чували с храна за птици и морска сол, косачки за трева, паркирани в редици, машини за плевене, лопати и мотики, висящи върху стойки. Високо над главите им имаше греди от старо дърво, здрави като планината, върху която беше построена къщата, а насреща им имаше шестнайсет ковчега, подредени един върху друг, сякаш бяха кашони за багаж.

Фактът, че Тор се приближи и застана до тях, му се стори уместен. Когато заговори, гласът му беше тих, но нисък, като най-дълбокото място в ада.

— Нямам никакво намерение да оставя нещата така.

Не беше нужно да уточнява за какво говори.

Куин поклати бавно глава.

— Нито пък аз.

— Не знам кога Рот се превърна в такъв миротворец. — Тор закрачи напред-назад. — Но може би трябва да остави трона и да започне да споделя в снапчат как всички трябва да си прощаваме и да се разбираме. Да си направи селфи, докато медитира за единството на ума и тялото си. Това е лудост.

Той спря и сложи ръка върху ковчезите, скърцайки със зъби. А после поклати глава.

— Понякога се налага да се погрижим за краля, дори ако той не го иска.

— Съгласен съм.

— Понякога нещата трябва да бъдат поети от други ръце.

— Тотално съм съгласен.

Тъмносивите очи на Тор се обърнаха към Куин.

— Бойното поле е много опасно място.

Куин сви ръцете си с юмруци.

— Непрекъснато се случва някой да пострада там.

— Лесъри. Човеци. В състояние са да причинят сериозни увреждания дори на обучени воини.

Докато кимаше, Куин си помисли, че макар да бяха тръгнали от съвършено различни гледни точки, двамата бяха пристигнали на едно и също място. Кор щеше да умре, докато уж търсеше момчетата си. Дали от куршума на Куин, или на Тор, с копелето бе свършено.

— Това надпревара ли е? — попита Куин. — Онзи, който го намери, печели правото да го убие?

— Не. Ще работим заедно и ще си го поделим между нас двамата. Онзи, който го залови, ще го предостави като ядене, което да бъде споделено.

Тор протегна ръка и Куин я стисна, без да се поколебае.

— Съгласен.

Пуснаха се и другият брат кимна.

— Да вървим тогава — заяви. — Ще търси воините си, въпреки снега, защото ще иска да събере войската си възможно най-скоро. Тази нощ ще го открием някъде на бойното поле.

Измислили плана си, двамата се върнаха в антрето и облякоха дебели бели якета. Излязоха от имението през една странична врата, отвеждаща в задната градина. Или поне се опитаха. В мига, в който отвориха вратата, бяха посрещнати от снежна виелица, която би накарала по-нисшите простосмъртни да потърсят най-близкото огнище и чаша грог. Обаче майната му на комфорта.

Щяха да се погрижат за тази ситуация и да запазят решението си в тайна.

Не беше нужно никой нищичко да научава.