Избраницата

4

Малкото беше недъгаво. Представляваше само разкривена, грозна версия на чертите на Харм, горната му устна беше разцепена като на заек.

Харм го пусна върху мръсната земя на пещерата и то не издаде звук; ръцете и краката му едва помръдваха, плътта му имаше синьо-сивкав цвят, пъпната връв все още го свързваше с майка му. Щеше да умре, както бе редно за всичко, което бе в разрез с правилата на природата и възпроизвеждането… и подобен изход не би бил повод за възмущение.

Фактът, че Харм беше измамен, обаче беше. Беше изгубил осемнайсет месеца, всички тези часове, този миг на надежда и щастие… заради едно извращение. Онова, което знаеше със сигурност? Вината не беше негова.

— Какво направи? — кресна той на жената.

— Син! — Гърбът й се изви в дъга, сякаш все още агонизираше. — Дадох ти…

— Проклятие. — Харм се изпъна в цял ръст. — Утробата ти е скверна. Покварила е дара на моето семе и е сътворила това…

— Твоят син…

— Погледни го сама! Виж го със собствените си очи! То е мерзост!

Жената се напъна и повдигна глава.

— Той е съвършен, той е…

Харм подритна малкото с ботуша си, при което малките му крайници потръпнаха и от гърдите му се откъсна немощен плач.

— Дори ти не би могла да отречеш онова, което е видно за всички!

Кървясалите й очи се впиха в малкото, а после се разшириха.

— То е…

— Ти направи това — заяви Харм.

Тя дори не понечи да възрази — неизбежна капитулация, тъй като дефектът не можеше да бъде отречен. А после простена, сякаш родилните мъки все още не бяха свършили; окървавените й пръсти задращиха по студената земя, краката й потрепериха, отваряйки се по-широко. Напъна се и ето че от нея излезе още нещо и Харм си помисли, че може би е друго малко. Надежда се вкопчи в сърцето му, докато се молеше първото да е било дубле, прокълната половина от двойка близнаци.

Уви, не, беше някаква част от вътрешностите на жената, навярно стомахът или червата й.

А малкото продължаваше да плаче, гърдите му се повдигаха и спускаха все по-слабо.

— Ще умреш тук, също като него — каза Харм без капчица съжаление.

— Няма…

— Вътрешностите ти изпадат.

— Малкото — промълви тя. — Малкото…

— Е извращение против волята на Скрайб Върджин.

Жената замълча и се отпусна обезсилено, сякаш бе приключила с всичко, което имаше да изхвърли от тялото си, и Харм зачака последния спазъм, с който душата й щеше да напусне тялото. Вместо това тя продължи да диша, да среща погледа му… да съществува. Каква измама беше това? Мисълта, че тя няма да отиде в Дънд заради това бе оскърбление.

— Ти си виновна — процеди Харм.

— Откъде знаеш, че не твоето семе е…

Харм сложи ботуш върху гърлото й и натисна, секвайки думите й. Докато приливът на ярост караше тялото му да жадува да причини смъртта й, единствено мисълта, че станалото може би е наказание за постъпките му в миналото му, го спря да не й прекърши врата.

Тя трябваше да си плати, помисли си рязко. Да, вината беше нейна и тя трябваше да изкупи разочарованието, което му беше причинила.

Харм изсъска и оголи зъби.

— Ще те оставя да живееш, за да можеш да отгледаш това изчадие и всички да те видят с него. Това ще бъде твоето проклятие заради проклятието, което навлече на мен… Той завинаги ще виси на врата ти, прокълнат амулет, и ако разбера, че е умрял, ще те открия и ще те убия късче по късче. А след това ще убия сестра ти, цялото й потомство и родителите ти.

— Какво казваш?!

Харм се наведе, туптенето на кръвта в главата и лицето му беше познато.

— Чу ме. Знаеш волята ми. Противопоставиш ли й се, жестоко ще си платиш.

Тя се сви назад и Харм се отдръпна. Погледът му се плъзна по бъркотията на раждането, жалката жена, ужасяващия резултат… и като махна с ръка във въздуха, ги изряза от живота си. Докато снежната буря бушуваше, а огънят догаряше, той посегна към палтото си от животински кожи.

— Ти съсипа сина ми — каза, докато намяташе тежките кожи на раменете си. — Наказанието ти е да отгледаш това изчадие като доказателство за своя провал.

— Ти не си кралят — възрази тя немощно. — Не можеш да нареждаш нищо.

— Правя услуга на събратята си мъже. — Харм махна с пръст към пищящото новородено. — С това на хълбока ти, никой друг няма да легне с теб и да бъде сполетян от същото като мен.

— Не можеш да ме принудиш да го направя!

— Мога и ще го сторя.

Тя беше разглезена, непокорна жена по природа и именно това първо го беше привлякло у нея — просто трябваше да й покаже грешките й и за известно време обучението беше доста интригуващо. Всъщност веднъж и само веднъж тя бе опитала да му се наложи. Не го беше повторила никога повече.

— Не ме предизвиквай. Веднъж вече го стори и помниш резултата.

Тя пребледня и Харм кимна.

— Да. Това.

Едва не я беше убил онази нощ, за да й даде да разбере, че той щеше да ляга с когото си поиска, но тя не можеше да бъде с друг мъж, докато все още бе дори най-бегло свързана с него. Скоро след това бе решила, че единственият начин да го обуздае е, като му роди сина, който той искаше; по същото време и той бе започнал да мисли за наследник.

Уви, беше се провалила.

— Мразя те — простена тя.

Харм се усмихна.

— Чувството е взаимно. И отново ти казвам, постарай се това нещо да оживее. Открия ли, че си го убила, ще изтръгна цената за смъртта му от плътта ти и от плътта на целия ти род.

С тези думи той се изплю два пъти в краката й — веднъж за нея и веднъж за малкото. След това си тръгна, докато тя го викаше, а прокълнатото изчадие пищеше в студа.

Навън снежната буря бушуваше, снежната вихрушка ту го заслепяваше, ту отстъпваше като ято птици, пръснали се, за да разкрият пейзажа наоколо. В долината под него възвишения се издигаха на брега на езеро, снежните преспи върху замръзналата вода бяха като вълните в топлите месеци. Всичко беше тъмно и студено, и безжизнено, ала той отказваше да види предзнаменование в онова, което се разстилаше пред очите му.

Ръката, с която държеше кинжала, го сърбеше, враждебността му бе възседнала жребеца на атаката, но той си заповяда да не обръща внимание на случилото се.

Щеше да открие друга утроба.

Някъде на света имаше жена, която щеше да му даде наследника, когото искаше и когото заслужаваше. И той щеше да я открие и да я изпълни със семето си.

Щеше да има достоен син. Нямаше да приеме нищо друго.