Издирваният

76

Ако Делфуенсо беше права в предположението си, че числеността на противника не надвишава две дузини, значи в момента бяха останали деветима. С вероятност един от тях да е ранен. Онзи в коридора, в компанията на още четирима търсачи. Беше паднал доста зле. Не само поради земното притегляне. Със сигурност беше извън играта. Което означаваше, че осем души все още стоят вертикално. Това беше по-добре, отколкото да ти бръкнат в окото. Достатъчна бройка с оглед на изтощението. Засега. Ричър отвори вратата със синьото кръгче и надникна. Коридорът беше пуст.

Тръгна от стая на стая. От дъното на сградата към предната част. Навсякъде видя една и съща картина: множество бюра и рафтове, отрупани с хартия. Никакви хора. Проверката на втората камера му отне близо десет минути. Насочи се към първата, използвайки пътя през гаража. И тук започна отначало, стая по стая. Но този път в обратна посока — от входа към дъното на сградата.

Бюра, рафтове, хартия. Никакви хора.

Нито в първата, нито във втората, нито в петата стая. Може би се бяха скупчили някъде в дъното. Повече хора, по-голяма сигурност. Защитна позиция. Освен ако не участваха в някоя сложна игра на котка и мишка, прехвърляйки се от стая в стая около него. Което беше малко вероятно, но все пак възможно.

Третата стая вляво беше преоборудвана в кухня. Печка, хладилник, мивка. Килер за хранителни продукти. Трапезарията се намираше точно срещу нея. Дървени маси с пейки около тях. Отвъд нея бяха спалните помещения. Три на брой, всяко с по осем кушетки с метални крака. Плюс още две стаи с по едно легло. Предлагащи лично пространство, но не и лукс. След тях бяха баните и тоалетните. Останалите бяха канцеларии. Бюра и рафтове, отрупани с хартия.

Оказа се, че в общи линии Делфуенсо е била права. Бункерът предлагаше условия за живот на двайсет и шест човека максимум. Малко повече от две дузини, но съвсем малко. Един от тях би трябвало да е Маккуин.

Сметките показваха, че тук някъде се намират общо девет човека на противника, които не бяха в хоризонтално положение.

Които станаха осем, защото в съседната стая Ричър се натъкна на някакъв мъж, който беше потънал в работа на едно от бюрата. Застреля го почти от упор с глока, право в гърдите. След това бройката спадна на седем, защото трясъкът на изстрела подплаши друг тип в съседната стая, който хукна да бяга по коридора. Там го настигна куршумът на Ричър.

После се възцари тишина. Никакъв шум отникъде, въпреки че Ричър имаше проблеми със слуха след двата изстрела в затворено пространство. Следващата стая беше празна. Тази след нея — също. Тя се оказа по средата на пътя към камерата. Оставаха още двайсет. По десет от всяка страна. Три сини кръгчета, всичките отдясно. Връзките със средната камера. Изградени като стаи, използвани като входни антрета. Сметките показваха, че му предстои да провери точно седемнайсет помещения. Бавна работа. Отрядът от Куонтико трябваше вече да е във въздушното пространство на Илинойс. И вероятно поддържаше връзка с кулата в Сейнт Луис, искаше разрешение да продължи напред, а след това да направи заход към пистата на базата „Уайтман“.

Поредната стая вляво се оказа празна.

Бюра, рафтове, хартия.

Никакви хора.

Но в поредната стая вдясно откри Дон Маккуин.

Завързан за един стол. С голям оток под окото и дълбока рана на врата, от която течеше кръв. Беше облечен с черен гащеризон от груб дънков плат. Приличаше на затворник. Без колан. Без чип за проследяване от джипиеса.

Зад стола му се беше изправил мъж с пистолет в ръка.

Дулото на пистолета беше насочено в главата на Маккуин.

Човекът зад стола беше Алън Кинг.

Жив и здрав.

Възкръснал.