Издирваният

38

Соренсън отново държеше глока с две ръце, заела правилната стойка — леко приведена напред, с разкрачени крака. Разстоянието между нея и Ричър беше по-малко от четири метра. Главата ѝ отново беше наклонена на една страна, сякаш искаше да разбере още нещо, останало скрито. Същият кичур коса падаше над същото око.

— Постави се на мое място — каза тя. — Какви алтернативи имам? Какво друго мога да направя? Изгубихме заложницата и от това следва, че правилата се променят. Играта отива на друго, по-високо ниво. Ако не започнем поне с един арест, ще ни разпънат на кръст. Разбираш това, нали?

— Извиняваш ли ми се? — попита Ричър.

— Може би. Много съжалявам, но ти знаеш как действа машината. Ако си този, за когото се представяш, нещата спират дотук.

— Аз съм този, за когото се представям — отвърна той. — А ти си една много подозрителна жена. Лесно нараняваш чувствата на другите.

— Трябва да бъда подозрителна — тръсна глава тя. — За което също съжалявам.

По лицето на Ричър пробяга усмивка.

— Принуден съм да призная, че това е един изключително цивилизован арест. Бих казал, че никога не съм срещал подобна любезност. Ако не броим пищова, разбира се. Но той не ти трябва. Къде, по дяволите, мога да избягам?

— Съжалявам, но пистолетът ми е нужен. Ти си официално заподозрян. Освен това разполагаш с ценна информация. Сигурна съм, че моят шеф би предпочел да изтрие цялата тази работа от главите на всички служители от Оперативното бюро в Омаха, но вече е късно. По тази причина той трябва да има някакъв резултат от нощната дейност, която развиваме. Или заподозрян, или свидетел. Ти си едното, а може би и другото.

— Какво ще стане, ако откажа да пътувам до Омаха?

— Тя ще почака.

— Коя?

— Жената във Вирджиния. А може би няма. Може би отдавна е забравила за теб. Но в момента това няма значение, защото не е на дневен ред.

— Не мислех за Вирджиния — поклати глава Ричър. — Права си, че проблемът е замразен. Мислех за Айова. Тук и сега. От тук тръгва следата. Имам предвид отпечатъците от онези гуми.

Отпечатъците от гуми.

Ричър се обърна и погледна калта на банкета, която беше широка почти метър. Но не успя да види това, което искаше.

— Какво си въобразяваш, по дяволите? — повиши тон Соренсън. — Във филм ли се снимаш? Ти си цивилен гражданин, това разследване не е твое. А вече не е и мое. Забрави ли, че изгубихме заложницата? Една невинна жена. Една майка, за бога! Разбираш ли за какво става въпрос? Нещата ще се поемат от голям екип специалисти. Десетки, а може би стотици. Начело най-малкото с някой заместник-директор на ФБР. Ще се намесят медиите, ще има извънредни новини. Нещата ще скочат далеч над моите пълномощия. Вероятно ще ме скрият някъде, както се крие дете-идиотче. По тази причина в Айова няма нищо за нас. Нито за теб, нито за мен. Свиквай с тази мисъл.

— Следата ще изстине още преди да пристигне екипът, за който говориш — поклати глава Ричър.

— Няма какво да направим по този въпрос.

— Напротив, има. Да престанем да губим време и да започваме отначало.

— А случайно да имаш застраховка срещу безработица?

— Нямам.

— И аз нямам. Затова не ме включвай в шантавите си схеми, ако обичаш!

— Добре. В такъв случай бих могъл да започна сам.

— Как? Ти си цивилен. Освен това си сам, не разполагаш с ресурси. Какво можеш да направиш?

— Мога да ги открия.

— Защото?

— Защото и друг път съм откривал хора.

— А след това какво?

— Мога да ги накарам да си платят за грешките.

— Око за око?

— Техните очи не ме интересуват.

— Не мога да позволя подобно нещо. Това би било престъпление. Трябва да има редовен процес. Законът е над всичко. Такава е цената на цивилизацията.

— Цивилизацията да върви по дяволите. Аз харесвах Делфуенсо. Беше симпатична жена. Смела, умна и твърда. Докрая разсъждаваше както трябва, въпреки че цяла вечер беше работила гадната си работа.

— Не оспорвам нищо от това.

— Те отвориха погрешната врата, Джулия. И затова ще си получат заслуженото.

— От теб? Как така? Кой си ти да раздаваш правосъдие?

— Някой трябва да го направи. Може би вашата служба?

Соренсън не отговори.

— Приемам мълчанието ти за „не“ — подхвърли Ричър.

Соренсън сви рамене, после неохотно кимна.

— Трябва да проведа още един разговор — каза тя.

— С кого?

— С един окръжен шериф от Небраска. Дъщерята на Делфуенсо ще се събуди всеки момент.

— Съжалявам.

— По тази причина трябва да ти сложа белезниците и да те вкарам отзад в колата.

