Избраницата

17

По-късно, дълго след като бавачката му си беше отишла, Кор се свлече изтощен върху студената корава земя пред колибата. Не му беше останал въздух в дробовете, за да крещи, нито енергия, за да се бори с веригата, която го държеше като пленник, нито желание да беснее, задето го бяха изоставили.

Вцепенено примирение се разля в гърдите му, носейки със себе си хлад. Не… това беше вятърът. При липсата на физическо усилие, вледеняващият декемврийски вятър изцеждаше топлината от тялото му и той разбра, че ако не намери подслон, е обречен.

Вдигна мръсната наметка от земята и я уви около себе си, позволявайки на тялото си да потрепери за миг. След това се изправи и като се протегна колкото му позволяваше веригата, погледна зад ъгъла на колибата. Вратата беше отворена и му се стори, че усеща топлината, струяща отвътре. Ала това беше илюзия, плод на спомен, а не на реалност, защото огънят отдавна беше угаснал.

Очите му потърсиха хоризонта. Между дънери и пухкави борови клони видя, че скоро ще съмне, зората вече се задаваше от изток, за да прогони мрака. Слънцето не обещаваше почти никаква топлина, но не носеше и никаква заплаха. Като претранс, той нямаше защо да се тревожи, че ще бъде изпепелен от лъчите му. Гладът и жаждата обаче бяха нещо, за което трябваше да се погрижи, ако искаше да оцелее. Без грам подкожна мазнина и с пресъхнало гърло, нямаше да издържи дълго, особено през зимата.

Направи един последен опит да свали кожения нашийник, но бързо се отказа. Беше се мъчил да го направи толкова пъти, че беше раздрал шията си до кръв и всеки допир беше прекалено болезнен.

Никой от селото нямаше да му помогне. Никой не го беше правил преди…

Промъкваща се сянка към малиновите храсти пред него отвлече вниманието му от задаващия се изгрев.

Каквото и да бе помръднало, замръзна в мига, в който той се обърна към него. А после от другата страна се появи втора сянка.

Вълци.

Прескъпа Скрайб Върджин… вълците го бяха надушили.

С разтуптяно сърце, Кор се огледа панически наоколо. Очаквал бе да дойдат и те вероятно го обкръжаваха сега, когато най-сетне беше притихнал. Той напразно потърси някакво оръжие, нещо, с което да се защити…

Камъкът, привлякъл вниманието му, беше в обсега му, ако опънеше веригата си докрай, ала тежеше повече, отколкото можеше да вдигне с лекота. Пъхтейки, напрягайки се, използвайки последните капчици от силата си, той го повдигна от земята…

Ниско ръмжене долетя откъм храсталаците и на Кор му се стори, че вълците си играят с него, предупреждават го, че са тук, та да побегне и те да се позабавляват, преди да закусят с него.

Обезумял от страх, той отстъпи назад…

Съчка се счупи под тежестта на едно от животните. И още една.

Никакъв шанс да стигне до вратата и да се затвори вътре, не можеше и да се покатери на покрива или…

Обърна се и погледна мръсния прозорец. Докато вълците се приближаваха, а лъхтящата им агресия ставаше все по-шумна, Кор стисна зъби и вдигна тежкия камък над главата си. С прилив на сила, каквато не знаеше, че притежава, го метна срещу прозореца.

Стъклото се пръсна и той се дръпна назад, вдигайки ръка, за да се предпази от парченцата. Нямаше повече време за мислене. Възпламенени от трясъка, дебнещите го хищници се хвърлиха в атака — море от жълти очи, остри зъби и силни тела.

Кор скочи толкова високо, колкото можа, сграбчи долната част на рамката и се изтегли в колибата. И в мига, в който се строполи на купчинка на около крачка от сламеника си, вълците се блъснаха във външната стена с тътен и дращене, хищни пасти изчаткаха в отвора, през който беше избягал, сега ръмжащи от безсилен гняв.

Вратата все още зееше широко отворена.

