Издирваният

50

Соренсън не каза нищо, но си личеше, че е бясна. Мъжът дишаше тежко в слушалката.

— Исканията ми са много скромни, мистър Пери — заяви Ричър. — Ако държите да си получите агент Соренсън жива и здрава, не трябва да правите абсолютно нищо. Не ми се обаждайте, не се опитвайте да ме засечете, не ме притискайте и не ми пречете по никакъв начин.

— Кажи какво искаш — изръмжа Пери.

— Току-що го направих.

— Мога да ти помогна. Ще работим заедно.

— Карал си курс за преговори с похитители, нали?

— Да.

— Личи ти, защото не ме слушаш. Искам просто да ме оставиш на мира.

— Какво си намислил?

— Да ти свърша работата.

— Моята работа?!

— В твоя район има убити хора и изчезнало дете. Би трябвало да предупредиш ЦРУ и Държавния департамент да си седнат на задниците и да мълчат, но не си го направил. Вместо това потъна. Така че не ми се пречкай и ме остави да ти свърша работата.

— Кой си ти, по дяволите?

Ричър изключи телефона и го подхвърли на леглото.

— Ти си луд! — прошепна Соренсън.

— Не съвсем — поклати глава Ричър. — По този начин той е чист, ти също, а работата ще е свършена. Всички печелят.

— Пери никога няма да направи това, което му казваш! Познавам го, Ричър! Няма да си седне на задника. Няма да ти позволи да го излагаш пред ЦРУ. Ще тръгне да те издирва. Ще организира преследване.

— В такъв случай да победи по-добрият — рече Ричър. — И друг път са ме търсили, но никога не са ме намирали.

— Не разбираш — направи гримаса тя. — Ще те проследи чрез телефона ми.

— Оставяме го тук, върху леглото. Ще си купим друг.

— Но той ще проследи колата ми, за бога!

— Няма да използваме твоята кола.

— Пеша ли ще се придвижваме?

— Не. Ще използваме колата на шериф Гудман. Тя си е тук, отпред. А на него вече не му трябва, нали?

Колата на Гудман продължаваше да стои по средата на пътя. Ключовете бяха на таблото, точно според очакванията на Ричър. Градските ченгета винаги си вземаха ключовете, но провинциалните го правеха много по-рядко. Нямаше нищо по-досадно някой хлапак да ти задигне патрулката по време на улично меле, но в провинцията подобна опасност почти не съществуваше. Това предопределяше и навиците.

В случая получиха и допълнителен бонус. Нямаше да се наложи да купуват нов телефон, защото джиесемът на Гудман се оказа на арматурното табло, окачен на стойката за зареждане, която беше съвсем същата като тази в колата на Соренсън. На дисплея бяха изписани две пропуснати обаждания — от джиесема на Соренсън и от диспечерския пункт на шерифската служба.

И двете получени след настъпването на смъртта.

Ричър отмести шофьорската седалка максимално назад и завъртя ключа на стартера. Колата беше краун виктория, абсолютно еднаква под капака с тази на Соренсън, но нейната имаше по-дискретен външен вид. Тази беше по-стара и по-захабена. Седалката беше продънена от тежестта на Гудман, приела формите на тялото му. Ричър изпита чувството, че внезапно е облякъл дрехите на мъртвеца.

— Къде отиваме? — попита Соренсън.

— Някъде, където има покритие. Трябва да изчакаме обаждането на твоите криминолози със сведения за аутопсията. Трябва да им звъннеш, за да получат новия ти номер.

— Даваш ли си сметка, че практически крадем тази кола?

— И какво от това? Кой ще ни потърси сметка? Не и онзи идиот Пулър.

Ричър обърна на алеята на Делфуенсо и пое обратно на югозапад, към главното кръстовище. Но едва бе изминал половин километър, когато телефонът на шерифа иззвъня. Продължителен писукащ сигнал, нищо особено.

На дисплея се появи код 402.

— Омаха — каза Ричър.

Соренсън се приведе да разчете останалите цифри.

— По дяволите! — промърмори тя. — Това е личният номер на шефа!

— Защо звъни на Гудман?

— Заради отвличането ми. В момента алармира силите на реда в Източна Небраска, а вероятно и тези в Айова.

— Не знае ли, че Гудман е мъртъв?

— Съмнявам се. Няма откъде да научи. Поне засега.

— А откъде има този номер?

— От нашата база данни. Разполагаме с много номера.

— Говорил ли е с Гудман и преди?

— Не мисля. Обаждането на шерифа бе прието от нощния дежурен. Така започна всичко.

— Как да се оправя с тази машинка?

— Да не си решил да разговаряш с него? — погледна го с разширени очи Соренсън.

— Не бива да се чувства пренебрегнат от всички. Това ще му се отрази зле.