— Няма да стане.

— Това не е игра, Ричър!

— Скоро ще завали и ще изгубим следите от гумите.

— Обърни се и сложи ръцете си зад гърба.

— Имаш ли фотоапарат?

— Какво?

— Фотоапарат — повтори Ричър. — Имаш ли?

— Защо ти е?

— Трябва да направим снимки на отпечатъците. Преди да завали.

— Обърни се! — повиши тон Соренсън.

— Дай да сключим сделка.

— Каква сделка?

— Докато ти разговаряш с окръжния шериф, аз ще взема фотоапарата и ще направя снимки на отпечатъците.

— А после?

— После ще си поговорим още малко.

— За какво?

— За моята ситуация.

— Каква е другата ми опция?

— Нямаш такава.

— Хей, аз съм тази с пистолета!

— Но няма да го използваш. И двамата го знаем. Освен това ти давам думата си, че няма да бягам. Можеш да ми се довериш. Аз също съм полагал клетва. Преди години, в армията. Много по-строга клетва от твоята.

— Трябва да те откарам с мен, разбираш ли? Това е единственият шанс на Омаха да направи нещо както трябва през тази проклета нощ!

— Можеш да кажеш, че изобщо не си ме открила.

— Съдържателят на мотела знае истината.

— Можеш да го гръмнеш.

— Бях изкушена да го направя.

— Имаме ли сделка?

— Но след това трябва да дойдеш с мен.

— Това го нямаше в сделката. И все още е така. По-късно ще решим какво да правим. Когато пак си поговорим, както вече споменах.

— Няма от какво да се тревожиш, ако казваш истината.

— Нима все още вярваш на подобни неща?

— Да, вярвам — каза Соренсън.

Ричър замълча.

— Претегли нещата — добави Соренсън. — Помисли, а след това вземи решение. Не разполагаш с кола, нямаш телефон, нямаш помощници, нямаш подкрепления, нямаш бюджет. Да не говорим за липсата на специални средства, лаборатория, компютър. И накрая — ти нямаш абсолютно никаква представа накъде са тръгнали онези типове. Имаш нужда от храна и почивка, имаш нужда от лекар за този нос. Разбира се, аз мога да те зарежа тук, просто ей така. Още сега, в момента. Сам насред нищото, под дъжда, който всеки момент ще завали. И знаеш ли какво ще стане, след като ме уволнят? Ще те преследват до дупка, като бясно куче!

— Имам ли друг вариант? — попита Ричър.

— Да се върнеш в Омаха заедно с мен. Да ни помогнеш и дори да получиш някаква информация, която да използваш както намериш за добре.

— Откъде?

— Не откъде, а от кого.

— Добре, от кого?

— От мен.

— Защо би ми я предоставила?

— Защото импровизирам. Правя всичко възможно, за да те вкарам в колата.

— Значи сега ти ми предлагаш сделка.

— При това добра — каза тя. — Би трябвало да я приемеш.

Докато Соренсън разговаряше с шерифа в Небраска, Ричър направи снимките. Апаратът беше цифров. Смътно си спомняше, че веднъж-два пъти беше снимал с мобилен телефон и това беше всичко. Иначе си беше останал в ерата на традиционните лентови фотоапарати. На практика разликата не беше кой знае каква. И в двата случая имаше обектив, копче за натискане и малко прозорче, през което да гледа. Всъщност не съвсем. Прозорче нямаше. То беше заменено от нещо като телевизионно екранче. Апаратът трябваше да се държи с протегната ръка, докато се придвижваш напред-назад. Като човек със защитно облекло и гайгеров брояч в ръка.

Той все пак успя да направи двете снимки, от които се нуждаеше, обърна се и тръгна към колата. Соренсън беше провела разговора си. Тъжен, неприятен разговор. Без смях и весели подмятания.

— Е, добре, да тръгваме — рече с въздишка тя. — Можеш да седнеш отпред.

— Първо погледни снимките — предложи той.

Заваля дъжд. На големи и тежки капки, част от които падаха отвесно, а други — тласкани косо от набиращия сила вятър. Качиха се в колата и той ѝ подаде фотоапарата. Тя знаеше как да работи с него. Премести поредицата от снимки в едната посока, после обратно.

— Защо само две?

— Толкова ми трябват.

— На едно и също нещо?

— Не е едно и също.

Дъждът забарабани по покрива на колата. Соренсън разгледа снимките. Първо едната, после другата. Бавно и внимателно. И на двете ясно личаха шарките на автомобилни гуми, отпечатали се в калта. От една и съща гума, върху една и съща ивица кал. Огледа ги два-три пъти и каза:

— Еднакви са. От колата, която е направила обратен завой, нали? Но от кои гуми? Предна и задна, лява и дясна?

— Не.

— Тогава от какво са тези отпечатъци?

— Само единият отпечатък е от колата, която е направила обратен завой.

— А другият?

— От твоята кола.