Издирваният

57

Костюмираните агенти поведоха Ричър към масата в противоположния край на онази, която беше заета от свидетеля. Той седна с гръб към стената, за да вижда цялото помещение. По-скоро по навик, отколкото поради наличието на някаква опасност. Тази трапезария беше може би най-безопасното място в цял Канзас.

Агентите се настаниха от двете му страни и опряха лакти на масата. Бяха по-млади от Маккуин и Соренсън. В края на трийсетте, може би точно на четирийсет. Не бяха новаци, но не бяха и ветерани. И двамата бяха мургави и жилави. Единият оплешивяваше по-бързо от другия. Представиха се като Бейл и Трапатони, близки колеги на Доусън и Мичъл, с които работели в едно и също оперативно бюро, на една и съща длъжност. После добавиха, че са изискали от военните досието му и вече знаят всичко за него.

Ричър не каза нищо.

По-плешивият беше Бейл.

— Харесва ли ви тук?

— Абсолютно не — каза Ричър.

— А защо не?

— Дал съм клетва да защищавам Конституцията. Предполагаме, че и вие.

— И?

— Лишен съм от свобода без съдебен процес, а това представлява нарушение на Петата поправка. За което вие носите пряка отговорност.

— Това не е затвор.

— Предполагам, че строителят на оградата не е бил запознат с този факт.

— Значи не сте доволен?

— На практика съм добре — рече с въздишка Ричър. — Аз ви харесвам, момчета. Харесвам цялото ФБР, може би заради начина на мислене. Факт. В момента обаче грешите, но пак го правите по правилния начин. Събирате ни всички заедно, за да се наблюдаваме взаимно. Така имате свидетели на всичко, което се случва тук. Можехте да ни заключите в единични килии и да правите с нас абсолютно всичко, за което се сетите. Но не го правите, защото дълбоко в себе си вие сте добродетелни. Това не мога да ви го отрека. Запазили сте дори съоръжението за миниголф. Кога купихте това място?

— Преди три години — отвърна Трапатони.

— По инициатива на Канзас?

— Да. Отделът за борба с тероризма в централните райони.

— Защо го направихте?

— Възникна спешна необходимост.

— От какво?

— Да намерим сигурно място за хората.

— Според мен сте търсили сигурно място за самите себе си.

— Как така?

— Мисля, че когато оплескате някоя секретна операция, първата ви работа е да издърпате свидетелите от местните правоохранителни органи. Така не се налага да отговаряте на въпроси.

— Според вас агентите под прикритие не заслужават сигурност, така ли?

— Според мен те трябва да получават максимална помощ от всички страни.

— Тогава?

— Питам се колко операции под прикритие провеждате. Това място може да побере петдесет човека едновременно, а петдесет човека са много свидетели.

— Не мога да коментирам въпроса за провежданите секретни операции.

— Това място било ли е пълно някога?

— Не.

— А празно?

— Също не.

— За три години? Доста операции сте провели.

— Такава ни е работата.

— Добре — кимна Ричър. — Запознайте ме с правилата.

— Те са само две — каза Бейл.

— Пробвайте ме все пак. Мисля, че мога да броя до толкова.

— Ще бъдете наш гост, докато приключи операцията. Въпросът не подлежи на обсъждане. Не бива да споделяте с останалите тук нищо от онова, на което сте станали свидетел досега. Още по-малко с външни хора. Никаква част от него. Нито сега, нито по-късно. Това също не подлежи на обсъждане.

— Друго има ли?

— То е за ваше добро. Защото те са ви видели. Само един от мъжете в онази импала беше от нашите.

— Кинг умря.

— Не и преди да използва телефона си няколко пъти. Според нас това е станало на бензиностанцията. Времето на обажданията съвпада с използването на кредитната карта.

— Подслушвали сте телефона му?

— Агентът под прикритие се радва на доста привилегии.

— Какво е казал за мен?

— Разполагат с името и описанието ви. Имайте го предвид, когато ви се прииска да кажете лоши неща за строителя на оградата.

— Кои са тези хора?

Не получи отговор.

— Добре ли е Маккуин?

— Не се безпокойте за него.

— Не мога да не се безпокоя.

— Операцията се провежда от седем месеца насам. Той няма да напусне точно в този момент.

— Не се боя, че ще напусне. Боя се, че някой друг може да вземе това решение вместо него. Доста обяснения му предстоят тази нощ.

— Нямаме право да го обсъждаме — обади се Бейл. — Просто запомнете правилата.