— Но той ще те познае по гласа. Току-що разговаряхте.

— Как звучеше Гудман?

— Като старец от Небраска.

— Как да се оправя с телефона?

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Казвай, защото всеки момент ще се включи гласовата поща.

— На предното стъкло има микрофон. Просто натисни зеленото копче.

Ричър го натисна. Озвучителната система оживя, пресъздавайки с невероятна сила и яснота всички паразитни шумове на отворената телефонна линия. После прозвуча гласът на специален агент Пери. Рязък и леко напрегнат.

— Шериф Гудман?

Ричър свали дясната си ръка от кормилото и разтегна уста с помощта на кутрето си. Сякаш беше на зъболекарски стол с усторазшитител.

— Аз съм — рече той.

— Шерифе, говори Антъни Пери, началник на Оперативното бюро на ФБР в Омаха — екнаха тонколоните. — Бюрото проявява интерес към една ситуация, която се развива на ваша територия.

— Каква ситуация, сър?

— Предполагам, че вече познавате агент Соренсън от моето бюро.

— Снощи имах това удоволствие. Изключително способна млада жена. Трябва да се гордеете, че имате такива хора на свое подчинение, сър.

Соренсън отпусна глава на облегалката и затвори очи.

— Прав сте, но сега ви се обаждам за друго отвърна Пери. — Тази сутрин получихме доклад за отвлечено дете от щатската полиция на Небраска.

— Тъжно, но факт, сър.

— Предполагам, че в резултат на въпросния доклад агент Соренсън е потеглила директно към вас.

— Много добре — отвърна Ричър. — С радост ще ѝ помогна с каквото мога.

Устата му се разкриви в опит да преглътне слюнката, която се беше събрала около кутрето.

— Добре ли сте, шерифе? — попита Пери.

— Уморен съм — отвърна Ричър. — Аз съм възрастен човек и вече второ денонощие не съм мигнал.

— Днес не сте виждали агент Соренсън, така ли?

— Все още не, но я очаквам.

— Не е толкова просто, шерифе. Подозирам, че се е отклонила от пътя си заради един заподозрян, когото трябваше да докара в централата. Предполагам, че въпросният заподозрян е успял по някакъв начин да я обезоръжи и в момента я държи като заложница.

— Разбирам какво имате предвид, сър. Ситуацията наистина е сложна. Но вие не се нуждаете от разрешението ми, за да започнете да я издирвате. Имате пълното право да се грижите за своите служители и винаги сте добре дошли тук.

— Нямам достатъчно хора — отсече Пери. — Не можем да бъдем едновременно навсякъде. По тази причина ви моля да бъдете моите очи и уши в района, разбира се, с помощта на вашите хора. Ще го направите ли?

— Какво по-точно?

— Да ме уведомите незабавно, ако видите агент Соренсън или колата ѝ. И ако е възможно, да арестувате спътника ѝ.

— Описание?

— Едър мъж със счупен нос.

— Опасен ли е?

— Изключително опасен. Не се излагайте на ненужни рискове.

— Искате да кажете първо да стрелям, а след това да задавам въпроси?

— При създалите се обстоятелства това би бил един изключително сигурен метод на работа.

— Добре, мистър Пери, разбрах. Спокойно можете да зачеркнете окръга ми от списъка на проблемните си зони. Ако този мъж се появи тук, със сигурност ще бъде неутрализиран.

— Благодаря, шерифе. Високо ценя вашата готовност за сътрудничество.

— Тук сме, за да служим, сър — отвърна Ричър, измъкна кутрето от устата си и натисна червения бутон.

Соренсън мълчеше.

— Какво? — косо я изгледа Ричър. — Мисля, че се получи добре. Сега разполагаме с целия окръг. Можем да кръстосваме из него както си пожелаем.

— Ами ако се наложи да го напуснем? Нима не разбираш, че си обявен за издирване? Този човек иска да те смаже.

— Много хора са опитвали преди него — отвърна Ричър. — Но аз все още съм тук, а тях ги няма.

Километър и половина по-късно Соренсън набра един от джиесемите на криминолозите, но насреща не вдигнаха и тя се принуди да остави съобщение. Ричър го прие като добър знак, защото това най-вероятно означаваше, че хората ѝ работят напрегнато над масата за аутопсии в някоя морга. Не им завиждаше. Беше присъствал на много аутопсии като всяко ченге. Те бяха един съществен ритуал, който имаше пряко отношение към веригата веществени доказателства. Най-зле бяха полуразложените трупове на удавници, но силно обгорелите тела се класираха веднага след тях. Обработката им наподобяваше рязане на препечено овнешко.