Кор се надигна на колене и запълзя по голия под, разпръсквайки мръсни купи и прибори…

Веригата му се обтегна до краен предел, преди да беше стигнал целта си, и го дръпна рязко назад; краката му се опитаха да продължат напред, дори когато горната половина на тялото му се закова на място. И именно тогава водачът на глутницата се появи на прага. Беше с размерите на малък кон, зъбите в оголената му паст бяха като кръстосани ками, лигите му образуваха локвичка в краката му и в сравнение с него останалите вълци приличаха на кутрета.

Усмихваше се. Вълкът му се усмихваше.

Кор хвърли поглед към вратата, отворена навътре в колибата.

А после реагира мълниеносно, без дори да си даде сметка, че е взел решение да действа. Хвърли се по корем, подпирайки кървящите си длани в пода и замахна с крака, описвайки кръг… и улучвайки вратата на косъм.

Тя се затвори с трясък и грубото резе се хлопна в същия миг, в който огромният вълк се хвърли напред.

Животното се блъсна в дървените летви толкова силно, че те издрънчаха в грубите железни пречки, които ги задържаха на място. Но устояха. Понесоха удара.

Треперещ от ужас, Кор се сгуши, притискайки колене до гърдите си. Запуши уши с кървящите си ръце и заплака, а воят на вълците отекваше силно в главата му…

И именно тогава се появи призракът.

Дойде при него в колибата, пристъпвайки през солидната стена така, сякаш беше от въздух.

Кор примига през сълзи и впери поглед в белите одежди и дългата руса коса… и лицето, красиво като сън.

Безмълвно, реейки се във въздуха, призракът се изправи пред него, ала той не се боеше. Нима бе възможно нещо толкова прелестно да го нарани?

И в този миг си даде сметка, че вълците си бяха отишли. Сякаш тя ги беше отпратила.

„В безопасност съм — помисли си. — С нея и само с нея съм в безопасност…“

И шибаният „Оскар“ отива при…?

След като прие физическите си очертания в гората на известно разстояние от Лейла, Вишъс едва се сдържа да не запали цигара. Движеше се срещу вятъра, докато я следваше, а тя беше толкова погълната от това, което правеше, че едва ли би забелязала пламъчето на запалката му или крайчеца на цигарата му, но все пак.

Бяха стигнали толкова далече… и толкова малко ги делеше от това да сложат край.

Лейла беше на около трийсетина метра от него, белите й одежди се открояваха в гората като сигнален огън. И я виж ти, нещо беше привлякло вниманието й и тя отиваше бавно към него, навела глава надолу, сякаш беше съсредоточена върху земята.

Вишъс се усмихна на себе си. Най-старият трик на света. Вземаш онзи, от когото ти трябва нещо, разчовъркваш емоциите му, натискаш няколко лоста тук-там… и откриваш копелето, което търсиш, защото въпросната жена те отвежда право при него. Кор избягва и изчезва. Кръвта на Лейла е във вените му. Тя се чувства виновна, сама и уплашена, отритната жертва на обстоятелствата. Работата на Ви? Да я изслуша уж съчувствено, да й предложи привидно искрено разбиране и да й подскаже какво да направи, така че, когато излезе на терасата и долови ехото от себе си по вятъра, да последва импулса да отиде и да помогне на мъжа, когото обича.

Дали беше знаел със сигурност, че ще излезе в снега навън и ще подуши въздуха? Не, но можеше да се очаква, като се имаше предвид, че очевидно се беше задушавала в онази кухня. Беше ли й дал телефона си с надеждата да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си, където и да отидеше, та той да може да проследи GPS-a му на другия си телефон? Аха. Беше ли разочарован, че го беше оставила в къщата? Аха. Можеше ли да компенсира това като брат, чиято жена не можеше да му даде от кръвта си, поради което беше пил от вената на Лейла, преди тя да забременее, и следователно бе в състояние да я проследи, ако се съсредоточи? Аха. Проследи ли я дотук? Аха.

Не, дори не беше сигурен, че Кор е все още жив. Така както не беше сигурен, че Лейла ще отиде при него, ако го усети. Но някои залози си струваше да бъдат направени.

И този очевидно щеше да се окаже печеливш.

Пред него Лейла спря. И бавно се отпусна колене.

Бинго.

Дематериализира се по-близо, използвайки дънера на един дъб за прикритие. Без да откъсва поглед от Избраницата, бръкна под коженото си яке и стисна дръжката на пистолета си.

