Избраницата

54

Има моменти в живота, в които можеш да се озовеш в автомобилна катастрофа, без изобщо да си зад волана. Или на пътя. Или в каквото и да било превозно средство.

Когато думите излязоха от устата на Лейла и достигнаха до ума му, за да бъдат осмислени, Тор усети как губи контрол и всичко се завърта около него, а после почувства шока на удара, когато осъзна, че да, тя действително бе казала това. Да, говореше сериозно. Да… все още го гледаше в очите.

Той е шибаният ти брат.

— Лъжеш — чу се да казва.

— Не лъжа. Информацията се съхранява в библиотеката на Светилището. И сам можеш да я прочетеш.

— Чел съм моята книга. Не се споменава никакъв брат…

— В книгата на баща ти е. Кор е син на члена на Братството на черния кинжал Харм. Също като теб.

Препъвайки се, Тор отиде до стария диван пред студеното огнище и се отпусна тежко върху коравите възглавници.

— Не.

— Както казах, върви и го прочети сам. А след това се опитай да преглътнеш факта, че не само действаш в разрез с недвусмислена заповед на Рот, но се опитваш да убиеш най-близкия си кръвен роднина.

Нямаше представа колко дълго остана да седи там. Беше прекалено зает да пресява миналото си отпреди да дойде в Новия свят, в търсене на какъвто и да било знак, следа… каквото и да било.

— Как е възможно да не съм знаел? — Поклати глава. — Как е възможно нещо подобно да бъде опазено в тайна?

— Кор е бил отхвърлен от майка си при раждането. Баща му, твоят баща, сторил същото.

— Заради устната му.

— Да. Доколкото знам, живял е с бавачка, която го ненавиждала и се държала отвратително с него, докато накрая не го изоставила. — Лейла замълча за миг. — Каза, че го е оковавала пред къщата, където живеели. Като куче.

Тор затвори очи.

Сякаш усетила, че в него нещо започва да се променя, Лейла заговори с друг, не толкова рязък тон.

— Той не знае за теб. Доколкото ми е известно, никой не знае.

Тор вдигна рязко глава.

— Не си му казала?

— Не. Знае, че разполагам с тази информация. Но заяви, че не я иска. Че това не променя миналото, нито ще повлияе на бъдещето му.

— Това… това не променя стореното от него.

— Не, но се надявам да промени онова, което ще сториш ти.

Тор потъна в мълчание. Докато се взираше с празен поглед пред себе си, му беше трудно да подреди емоциите си в спретнати категории, като шок, тъга, гняв, скръб. По дяволите, шокът беше ли изобщо емоция? Дори не знаеше защо изобщо изпитва каквото и да било. Не беше като между него и Харм да бе съществувала каквато и да било близост. Какво значение имаше тогава да открие, че баща му бе имал още един син? А що се отнасяше до Кор, между тях не съществуваше каквато и да било връзка.

Освен официалното оповестяване, че той е този, който ще убие копелето.

Което, Лейла бе права, беше отменено.

Вдигна глава и прикова очи в Избраницата. Тя го наблюдаваше, застанала край вратата, лицето й беше овладяно като портрет, макар очите й да блестяха заради спора им. Заради хващането им за гушите.

— Съжалявам — каза, сякаш отдалече. — За това, което се случи току-що между нас.

Тя поклати рязко глава.

— Няма да се извинявам за това кого обичам. Всъщност съм благодарна за тази съдба. Ако бях обикнала другиго, нямаше да бъда принудена да бъда толкова силна, а няма нищо лошо, нито в този, нито в следващия свят, в това да откриеш собствената си сила.

Тор едва ли би могъл да се съгласи повече.

— Постъпи правилно, Тор — каза тя. — Чуваш ли ме? Оправи нещата и се погрижи Кор да не пострада.

— Не мога да контролирам целия свят.

— Не, но можеш да контролираш себе си. Това е урок, който и аз едва сега научавам.

Прибра се право в ранчото. Затвори плъзгащата се врата зад себе си и се заслуша. Кор все още не се беше върнал и това беше добре. Не искаше той да знае, че се бе досетила кой бе стрелял по него, нито че се беше конфронтирала с брата заради него.

Да не говорим за това, че бе разкрила информацията за баща му.

Прескъпа Скрайб Върджин — ъ, хиперсексуален Ласитър — надяваше се Тор да си държи устата затворена. Просто беше направила онова, което трябваше, та Кор да не бъде мишена.

Мъж, познал болката на това да изгуби своята шелан и нероденото си дете, нямаше да убие родния си брат. Просто нямаше да го направи.

Слезе в мазето и отиде в банята с намерението да си вземе душ. Отражението й в огледалото над умивалника я накара да се закове на място. Все още беше в одеждите си на Избраница, които беше облякла, след като Кор си тръгна, това бяха белите дипли, познати й като собствената й коса, собственото й тяло.

Развърза колана, разтвори двете половини и ги остави да се свлекат от раменете й.

Докато държеше робата пред себе си, мислите й се върнаха към дългите години, в които беше носила тази униформа. Дори след като Фюри ги беше освободил, все още беше използвала одеждите повече, отколкото обикновени дрехи. Те бяха удобни, даваха свобода на движенията и й действаха успокояващо, така както дете би се гушкало с любима играчка или одеялце.

Освен това бяха символ. Не само на миналото на расата, но и на нейното собствено.

Сгъна дрехата внимателно, с почтителни движения, остави я върху мраморния плот и отстъпи назад.

Знаеше, че никога вече няма да облече одеждите на Избраница. Сигурна бе, че щеше да има други дрехи, които да й напомнят за тях — дълги рокли, дълги палта, дори одеяла, увити около тялото и спускащи се по краката й.

Ала тя вече не беше Избраница, и то не само защото самата Скрайб Върджин вече я нямаше.

Работата бе там, че когато служиш другиму, когато живееш живот, отреден ти от другиго, не можеш да се върнеш към някогашната си роля, след като откриеш кой си наистина.

Тя бе майка. Любима. Горда жена, силна жена, жена, която знаеше разликата между правилно и грешно, между семейство и чужди хора, между добро и зло. Беше преживяла раждането на две деца и се бе опълчила на един брат, би се изправила дори срещу краля, ако се наложеше. Не беше безгрешна, понякога се объркваше и от време на време щеше да се препъва.

Ала щеше да оцелее. Това правеха силните.

Срещна очите си в огледалото и се взря в лицето си сякаш за първи път. Прекарала бе всички онези години в Светилището в очакване да я повикат да изпълни ролята си на ерос, съществуването й беше диктувано напълно от други и едновременно с това — безцелно, тъй като нямаше Примейл, когото да задоволява. А после, след като тя и сестрите й бяха освободени, се бе лашкала насам-натам в света, пристъпяйки несигурно по непознатите пътища на съвременния живот. Преминала бе през отчаяния период на нуждата си с помощта на Куин, а след това бе дошла тревогата, докато малките растяха в нея… време, когато животът й бе разделен надве заради Кор. След това? Раждането, което едва не я беше убило, а сега агонията от разпадането на семейството й… и предстоящата загуба на Кор.

И все пак беше жива и бе тук, вперила поглед в отражението си в огледалото.

И за първи път в живота си изпита уважение към онази, която видя.

Поклони се лекичко на отражението си и каза тихо:

— Приятно ми е да се запознаем.