Избраницата

60

Тор седеше сам в спалнята, която делеше с Есен, стиснал черен кинжал в ръцете си. Острието бе изковано и поддържано от Вишъс неизменно остро, дръжката пасваше съвършено към захвата на Тор и само на Тор.

Невъобразима бе мисълта, че никога вече нямаше да се бие с нея.

Когато каза на своята шелан какво се бе случило й защо, тя се бе натъжила. За първи път, даваше си сметка, я беше разочаровал наистина, а като се имаше предвид, че все още бе само половин мъж заради станалото с Уелси, това определено казваше много.

Поне двамата имаха къде да отидат. Хекс се беше съгласила да останат за няколко нощи в онази нейна ловджийска хижа, същата, където двамата с Лейла се бяха конфронтирали.

Да, страааааашно се радваше да се върне там.

Завъртя оръжието в ръката си, обръщайки черното острие така, че светлината от лампата на нощното шкафче да огрее малките драскотини по ръбовете. Канел се бе да помоли Ви да го наостри — не беше като да не можеше да го направи сам. Братът влагаше такива усилия в изработването на кинжалите, че здравата се дразнеше, ако някой се опиташе да ги наостри сам.

Но това вече нямаше значение…

Окей, трябваше ли онази песен на Саймън и Гарфънкъл да отеква в главата му точно сега? Здравей тъмнина, стари мой приятелю…

— По дяволите!

Трудно бе да се каже кое бе по-лошо. Ужасната музика от шейсетте, отекваща из сивото му вещество, или фактът, че го бяха уволнили от единствената работа, която бе имал някога, която бе искал някога, в която го бе бивало някога.

Макар че колко трудно можеше да е да работиш с фритюрник? Ето поне нещо, което да очаква с нетърпение.

А междувременно красивата му жена беше в мазето с Фриц, опитвайки се да намери кашони за вещите им…

Почукването на вратата бе добре дошло, защото го откъсна от тези мисли. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да мине на прозак и М&М, за да се справи с налегналата го депресия.

— Влез. — Може би беше някой доген, натоварен с кутии. — Да? Влез.

Не получи отговор и като се намръщи, стана, за да отвори. Когато се беше облякъл, по навик бе нахлузил кожен панталон и тежки обувки. Може би сега щеше да ги смени с цял куп жилетки и онези широки жълтокафеникави панталони за дядовци, които увисваха на задника и оставаха на мястото си само с помощта на тиранти. Да, защото това беше толкова секси…

Отвори вратата и усети, че губи дар слово.

Рот стоеше в коридора, изглеждащ досущ като краля, който беше, облечен изцяло в черно, с онези свои тъмни очила. Зад него, образували полукръг, братята. Блей и Джон Матю бяха като война, чакаща да избухне, въоръжени до зъби и готови за битка.

— Здравей, стари приятелю — каза Рот и му протегна ръка. — Искаш ли да се присъединиш към партито?

Тор преглътна с усилие.

— Какво, а… ъ… моля?

Рот просто сви рамене.

— Сакстън направо ме подлуди с приказките си за правилата и процедурите, свързани с човешките ресурси. Очевидно в наши дни трябва да предупредиш някого, преди да го уволниш. Нали се сещаш, да му предложиш преквалификация, да бършеш задника му вместо него, такива неща. Преди да го уволниш.

— Освен това няма какво да си кривим душите — обади се Рейдж. — Ти си най-трезвомислещият от всички ни.

— Ами да, изобщо използваш главата си, не задника си като нас — подхвърли друг.

— Сякаш при Рейдж има някаква разлика…

Холивуд се обърна рязко и изгледа свирепо Ви.

— Да ти го начукам…

— С какво?

Рот закри лицето си с ръка.

— Исусе, ще престанете ли? — Свали ръка и каза изтощено. — Така че нека просто те сложим на изпитателен срок, става ли? Страхотно. Радвам се, че можем да оставим това зад гърба си. — Кралят го сграбчи и го притегли в крепка прегръдка. — А сега да вървим да оправим нещата с Кор, както трябва. Бет отиде да каже на Есен, защото няма време да го направиш ти, трябва да тръгваме веднага.

Замаян, но с бързо разсейващо се объркване, Тор наведе очи и ги избърса скришом. Много, много отдавна беше избран да се присъедини към Братството и нито веднъж и през ум не му беше минало, че някой ден би могъл да не бъде част от него по каквато и да било друга причина, освен смъртта си. Ала определено си го беше заслужавал — и много повече — заради онова, което беше направил.

И макар че да сравнява отмяната на присъдата си с нещо като загубата на жена си и сина си, то бе напомняне, че съдбата не беше абсолютно жестока.

— Да — каза с дрезгав глас. — Да го направим.

Думите му бяха последвани от възторжени възгласи и сериозна доза потупване по гърба. И, да, искаше му се да намери своята шелан и да поговори с нея, но в този миг големият часовник в коридора се обади, отмервайки часа.

Нямаше повече време. Беше полунощ.