Тя се привеждаше напред към нещо, което приличаше на обикновена снежна пряспа… и зад дървото Ви стори същото… не че това му помогна да види по-добре…

Не беше пряспа. Ни най-малко. Движеше се.

Я виж ти! Под студената завивка на снега лежеше полумъртъв гол мъж, заобиколен от преспите, които вятърът беше навял около него.

Ви се намръщи и вдигна преценяващ поглед към небето. Как, по дяволите, Кор беше успял да преживее деня? От друга страна, нима гъстите облаци се различаваха особено от кадифените завеси на прозорец? Всеки вампир, който беше с ума си, би потърсил четири стени и покрив, където да се скрие през деня, но ако вече си близо до смъртта, несъмнено просто оставаш да си лежиш там, където си, молейки се на някого, който и да било, да извадиш късмет.

А на Кор късметът очевидно се беше усмихнал.

Сега обаче му беше изневерил, помисли си Вишъс, докато се дематериализираше още по-близо, готов да изскочи и да поеме контрол над ситуацията.

И тогава видя лицето на Кор.

Сиво. Беше сиво. Ала очите му бяха отворени и той се взираше в Лейла така, сякаш беше видение… чудо, изпратено му от Небитието.

Плачеше. Сълзи се стичаха по прежълтялата му кожа и когато посегна да я докосне, от голата му ръка се посипа сняг.

Лейла улови дланта му и я поднесе към сърцето си.

— Жив си… — каза задавено.

Кор се опита да проговори, но от устните му излезе само прегракнал стон.

И това като че ли я мобилизира.

— Трябва да те спася…

— Не! — изрече той рязко. — Остави ме. Върви…

— Ще умреш тук.

— Нека умра. — Лейла се опита да каже нещо, ала Кор не й позволи, гласът му бе изтънял и слаб. — Ала сега съм щастлив… ще отнеса спомена за теб със себе си… в Дънд…

Лейла прегърна покритото му със сняг тяло и зарида.

— Не, можем да те спасим, аз мога да те спася…

Все тая, помисли си Ви. Време бе да си свърши работата.

Това, което се разиграваше пред очите му, бяха емоционални глупости, които не засягаха истинския проблем, който не се беше променил само защото двамата се вживяваха в ролите на Кейт и Лео след потъването на „Титаник“.

Човече, добре, че той беше тук, за да се погрижи за това, защото всеки друг от братята като нищо можеше да бъде разколебан от тази сцена. Той обаче беше по-корав и не, не че беше ядосан на Лейла или искаше да й отмъсти, нито дори изпитваше особена враждебност спрямо Кор.

По дяволите, в настоящото състояние на копелето то би било като да си губи времето, мразейки блок сух лед.

Не, беше тук просто за да оправи издънката на Куин в Гробницата, където незнайно как Кор го беше надвил и го беше заключил вътре. Щеше да изпрати Лейла обратно в ранчото, след което щеше да застреля Кор като куче, тук и сега.

Защото, честно, достатъчно с тези простотии. Един куршум в мозъка и тази загуба на енергия за Братството щеше да свърши. Е, да, можеха да го подложат на мъчения, ако с помощта на някое чудо успееха да го върнат към живот. Ала шайката копелета не бяха идиоти. Разполагали бяха с трийсет дни, за да се окопитят, преместят и дистанцират от изчезналия си лидер. Кор вече не разполагаше с информация, която би могла да им бъде от полза, а що се отнасяше до правото на Тор да го убие? Братът и така вече бе на самия ръб на лудостта. Да убие Кор, щеше да го тласне още по-близо до лудостта, не да му помогне да се измъкне от там, където беше затънал.

Освен това войната наближаваше критична точка. Обществото на лесърите беше на път да рухне. Но Омега все още беше тук, докато някой не го изместеше с груба сила, и това беше работа на Бъч, поне според пророчеството. След всички тези години на битки краят наближаваше и Братството трябваше да се върне към основната си функция, която беше унищожаването на истинския враг на расата. Вместо да си губят времето с някакви второстепенни самозванци, които и така вече бяха кастрирани.

Ви взе решение. Време бе да сложи край на всичко това.

Вдигнал дулото на пистолета, той излезе иззад дървото.