Той спря на три километра преди главното кръстовище. Не искаше да го виждат зад волана на колата на мъртвия шериф. Не само местните хора, но най-вече Пулър или някой друг от полицаите. Не искаше противоречия, не искаше оживен радиообмен. Поне засега. В момента анонимността беше най-добрият му приятел. Отби по един черен път с дълбоки коловози, вероятно издълбани от трактори. Остави двигателя да работи заради отоплението. Разполагаше с около половин резервоар бензин. Гледаше напред към далечния хоризонт отвъд замръзналата угар. Шест месеца по-късно колата щеше да е изцяло скрита от буйната зеленина, насред десетки хиляди тонове реколта.

— Какво мислиш? — попита Соренсън.

— В момента ли?

— Не, за аутопсията на Делфуенсо.

— Очаквам кратък отговор. Да или не.

— Ще обясниш ли?

— Не — поклати глава той. — После може да ми стане неудобно.

— Лесно ли ти става неудобно?

— По-скоро се чувствам глупаво, когато съм направил някоя велика прогноза, а впоследствие тя се оказва погрешна.

— Често ли ти се случва?

— По-често, отколкото би ми се искало. Имаш ли деца?

— Не.

— Но искала ли си?

— Не съм сигурна. Ти?

— Твърдо не. А ти лесно ли се притесняваш?

— Не. Особено по служебни въпроси. Случвало ми се е, но в личен план. В момента например се притеснявам, че не мога да взема душ и да се преоблека. Не съм сваляла тази блуза от вчера сутринта.

— Моите дрехи ги нося минимум три дни — каза Ричър. — Но в момента съм добре, защото с този нос съм напълно лишен от обоняние.

Тя се усмихна.

— Можеш да си купиш нови дрехи — изтъкна Ричър. — Можеш да вземеш душ в дома на Делфуенсо. Общината е наша.

— Не мога да се къпя в банята на убита жена — направи гримаса Соренсън.

— А как можеш да се возиш в колата на мъртъв шериф?

— Къде изобщо мога да си купя дрехи?

— В някой от градските магазини, разбира се.

— Но ти избягваш населените места. Нали затова отби по този черен път?

— Можем да отидем в Син Сити. Вече знаем, че там продават ризи. В денонощния супермаркет.

— Тези ризи са боклук.

— Дори да е така, пак ще изглеждаш добре.

— Това ще го пропусна — хладно го изгледа Соренсън, помълча малко, после кимна. — Добре, да вървим в Син Сити. Ще постъпя като теб, ще си купя риза, а ти ще ми отпуснеш един час в някой мотел.

— Следобед не става — поклати глава Ричър. — Камериерките отдавна са си тръгнали. Ще трябва да платиш за цялата нощ.

— Няма проблем. Това ме устройва.

— Много си претенциозна.

— Повечето хора са такива.

— Може и да обядваме.

Но в същия миг телефонът на Гудман отново зазвъня. Със същото напрегнато електронно писукане, почти оглушително през тонколоните.

Кодът беше 816.

— Канзас Сити — безпогрешно определи Ричър.

— Не вдигай — рече Соренсън.

Телефонът продължаваше да писука. Шест, седем, осем пъти. После спря. В колата отново се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушеното мъркане на мотора и шепота на отоплението.

— Твоите антитерористи бяха от Канзас Сити, нали? — подхвърли Ричър.

— Те не са мои.

— Доусън и Мичъл?

— Да.

— Кой друг би търсил Гудман от тамошен номер?

— Всеки. Брат, сестра, син, дъщеря. Състудент от колежа, колега рибар.

— В работно време?

— Защо не?

— Дали Гудман изобщо е учил в колеж?

— Нямам представа.

— Първият му заместник със сигурност не е.

Телефонът издаде единичен сигнал. Гласова поща.

Соренсън се наведе и започна да натиска бутоните. Косата ѝ докосна ръката на Ричър. Купето се изпълни с неясни шумове.

— Джиесем — определи Соренсън. — Слаб сигнал. Звънят от закрито помещение, а може би от движеща се кола.

После мъжки глас успя да надвие шумовете:

— Шериф Гудман! Обажда се агент Доусън от ФБР, Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити. Снощи се запознахме. Незабавно се свържете с мен! Междувременно ви предупреждавам за един човек, който пътува с агент Соренсън от бюрото в Омаха. Той е опасен беглец, който трябва да бъде арестуван при първа възможност. Ние с партньора ми пътуваме към вас и ще поемем нещата в свои ръце, но дотогава внимавайте! Ще пристигнем най-много след половин час. Чакайте ни в шерифската служба.

След тези думи се разнесе някакво странно бълбукане, последвано от тишина.

Останаха само мъркането на мотора и шепотът на отоплението.

— Май ще излезе, че въпреки всичко окръгът не е наш — рече Соренсън.