Издирваният

75

Стигна до горния край на стълбата и опипа люка, прибягвайки до това, което се беше запечатало в съзнанието му. Люкът със сигурност тежеше няколко тона. Неизвестно колко, защото имаше вероятност да е направен от някаква сложна сплав между стомана и бетон. Поради предварително изчислената опасност от радиоактивно заразяване. Едновремешните архитекти бяха доказали, че са много добри в тези изчисления. Особено умните глави в Калифорнийския университет. Нямаше логика да се изгради люк, който издържа на ядрен взрив, а след това пропуска гама-лъчите. В същото време нямаше простосмъртен, който да е в състояние да повдигне отвътре съоръжение с тежест няколко тона. Което означаваше, че въпросната тежест е контрабалансирана чрез пружините. Което на свой ред означаваше, че люкът би трябвало да се отвори чрез едно здраво побутване.

Направи го, после зачака.

Под ръба на капака се появи тънка черта, която не беше съвсем черна. Прецени, че часовоите най-вероятно висят край парапета. Което означаваше, че три-четвърти от тях се намират на известно разстояние от люка. Общата площ на покрива можеше да се сравнява със стадиона на „Ню Йорк Янкис“. Наблизо бяха само онези, застанали от южната страна.

Натисна още веднъж, този път по-силно.

Люкът се надигна с трийсетина сантиметра.

Разнесе се пронизително скърцане.

Реакция нямаше.

Натисна за последен път и люкът се отвори. На деветдесет градуса, като обикновена врата. В отвора се появи квадрат от тъмното небе над Мисури. Пантите бяха в северния край на квадрата. Стълбата беше завинтена с болтове за източния. Това означаваше, че като излезе, ще бъде уязвим отпред, отзад и отдясно. Което пък означаваше, че трябва да изскочи със страхотна бързина. Но нямаше да бъде лесно. Нямаше как да държи пръст на спусъка. Моментът на максимална опасност. Във всяка мисия има такъв. Той мразеше стълбите. Мразеше всичко, което го принуждаваше да се покаже с главата напред.

Стисна колта между дланта и палеца на дясната си ръка. С лявата опипа бетона отвън. Постави колта до капака и се вкопчи в ръба. Набра се като маймуна. Извъртя се в кръста и лявата му ръка легна на покрива.

После си пое дъх, преброи до три и се претърколи навън.

Зае клекнало положение, вдигна колта над главата си и започна да го върти във всички посоки. Стандартна позиция при щурмуване на къща.

Намираше се на южния край на покрива. Вляво от него нямаше никой. Вдясно, на запад, се виждаше човешка фигура. Тя беше далече, с гръб към него. Ричър се завъртя на север. Там имаше пет фигури, всичките обърнати към мястото, на което според джипиеса на Бейл се намираше шосето. Очевидно бяха на мнение, че появата на Соренсън директно през нивите е била маневра за отвличане на вниманието. И очакваха, че основното нападение ще дойде откъм пътя.

Плод на прекалена предпазливост. На параноя.

Превключи втория колт на единична стрелба и зае позиция зад изправения люк. Той му осигуряваше три четвърти прикритие откъм север и запад. Подпря левия си лакът на него. Прицели се в самотната фигура върху западната част на покрива. Шейсетина метра. Лесна мишена за всякакъв вид карабини, лесна мишена за картечен пистолет „Хеклер & Кох“, който на късо и средно разстояние бе точен почти колкото карабините. За колта не се знаеше. Но при всички случаи беше за предпочитане пред глока. За да улучиш целта с пистолет на шейсет метра, трябваше да се прекръстиш и да си пожелаеш късмет.

Ричър беше отличен стрелец на далечни разстояния. В тази дисциплина беше печелил доста състезания. Но не и в такива условия. Тук трябваше да засича две цели едновременно. Часовоя в далечния западен край, плюс реакцията на изстрела му от страна на петимата, които се намираха на стотина метра по-нататък, под ъгъл от седемдесет градуса. Нужно му беше неясно очертаните им фигури да се обърнат по посока на звука. Трябваше да идентифицира пушката М14. Трябваше да знае кой от тях е снайперистът.

Защото снайперистът щеше да е следващият.

