15


Адресът, който шериф Гудман получи от Миси Смит, се оказа част от някогашна семейна ферма, чиято земя бе продадена на строителна компания. Селскостопанските площи бяха преминали в ръцете на извънщатски холдинг, но на четири декара от двете страни на пътя бяха построени четири къщички, може би преди двайсетина години. На лунната светлина всички изглеждаха спретнати и добре поддържани. Бяха абсолютно еднакви — бели стени, сиви покриви, морава отпред, къси прави алеи към входа и пощенски кутии на дървени стълбове.

Но имаше и една съществена разлика.

На алеите пред три от къщите бяха паркирани коли, но четвъртата беше празна.

Именно тя отговаряше на адреса, който беше получил шериф Гудман.

— Това не е добре — промърмори Соренсън.

— Не е — кимна Гудман.

Всичките къщи бяха тъмни, което беше нормално за този късен час. Къщата с пустата алея изглеждаше по-тъмна от останалите. Някак безлюдна.

Соренсън слезе от колата. Шосето представляваше стар път между нивите, покрит с тънък слой асфалт. Канавките бяха задръстени с кал. Тя прескочи по-близката до къщите и спря в началото на пустата алея. Гудман направи същото. Соренсън отвори пощенската кутия. Стар професионален навик. Беше празна. Явно собственичката беше прибрала вечерната поща, както можеше да се очаква от човек с нощно работно време.

Кутията беше боядисана в бяло, като всички останали. Върху нея с дребни самозалепващи се буквички беше изписано името Делфуенсо.

— Как ѝ беше малкото име? — попита Соренсън.

— Карън — отвърна Гудман.

— Иди да почукаш, просто за всеки случай — каза тя.

Гудман почука на вратата. Нищо. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. Отново нищо.

Соренсън прекоси моравата и се насочи към съседната къща. Изправи се пред входната врата и натисна звънеца. Три пъти, в бърза последователност. После извади служебната си карта и зачака. Две минути по-късно вратата се отвори и на прага се появи мъж по пижама. На средна възраст, с посивяла коса.

Тя го попита дали е видял съседката си да се прибира тази вечер. Мъжът поклати глава. Попита го сама ли живее. Човекът кимна. Била разведена и живеела сама. Имала ли кола? Да, отвърна мъжът. Прилична, на няколко години. Купила я с парите от развода. Това между другото, добави съседът.

Соренсън го попита дали винаги ходи на работа с кола. Отговорът беше положителен. Иначе трябвало да ходи пеша. Нямало обществен транспорт. И вероятно винаги я паркирала на алеята си? Точно така. През деня винаги била там, през нощта след работа — също. Точно над локвичката масло, която се виждала, ако човек се приближи малко. Течало от скоростната кутия и това бил единственият недостатък на иначе хубавата кола. Някои хора обаче не обръщали внимание на такива дреболии. Това също го казвал между другото.

Соренсън го попита дали се е случвало съседката му да не се прибира през нощта. Не, отговори мъжът. Винаги се прибирала. Работела в бара до бензиностанцията и се прибирала в дванайсет и десет, точна като часовник. Закъснявала малко повече само когато била дежурна по почистването. Тогава се прибирала малко след дванайсет и половина. Госпожа Делфуенсо била много свястна жена и добра съседка. Дано не ѝ се било случило нещо лошо.

Соренсън му благодари, нямаше повече въпроси към него. Човекът каза, че се надява да е бил полезен. Тя го увери, че е така. Той добави, че ако иска повече подробности, може да се обърне към съседката от другата страна. Двете били по-близки. Всъщност били приятелки. Правели си услуги. Детето на госпожа Делфуенсо отивало да спи при съседката, когато майка му е на работа.

— Карън има дете? — повдигна вежди Соренсън.

— Дъщеря на десет години — каза човекът. — Връстничка е с детето на другата съседка. Спят заедно, а на сутринта госпожа Делфуенсо им прави закуска и ги кара с колата до мястото, където чака училищният автобус.

Загрузка...