И това беше всичко. Бейл се облегна назад. Трапатони също. Разговорът приключи. В този момент пристигна и храната. Мамчето май ни е наблюдавало през някоя шпионка, каза си Ричър. Или директно ни е подслушвала.

Делфуенсо и дъщеря ѝ отдавна си бяха тръгнали, а свидетелят беше на седмата си бира. Ричър излезе от трапезарията и тръгна по осветената пътека, която водеше към временното му убежище. В един момент спря, напълни гърдите си със студен въздух и погледна към небето. Звезди нямаше, луна също. Условията бяха идеални за тайни действия. За съжаление единственият изход беше през портала, който нямаше как да отвори. А телефони липсваха.

Свидетелят излезе от трапезарията и се запрепъва по пътеката към него. Прожекторите срещу указателните табели осветяваха добре краката му, които не вървяха по съвсем права линия. Беше пийнал здравата, но почти не залиташе. Правеше малки крачки на цяло стъпало. Леви, десни. Леви, десни. Беше навел глава и внимаваше къде стъпва. Ричър бавно се оттегли назад и спря едва когато неговите крака попаднаха в кръга светлина. Направи го нарочно, защото не искаше човекът да получи сърдечен удар.

Свидетелят продължаваше да крачи напред. Леви, десни. После зърна краката на Ричър и спря. Не беше особено изненадан.

На лицето му се появи дружелюбна усмивка.

— Толкова ли беше пиян, когато видя червената кола? — попита Ричър.

— Приблизително — отвърна след кратък размисъл свидетелят.

— Кой те разпита за нея?

— Шериф Гудман и русата дама от ФБР.

— Какво не им каза?

— Всичко им казах.

— Не си — поклати глава Ричър. — Никой очевидец не казва всичко, което е видял. Премълчал си нещо, нали? Нещата, за които не си бил сигурен, нещата, които биха прозвучали глупаво, нещата, които не би трябвало да вършиш.

— Търсех си пикапа.

— Къде го беше оставил?

— Не си спомнях. Затова го търсех.

— Каза ли им това?

— Не ме попитаха.

— И щеше да шофираш в това състояние?

— Къщата ми не е далече. Освен това познавам всеки завой.

— И?

— Онези се появиха, докато пусках една вода.

— Къде?

— Зад помпената станция. Това също не им го казах.

Ричър кимна. Нещата, които не би трябвало да вършиш. Пикаене на обществено място и шофиране в пияно състояние. Незаконни във всяко кътче на Америка.

— Значи изобщо не си ги видял — подхвърли Ричър. — След като си бил зад сградата.

— Напротив, видях ги много ясно — каза човекът. — Бях приключил и си вдигах ципа в движение.

— А те видяха ли те?

— Не. Край станцията беше доста тъмно.

— На какво разстояние беше от тях?

— На три-четири метра.

— Забеляза ли нещо?

— Казах го на шерифа и на русата дама.

— Отговорил си на въпросите им, а това е различно.

— Не си спомням.

— Концентрирай се.

Свидетелят затвори очи и започна да се поклаща напред-назад. После вдигна ръка с дланта напред, сякаш се подпираше на бетонния бункер. На това му се казваше физическо подпомагане на паметта. В момента си представяше, че отново е там.

— Първият бързаше — каза той. — Искаше да влезе пръв. Разкопчаваше сакото си.

— Заедно ли бяха преди това? И тримата ли крачеха към станцията?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. С такова впечатление останах. После единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.

— Онези с костюмите, нали?

— Да. Бяха без връхни дрехи.

— Държаха ли нещо в ръце?

— Не, нищо.

— Ти какво направи, когато и тримата се озоваха вътре?

— Тръгнах обратно към пътя.

— Защо?

— Да си търся пикапа. Освен това не исках да оставам там.

— Защо?

— Не знам. Имах лошо предчувствие.

— Заради онези с костюмите?

— По-скоро заради онзи със зеленото палто. Хич не ми хареса.

— Чу ли нещо? — попита Ричър.

— Викове, тропане — отвърна свидетелят. — Сякаш се биеха.

— Къде беше, когато онези с костюмите излязоха навън?

— На отсрещния тротоар.

— Нещо друго?

— Предупредиха ме да не говоря за тези неща — промърмори човекът, заобиколи го внимателно и продължи по пътеката.

Ричър понечи да тръгне след него, после спря. Причината беше тихото бръмчене на автомобилен двигател откъм пътя. На триста-четиристотин метра, не повече. Обърна се и видя светлините на фаровете — трептящи, леко разфокусирани, пронизващи влажния мрак.

После порталът започна да се отваря. Нито бързо, нито бавно. И почти безшумно.