Улови на мушката си самотника в западния край на покрива. Изпусна въздуха от гърдите си и остави дробовете си празни. Тишина и спокойствие. Усещаше ударите на сърцето си, но мерникът не помръдваше. Беше готов.

Започна да обира луфта на спусъка. Бавно, но неотклонно. Микрон по микрон. Пръстът му беше залепен за метала.

Изстрел.

Ярко пламъче. Силен гръм.

Човекът в западния край на покрива се олюля и падна като подкосен.

Петимата в северния край рязко се завъртяха.

Снайперистът беше средният. Третият отляво надясно. Третият отдясно наляво. Ричър зърна пушката М14 в ръцете му. Протегнати напред, извиващи се заедно с раменете. Познато движение, познато оръжие. Дължина от приклада до мерника 117 сантиметра. Слаби проблясъци на лунната светлина. На разстояние почти сто и двайсет метра. Ричър заобиколи вдигнатия капак на люка. Бавно и спокойно, без излишно бързане. Прицели се, изпусна въздуха от гърдите си и отново натисна спусъка.

Пропусна.

Но все пак не изхаби муницията. Куршумът се отклони леко вляво и се заби в гърлото на човека, изправен до снайпериста.

Ричър леко се наклони в посока на часовниковата стрелка, за да компенсира отклонението. После отново стреля. Но четирите останали мишени вече се движеха. Деветмилиметровият куршум „Парабелум“ изминаваше сто и двайсет метра за една трета от секундата. Но една трета от секундата бе достатъчно дълго време за смяна на позицията.

Пропусна.

Никой от четиримата не падна.

Един в цевта, седемнайсет в пълнителя. Палецът на Ричър превключи на сериен режим. Три патрона наведнъж. Любимата му опция, най-вече при не толкова прецизни оръжия. Количество за сметка на качеството. Мишената бе някъде в центъра на малък триъгълник, наподобяващ трикрако столче. Прицели се леко надясно и натисна спусъка.

Крайният десен падна.

Трима оцелели. Номер едно, номер три и номер четири, ако се брояха отляво надясно.

И тримата отвърнаха на стрелбата, приклекнали на коляно. Два куршума много далече от целта. Третият, калибър .308, доста по-близо. Изстрелян от пушката М14. На практика също неточен. Това беше показателно. Снайперистът няма проблеми, когато не действа под напрежение. Но когато попадне в ситуация като сегашната, съвсем не е най-добрият стрелец на света. В главата на Ричър изплува текст, който със сигурност щеше да е подходящ за епитафията му: Страхотен в мрака, срещу жени, които не оказват съпротива. В останалите случаи посредствен.

Отново стреля по посока на номер три и номер четири. Снайперистът и съседът му като обща цел. Сериен режим, три патрона.

Номер четири падна.

Но не и снайперистът.

Двама оцелели.

Един патрон в цевта, единайсет в пълнителя. Плюс глока с два резервни пълнителя — единият неизползван, другият с два патрона по-малко. Деветмилиметрови парабелуми, които ставаха и за колта. Магията на стандартизацията. Нямаше представа за мунициите на двамата оцелели. Пълнителят на М14 побираше двайсет патрона. Оръжието на другия можеше да е всякакво. Не беше изключен и продължителен дуел. От упор, персонален, на терен без укрития. Схватка между пехотинци. Истинските царе на боя. Ожесточен спор между решени на всичко мъже. Една от любимите битки на Ричър.

Номер едно и номер три продължаваха да заемат стойка за стрелба на едно коляно. Доста раздалечени един от друг. Той отново превключи на единична стрелба, после се настани по-удобно зад вдигнатия люк. Снайперистът стреля по него. Този път по-точно. Куршумът рикошира в капака. С огромна сила. Като нищо може да е стигнал до магазина на „Лейсис“.

Ричър лежеше неподвижно. Спокоен и съсредоточен.

Прицели се още веднъж и натисна спусъка.