Братството и шайката копелета трябваше да се опитат да сключат мир. А той трябваше да отиде и да погледне брат си в очите.

Докато отново приемаше физическите си очертания пред изоставения склад, Ви подуши въздуха и остави инстинктите си да поемат контрола.

Естествено.

Петнайсета улица и Маркет Стрийт беше добро място за тази историческа и потенциално опасна среща, помисли си. Старата, подобна на плевня постройка беше напълно изоставена, с достатъчно изпотрошени стъкла по високите си прозорци, та ако се наложеше да се изнесат на пожар, нямаше да имат никакъв проблем.

Вървеше напред, с Рейдж от дясната и Бъч от лявата си страна, и беше страхотно, че може би отиваше към потенциален конфликт. Винаги имаше желание да се бие и си мислеше, че ако копелетата не се окажеха тотални задници, след като приключеха тук, той и братята можеха да отидат да си потърсят лесъри.

Или пък можеше да отиде някъде другаде сам и да свърши нещо друго.

И в двата случая знаеше, че не се налага да се прибере у дома през следващите шест часа, и възнамеряваше да се възползва от това време.

По дяволите, наистина ли щеше да…

Все тая, помисли си, докато слагаше край на тези умствени акробатики. Ако имаше нещо, което не бе нужно да си гений като него, за да знаеш, то бе, че ако влезеш в битка разсеян, много скоро няма да ти се налага да се тревожиш за каквото и да било, защото на другата сутрин ще се събудиш мъртъв.

Складът приличаше на изоставен кафез, простиращ се върху няколко хиляди квадратни метра, с ръждясали, гниещи стени и метален покрив, който се държеше на честна дума. Имаше цял куп врати и след като минаха покрай отредената им страна на сградата, тримцата зачакаха сигнала за влизане, който Фюри и Зи щяха да дадат, след като се уверяха, че вътре е чисто.

Долепил гръб до стената, стискайки пистолети в ръце, Ви се огледа наоколо. Видимостта беше фантастична, нямаше дървета, които да спират погледа, нищо друго, освен още изоставени сгради, купчини отломки и тротоари, простиращи се надалече в тази пустош от индустриалната ера, която толкова дълго бе издържала тази част на града…

В същия миг, в който телефоните на всички се обадиха, оповестявайки, че вътре е чисто, на празния парцел насреща им пет фигури се появиха една по една.

Ви извади телефона си и изпрати съобщение: Тук са. Ще се приближим.

Не беше нужно да казва на Рейдж и Бъч какво да правят и затова ги обичаше. Тримата просто поеха през твърдия сняг, минаха през една пряспа и излязоха на пътя. Сякаш играеха по съвсем същите правила, шайката копелета тръгнаха към тях, едрите им тела се движеха в синхрон, оръжията им бяха извадени, но не и вдигнати, Кор беше в центъра.

Двете групички се срещнаха по средата на пътя.

Вишъс заговори пръв.

— Добър вечер, момчета. Как я караме?

Не долови нито дружелюбност, нито вражда от страна на другите бойци. Е, освен от типа най-вляво: излъчването му беше такова, сякаш би искал да бъде агресивен, но Ви имаше чувството, че това беше обичайното му състояние и нямаше нищо общо с настоящата ситуация.

Ви не свали пистолетите си, но и не настоя те да приберат оръжията си, макар това здравата да го изнервяше. Разоръжаването щеше да се състои вътре.

— Готови сме да ви последваме — заяви Кор ясно.

— Добре. — Ви ги изгледа един по един. — Ето как ще го направим. Ще ви съпроводим вътре и ще си направим малко парти с ордьоври и питиета. След това ще идем да изгледаме някое представление и ще довършим вечерта, като се развихрим по магазините и си направим маникюр и педикюр. Как ви се струва? Страхотно. Тръгвайте, шибаняци.

Кор изобщо не се поколеба и Ви го сметна за добър знак.

Останалите го последваха.

Това бе още по-добър знак: ако тези момчета бяха готови да си оставят гърбовете незащитени, значи, му се доверяваха.

Ви тръгна след тях, обратно през пряспата и онази „поляна“ от сняг и лед. Когато стигнаха до вратата, подсвирна кратко и в миг тя се отвори, задържана широко от Джон Матю.

Докато влизаха един по един във ветровитото помещение, копелетата бяха, общо взето, толкова нехайни, колкото затворници на път към електрическия стол. Не нарушиха обаче строя си, докато се оглеждаха наоколо, и никой не започна да стреля, докато вървяха напред.

Ви беше готов да се обзаложи, че преценяваха същите изходи, както и братята. Същите врати. Същите греди на тавана. Същите прозорци без стъкла.

— Спрете тук — нареди им.

И те се подчиниха.

Време бе представлението да започне, помисли си Ви, докато заставаше пред тях.

— А сега, господа, преди да доведем краля, боя се, че ще трябва да ви помолим да се съблечете. — Той посочи циментовия под. — Всички оръжия — ей там. Бъдете послушни и ще си ги получите обратно. Не го ли направите, ще ви оставим облени в кръв върху тях.