Издирваният

12

Нощният касиер на бензиностанцията се оказа младо момче, изгарящо от желание да помогне. Доста умно и достатъчно младо, за да бъде на „ти“ с технологиите. Натисна някакво копче и изкара на монитора единствено показанията на четвъртата камера. После натисна друго копче и на екрана се появи броячът с плюс и минус от двете страни.

Наведе се леко напред и показа на Соренсън стрелките на клавиатурата, които управляваха символите. Обясни, че ако ги натиска продължително, те ще прескачат напред или назад на порции от по петнайсет минути. Краткото почукване върху тях ги връщало към нормалната скорост на записа.

Соренсън започна с отрязъка от време малко преди полунощ. Двамата с Гудман се приведоха над монитора, опитвайки се да получат смислен отговор от това, което течеше на екрана. Картината беше размазана, като от евтин прибор за нощно виждане. Но сива, а не зелена. Проблясваха и угасваха фарове. Пред затворената кръчма нямаше паркирани коли, но пред бара на Миси Смит бяха спрели поне три. Между двете сгради не се виждаше нищо.

— Това нещо може ли да се пренавива напред? — попита Соренсън.

— Натиснете SHIFT и го задръжте — отвърна момчето.

Соренсън премина на следващите пет минути. Часовникът на екрана показваше трийсет секунди преди полунощ. Тя чукна върху стрелката за нормална скорост и напрегна поглед. Пространството пред затворената кръчма си оставаше пусто. От бара започнаха да излизат клиенти. Неясни човешки фигури, сиво върху сиво. Включиха се фарове, колите се размърдаха. Повечето от тях поеха на юг. Последната размазана фигура на вратата на бара изглеждаше женска. Тя се качи в автомобил, който според Соренсън беше кадилак, после изчезна.

Две минути след полунощ.

— Това беше Миси Смит — обади се Гудман.

Екранът остана празен в продължение на шестнайсет минути.

Точно осемнайсет минути след полунощ между двете сгради се появи светлина. Ярка, леко подскачаща светлина от фаровете на приближаваща се отляво кола. Идваше от юг, по ситния чакъл на задния паркинг. Светлината застина за момент, после направи завой под ъгъл от деветдесет градуса и се насочи точно срещу обектива на търпеливата камера. За миг екранът изсветля и изгуби образ. След това фаровете продължиха страничното си движение и изчезнаха зад бара.

— Това са те — прошепна Гудман. — Няма начин да са други.

Соренсън си поигра с клавишите и успя да намести кадъра така, че да хване част от колата, която за миг се мерна в пространството между двете сгради. Не се видя много. Само ярките фарове и размазано петно зад тях, вероятно предният капак на колата. Последваха кадрите с изсветления екран, заменени от неясно движещо се петно — вероятно лявата странична част. Това беше всичко. Колата паркира извън кадър, фаровете угаснаха.

От това, което беше хванала камерата, бе видно, че автомобилът е светлосив и лъскав. Което в реални цветове би могло да е и червено.

— Добре — въздъхна Соренсън. — Напускат местопрестъплението и се насочват на север. Приближават сградите отсреща откъм южния край, карат зад тях и паркират до задния вход на бара. По всяка вероятност именно там са сменили колите. Ние трябва да разберем каква кола ги е чакала там, а това може да стане само ако разпитаме сервитьорката.

— Било е рано — поклати глава Гудман. — Тя трябва да е излязла дванайсет минути по-късно, когато те отдавна са напуснали паркинга.

— Вече установихме, че вие никога не сте работили в бар — засече го Соренсън. — Съдържателната вече си е тръгнала. Тоест котката я няма и мишките могат да си поиграят. Сервитьорката, която остава да почисти, получава бонус за трийсет минути допълнителна работа. Но това не означава, че е работила през всичките тези минути. Може да е почистила надве-натри и да си е заминала. Не е изключено да си е тръгнала точно в момента, който ни интересува. А дори да не е така, може да е излизала да изхвърли боклука. Празни бутилки и прочие.

— Ясно — рече Гудман.

— Нека проверим какво става по-нататък. В смисъл, преди да си тръгнат от тук.

Соренсън докосна стрелката и броячът започна да отмерва секундите. Тя също — с поклащане на глава. Пет секунди да слязат от маздата, пет секунди да отключат другата кола, пет секунди да влязат в нея. Пет секунди да се настанят и още пет да потеглят.

Приведе се напред и закова поглед в процепа между сградите, който камерата беше хванала под доста голям ъгъл. Очакваше да види другата кола, която пропълзява отляво надясно, минава покрай изоставената кръчма и се насочва към пътя. Фаровете ѝ трябваше да се появят в периферията на „рибешкото око“. Не би трябвало да има нито заслепяване, нито празни кадри. Поне един от тях би трябвало да улови колата странично. А това бе шанс да се установи както марката, така и моделът. Дори и да получат известна идея за цвета.

Соренсън не отделяше поглед от екрана.

Но не видя нищо.

В пролуката не се появи автомобил, насочил се на север. Нито през първата, нито през втората, нито през петата минута. Тя натисна клавиша за пренавиване. Нищо. Кадърът остана неподвижен. Една замръзнала и доста неясна картина без никакво движение. Така изтекоха близо петнайсет минути. После мина някакъв пикап, който изчезна в южна посока. След малко седан, който пътуваше на север. След това всичко замръзна.

— Къде изчезнаха, по дяволите? — промърмори Соренсън. — Нима са тръгнали обратно на юг?

— Юг ми звучи безсмислено — поклати глава Гудман.

— Искрено се надявам да сте прав — въздъхна Соренсън.

Представи си полицейските блокади на междущатската магистрала, на стотици километри една от друга, всяка от тях максимално надеждна, с потенциал да реши казус или да съсипе нечия кариера. В зависимост от резултатите или от липсата на такива.

Рискувай.