Този път успя. Куршумът улучи снайпериста в лявата долна част на тялото. Може би в бедрото. Раната не беше смъртоносна, но положително щеше да му причини неприятности. Онзи се извъртя и се просна по очи. По-малка мишена. Другият стори същото. Легна по корем и откри безразборна стрелба. Опит за нещо като преграден огън. Опасен единствено за обитателите на околността, но човекът все пак демонстрираше някаква солидарност. Без да бърза, Ричър хвана на мушка пламъчетата, които излитаха от оръжието му. Целеше се малко високо и малко вдясно, опитвайки се да компенсира леката гърбица в бетонния купол и да улучи противника в главата. Беше твърде тъмно, за да види дали е успял, но онзи престана да стреля. Може би презареждаше. Може би събираше сили. Но лежеше абсолютно неподвижно. После по двупосочния път на около шестстотин метра от бункера премина някаква кола, от ляво надясно, с включени дълги светлини. Сиянието им за миг пробяга по покрива и позволи на Ричър да заключи, че стрелецът отсреща е вън от играта. Завинаги, както личеше от странната поза на проснатото му тяло.

Ричър леко измести мерника към ранения снайперист. Един патрон в цевта, девет в пълнителя. Десет възможности, статична мишена, отстояща на разстояние сто и двайсет метра. Прибягна до същата компенсация — леко нагоре и леко вдясно, после натисна спусъка. Стреля три пъти поред, усещайки как куршумите му намират целта. Но не виждаше дали е така. Насрещен огън липсваше. После същата кола се върна обратно по пътя. Може би беше сбъркала пътя. Или шофьорът бе притеснен от стрелбата. Не беше полицейска патрулка, тъй като липсваха синьо-червените сигнални лампи на покрива. А и едва ли имаше нормално ченге, което ще провежда парад на пътя на куршумите. Подвижното сияние за миг улови сцената на покрива. Меко, разсеяно. Снайперистът не помръдваше. Тялото му беше сгърчено, с увиснала глава.

Ричър изстреля още няколко куршума.

Един патрон в цевта, четири в пълнителя. Беше получил всичката визуална информация, която беше възможна при дадените условия. Напусна укритието на куполовидния люк и бавно запълзя на север. На лакти и пръсти, максимално предпазливо. Болезнено по грапавия бетон. Насреща нямаше реакция. Не го посрещнаха куршуми. Самият той прекрати стрелбата, защото нямаше смисъл да издава позицията си с огъня, излитащ от дулото.

Спря на петдесет метра. Само за миг, колкото да направи оценка на ситуацията. Никакво движение от страна на противника. Само няколко тъмни и сгърчени купчини. Колата се появи на пътя за трети път. Същите ярки фарове, същото подвижно сияние. Положението ставаше тревожно. Изстреляни на открито, 9-милиметровите патрони не вдигаха кой знае какъв шум, особено на това разстояние. Светлината на фаровете не регистрира промяна на ситуацията. Никакво движение, никакъв признак на живот. Може би беше капан.

Ричър продължи да пълзи напред. Бавно и предпазливо. Със сигурност щеше да чуе люка, ако на сцената се появеше нов играч. Пружините бяха доста шумни. Войниците положително ги бяха чули, когато той вдигна люка, но в онзи момент те не знаеха, че в обекта е проникнал враг. Вероятно бяха решили, че им изпращат подкрепления. Или чаша кафе със сандвич. В това отношение не бяха демонстрирали особена параноя.

Отново спря на петнайсет метра от противника. Нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Надигна се и измина остатъка от разстоянието прав. Откри петте сгърчени фигури горе-долу подредени в една линия. Петима мъже, четирима от тях мъртви. Единствено снайперистът даваше признаци на живот. Въпреки че беше улучен от три или четири куршума. Късметлия.

Или не чак толкова.

Ричър изрита встрани пушката М14 и преметна колта през рамо. После сграбчи снайпериста за колана и го повлече към парапета. Без да губи време го вдигна във въздуха и го хвърли през стоманените тръби. Тялото му отскочи от извивката на бетонния купол и се стовари на земята дванайсет-тринайсет метра по-надолу.

А сега да видим дали ги бива в професионалния бейзбол, рече си той.

Удар от трета база, приятелю.

Обърна се и хукна към блиндирания люк, който се намираше на сто и двайсет метра от него. Издърпа капака и протегна крак към стоманеното стъпало.